Ивайло Петров
(19 януари 1923 - 14 април 2005)

В писателското развитие, в творческото осъществяване на Ивайло Петров имаше една драма - новите му важни книги сякаш засланяха предишните, колкото и те да бяха преди това четени, обсъждани и хвалени. Така "Малки илюзии" затъмни "Нонкината любов" и "Мъртво вълнение" (те останаха всред корпуса от текстове, построени според предишния канон). По-късно "Преди да се родя и след това" някак погълна в себе си фрагментарните "Малки илюзии", а големият трагически роман "Хайка за вълци" създаде с мощните си ретроспекции едно широко културно пространство, един свят, поместващ в себе си всички дотогавашни български светове - литературни и социално-реални.
Днес, след като съдбата сложи точка на тази възможност да се създават нови хоризонти, ни предстои да изминаваме и един обратен път - назад и все назад, до онова преди да се родя. Ще си задаваме въпроса имало ли го е писателят преди да се роди за публичния живот, ще размишляваме за верността и постоянството, за силата на спомена, за неунищожимостта на картини, образи и представи за личности, фиксирани в детското и юношеското световъзприемане. Писателското е не само в способността да пишеш, но и преди това в способността да виждаш и да помниш, в невъзможността да не бъде описано, разказано преживяното и прочетеното, помисленото и измечтаното.
Същевременно се оказваше, че и на тези важни нови книги - сякаш скрили за момент от читателите по-старите, предишните - също не е сложена точка. "Преди да се родя и след това", след сложно подреждане на цели малки повести, ставаше "Преди да се родя и след смъртта ми", обърканите записки все се преподреждаха, прибавяха се нови фрагменти, нови спомени или просто чути истории се сплитаха с добре познатите вече сюжети от добричката гимназия, от годината на военното участие, от месеците на трагическия личен опит с наблюдения на насилническото налагане на новия уж справедлив режим, романът "Хайка за вълци" - макар и така пълноценно прочетен, влязъл във всички пренаписани канони - писателят обявяваше за незавършен, нереализиран като цялостен замисъл.
Днес, в този час на раздяла, загадката на неговата личност, загадката на съчетаването на присмехулното и смръщеното, на мъдро-скептичното и съпричастното, на подновяваната отново и отново трагическа самопреценка за ограничеността в човешкото битие, на усещането, че "природата е безнравствена" и на веселието, на радостта от миговете точно на потапяне в природата, на вярата в безсмъртието на любовта - тази загадка не се разрешава. Тя става по-сложна.
Ивайло Петров сам предпоставя чрез уникалността на своя несвършващ автобиографичен разказ възможността битието му да се вижда, да се чете и преди, и след, да бъде отворено. Днес тази сериозна и весела игра с времената и жанровете престава да бъде само литературен похват. Днес писателят се присъединява към тези свои герои, които са извън делничното, извън нормата, към своя чичо Мартин и неговите сподвижници, към героите на решителните жестове. Днес той напуска своя облик на вечно съмняващия се наш съвременник. Но посланията му ще се развиват като смисъл, ще се обогатяват, няма да губят щастливата си незавършеност.
Ивайло Петров написа сравнително късно големия си роман. Той сякаш не искаше да се нареди в поредицата на прибързано канонизираните живи класици, той правеше с "Преди да се родя" нонконформистки жанров избор, той искаше да бъде правдив и честен писател. Съотнасянето на автора и неговото творчество е също един вече нерешим въпрос. При Ивайло Петров той е значително усложнен от вложените точно в тази тематична насока половинвековни и повече време усилия.
Сбогом, писателю!


Михаил Неделчев

Траурно слово, произнесено на погребението на писателя
на 18 април 2005.



Напусна ни на осемдесет и две годишна възраст един от най-големите ни съвременни романисти и разказвачи - Ивайло Петров (псевдоним на Продан Кючуков). Автор на седемнадесет книги, които участваха в създаването на нова вълна в художествената ни проза на 6О-те години и вдъхваха надежди за преодоляване на скуката в литературата на соцреализма.
Тогава Ивайло Петров беше млад творец от йовковски тип, със субективно-лирична привързаност към Добруджа. Пишеше с носталгична поетичност за любовта и красотата (повестта "Нонкината любов", 1956 г.).
Опознаването на тогавашна България и натрупаният литературен опит преобразиха талантливия разказвач. Опоетизацията и сантименталната носталгичност към някогашното патриархално българско село изчезнаха от по-късните му творби, а на тяхно място нахлуха горчивата ирония и самоирония. Писателят основно промени дори отношението си към родния дом и семейната селска общност и започна да открива в патриархалния родов свят грозното лице на мизерията, на духовната нищета, на унизителното чувство за малоценност в провинциализма като начин на съществуване. В една от най-талантливите му книги - "Преди да се родя и след това" (1968 г.) - гледната точка на разказвача ни изглеждаше парадоксална - особено с пародийното му отношение към собствените родители...
В началото на 70-те години моите приятели Тончо Жечев, Здравко Петров, Кръстьо Куюмджиев ме запознаха с него и аз се стреснах от мрачния му вид на мълчаливец и предпочитащ самотата човек, който си пиеше заедно с нас кафето и ни слушаше внимателно, без да отронва почти нито една дума. Разбрах, че не сяда с когото и да е от пишещите братя в СБП на една маса, че никакъв интерес не проявява към управляващите страната и писателския съюз, че е вглъбен в себе си творец, за когото чуждият свят е скучен, а субективният - препълнен с познания, идеи и замисли за нови книги, че обича самотата. Сам признаваше, че е най-спокоен в къщата си край морето, далеч от София. Колкото повече го опознавах, толкова повече се изненадвах от неговите чудатости и от мъдрите му мисли и безпогрешно точните му характеристики за събития и хора. Говореше малко, но винаги убедително и откровено.
Ивайло Петров се превърна в един от най-мъдрите ни и най-мрачните ни писатели, с проницателен поглед върху всички страни на тогавашния живот. С нескрита ярост понякога ни разказваше за беззаконността в националното ни битие, за хорската жестокост и аморалност... Това беше вече времето на 7О-те и 80-те години, когато по-често го срещах - най-често сам - по улиците около "Ангел Кънчев" и площад "Славейков" и усещах, че колкото повече хора се тълпяха около него, толкова той ставаше по-затворен и мрачен, по-тъжен и самотен.
Събитията след 1989 година посрещна с надежди; стана дори по-словоoхотлив - особено когато му отидох на гости в съвсем скромната му къща в Балчик и с цялата си женска наивност възторжено му говорех за нашето единство в СДС и му се похвалих, че въпреки че съм радикал-демократка, и то по наследство, никога не викам нито по митингите, нито по събранията "РДП", а винаги само "СДС", "СДС", "СДС"... Ивайло каза, че точно така трябва, че само когато сме всички единни, ще победим.
Неговият роман "Хайка за вълци" е истински шедьовър. Когато се появи на бял свят (1982 г.), писателят с радост прие възторга ни и не искаше да обръща внимание на идеологическите обвинения на някои автори. Все пак атмосферата се беше променила в сравнение с 50-те години - иначе "Хайка за вълци" нямаше изобщо да се появи нито като книга, нито като филм. Несъмненият епически талант и натрупаната житейска мъдрост на Ивайло Петров създадоха това велико произведение, което с епически размах и с психологическа и философска дълбочина разкри истината за драматичните събития на колективизацията на българското село. Романистът с истинска душевна болка претвори в няколко покъртителни житейски истории, които звучат достоверно, историческата трагична панорама на онази свирепа епоха. И успя в епизода за "хайката за вълци" да постави основни политически, психологически и философски въпроси за антихуманните средства, с които никога не може нищо добро да се получи - нито за отделната личност, нито за обществото.
За последен път срещнах Ивайло Петров около централната сграда на БАН. Изглеждаше много зле: слаб, измъчен от жестоката си болест, но намери сили тъжно да ми се усмихне и да ме заговори.
Освен голям писател, той беше голям човек!
Лека му пръст!


Елка Константинова