Музей на хоризонта?
Това със сигурност е най-трудният текст в живота ми. Гледам поканата, на която пише "Музей за съвременно изкуство, София", "черно на бяло" е отбелязано мястото - бившата гара "Подуяне", датата и часа на откриването - 26 април 2005, 18 часа... Чета и препрочитам, взирам се отново и отново в любезните сдържано-официални редове, като начало, за да повярвам на очите си. И защото знам, че трябва да напиша текст, подобаващ на мащаба на събитието. Но вместо тържествени слова за сбъдването на една мечта, за постигането на заветна цел, увенчала стремежите на няколко артистични поколения, в главата ми се блъскат главно междуметия и възклицателни знаци. Получава се нещо като: "Ех! Ето! стана!! има го!!! Ох, доживяхме! !!! най-сетне! !!..." и т.н.
С огромно усилие успявам да се овладея и започвам да вмятам между възклицанията малко по-свързани изречения. Главно накъсани спомени, за което се извинявам, но това е максималното, което в момента мога да изтръгна от себе си, за да отдам дължимото на хората, допринесли за този Музей.


Краят на октомври 1989. Пием кафе в "Архитектите", няколко души сме, но отчетливо си спомням само Георги Тодоров и Асен Ботев. Говорим между другото за бъдеща галерия за "неконвенционални форми". Тя все още не е музей, те все още не са "съвременно изкуство", мисли се само за място. И то засега е "Тръпковата галерия" - вече се търси приемственост, някаква връзка с историята. Но разговорът бързо минава на текущи теми: задават се изложби и акции - в Благоевград, в София, в НДК, в зала "Универсиада", в крачка се реагира с благотворителна изложба на румънската революция, предстоят изложбите в новото крило на Университета, и всичко това съпътствано от политика, кръгли маси в СБХ, спорове за устави и какво ли още не.
Самото начало на 90-те. В представите ни галерията вече е прераснала в "център". С Добрин Пейчев правим проект за трансформиране на Паметника на Съветската армия в "Център за авангардно и модерно изкуство". Тромавата формулировка е само заради благозвучието на съкращението - ЦАМИ. Проектът е артистичен - с него участваме в изложбата "Негативни територии" в галерия "Изкуство в действие", но е и съвсем реалистичен. Публикуват го в два вестника, които, изглежда, също така го възприемат. Но е твърде трудоемка задача за момента, а вече напират други изложби и нетърпящи отлагане дейности.
Все пак Орлин Дворянов успява да отдели време и да проучи Бирената фабрика. Мястото, по общо мнение, е подходящо за така необходимия ни център. И в него вече виждаме зали за текущи изложби и раздел с постоянна експозиция. Което значи колекция, което значи музей. С Бирената фабрика не се получава - има наследници в чужбина, ситуацията е сложна. Е, ще търсим друго място. За кратко се мярна Захарната фабрика, при това предложена от министър на културата - Елка Константинова. Не помня какво стана в суматохата тогава. Запомнила съм го просто като единствения случай, в който министър на културата е проявил инициатива в тази посока.
На този етап ни изглежда, че създаването на Музея е лесно; мислим си, че всички (обществото, институциите, държавата) са убедени като нас в необходимостта от него; че просто трябва да намерим време... А точно време няма: от изложби, хепънинги, фестивали и прочие, избистрящи "неконвенционалните форми" в съвременно изкуство, от дискусии, публикации, спорове на всякакво ниво (включително епопеята "К(в)МХ срещу СБХ").
"Защо Музеят трябва да е непременно в София, може и да е в Балчик" - казва Димитър Грозданов, докато замисля фестивала "Процес - Пространство". Може, разбира се, може и да е в Пловдив, или някъде другаде, важното е да го има. Почти всички събития, артистични групи и сдружения се създават с идеята за бъдещия музей. Понякога тя се записва и в уставите им.
Годината е 1993. За първи път български художници участват в голямо международно събитие - III Истанбулско биенале. В спомените ми обаче по-ярко е следващото. Раймонда Мудова (галерия "Ата-Рай") организира пътуване с автобус - половината пътници в него са художници, критици, галеристи, студенти, останалите са обичайни по линията куфарни търговци. Толкова сме им надули главите с биеналето, че именно те предлагат всички да отидем на откриването - с автобуса. После ги срещах из залите: с блеснал поглед ме питаха "Къде са нашите?". Не че разбират това изкуство, едва ли са пристрастни и към други изкуства - просто са заразени от атмосферата. Усещат, че събитието е важно, грандиозно, международно значимо, и са много горди, че в него участват и "наши" художници. И аз се радвам заедно с тях, бързам да използвам момента, защото следващият вече чертае тежка работа поне за десетилетие напред.
И защото Яра Бубнова вече две години повтаря като заклинание: "Имаме нужда от инфраструктура". Така е. Именно в Истанбул си давам сметка, че ентусиасткият период е вече минало, че излизането на муждународната сцена увенчава усилията на "пионерите", но този венец не е спечелен веднъж и завинаги. Той само бележи началото на развитие и вътре, и извън страната ни, за което вече са нужни целенасочени професионални и институционални действия. В тази система музеят вече не е просто галерия с депо, а стратегически важна институция.
Всъщност трябваше да напиша "с депо и архив", доколкото тъкмо документацията постоянно и всячески ни създава проблеми. Оскъдна за периода на 80-те, постепенно набъбваща в началото на 90-те (благодарение на всеотдайни хора като Георги Колев), тя остава и до днес единствено свидетелство за важни исторически събития и вече изчезнали фундаментални произведения. Пръсната е по частни архиви обаче, трудно достъпна е, губи се постоянно, направо чезне. Давам си сметка за това, когато през 1994 подготвяме първата годишна изложба на Центъра за изкуства "Сорос". Най-сетне има пари за каталог! Това е шансът устната традиция да се превърне в нещо подобно на история! Шансът на момента се използва, трескаво - кой каквото си спомня, кой каквото пази, кой каквото е изровил в ателието... Защото времето не достига - задачата е изложба все пак, а не история, но ние имаме остра нужда и от двете.
Имаме нужда и от Министерство на културата впрочем, но такова сякаш няма. Центърът за изкуства "Сорос" години наред изпълнява неговите функции, но в някои отношения не може да го замени. За международни събития с национални участия като Венецианското биенале например. ИСИ и Недко Солаков упражняват огромен натиск върху Министерството - ако не за павилион, то поне за присъствие на България във форума. Не, не става. Може би ако имаше Музей...
Средата на 90-те. Образът на музея продължава да се избистря - вече и чрез опита на художници, критици и куратори, трупан по света. В "Култура" се появява статия на Мария Василева в рубриката "Музеи, каквито нямаме". Рубриката няма продължение, но концепцията има. Всяка статия за българско участие в чужбина, всеки разговор с току-що завърнал се участник в международно събитие е в някаква степен разговор за Музея - отношения с такъв тип институции, отношения между институциите, отношения с обществото, отношения на общинско или държавно ниво, и система на откупки съвсем не на последно място...
Образът сякаш започва да се отдалечава. Обществото ни още не е готово, държавата пък съвсем, защото си пребивава в постоянен преход, който въобще не предполага работещи институции, били те нови или вече съществуващи. Тези, последните, отдавна едва кретат, галериите-музеи нямат пари за откупки дори на "традиционни" творби, какво остава за нововъзникналите. Артистичните групи правят каквото и както могат в тази ситуация. Създават се нови артистични сдружения и центрове за съвременно изкуство - ИСИ, Интерспейс, АТА и Галерия ХХL в София, Изкуство днес и Баня Старинна в Пловдив... Активират се международните контакти... и тръгна втората вълна от напускащи страната художници.
Първата беше в края на 80-те и беше по-силна, наистина, когато заминаваха авантюристично, на риск - предимно с онзи самолет до Куба с междинно кацане в Канада. Около 30 млади художници се оказаха там почти едновременно. Тогава в К(в)МХ мрачно се шегувахме, че можем да направим канадски филиал на клуба. Втората вълна изглежда по-скромна, може би защото е по-разредена във времето и не е основно към Канада. Тя вече е от зрели художници, включително и някогашни пионери на "неконвенционалните форми" - знаят какво искат и най-вече защо не искат да останат в България. А оставащите живеят в странно раздвоение: създават произведенията си тук, но ги реализират извън страната. Когато успяват, показват ги и у нас - напълно безкористен жест и от тяхна страна, и от страна на галериите, по чудо функциониращи при пълната липса на пазар за този вид изкуство.
Музеят ни се е разпилял в чужбина - внезапно осъзнахме през 2002, когато Мария Василева направи изложбата "Експорт - Импорт" в СГХГ. Сякаш точно това зашеметяващо откритие даде нов тласък на дискусиите за липсващата институция. На страниците на "Култура" се повежда протяжен спор (подкрепян с различни чуждестранни примери) да има или да няма Музей, какво да включва и какво не, кои артистични видове и форми как да се или да не се представят в него и т.н. до вечния въпрос какво е съвременно изкуство. Имам тягостното чувство, че просто схоластичничим на празно място - по въпроси, които само вече наличен Музей може да реши.
През лятото изживявам културен шок - в Белград, в тамошния музей за съвременно изкуство, в изложбата "Югославско художествено пространство 1900-1990". Защото в тази разнебитена от войни страна открих не просто лелеяна институция, но и експозиция на такова професионално ниво, каквото никога у нас не съм виждала. И точно там инсталации си стояха до скулптури, и видеа до живописи, и ексюгославски до екссръбски художници - без намек за съревнование по съвременност (тогавашна или сегашна) и без претенции колко "свое" и колко "чуждо" изкуство представят. Ех! (ужас, пак започвам с междуметията)...
Но преди да се върна към тях, ще спомена един интересен епизод от същото лято. На откриване на изложба се запознавам с българка, живееща в чужбина и подготвяща докторат за арт-пазара. От дума на дума стигаме до Музея. Тя споменава, че говорила с колеги, според които много е важно коя група ще го "овладее" и кой ще го "оглави". Хм, мисля си, той, Музеят, е още в морето... Гласно казвам, че ми е все едно. И наистина е така, защото развитието на тази институция просто изключва възможността за трайно овладяване или оглавяване. Вътрешно вече се усмихвам: де тоя късмет желаещият власт да го оглави! Там, където той си представя може би интрониране, аз виждам клишето "черна неблагодарна работа" изпълнено до пръсване с реално съдържание. Точно така - работа, в 80% административна, предполагаща формиране на бюджет в наши условия (!), зависимост и общуване с наши държавни и други институции (!!)... Спрях се, преди злорадството ми да мине всякакви прилични граници.
Пък и надделяваше тъгата, че Музеят дори не се задава на хоризонта. Не съм знаела, че художникът Иван Мудов вече работи по проекта - разбрах за него миналата година в рамките на Визуалния семинар. Консолидирал е усилията на няколко поколения свои колеги, впегнал е и министерствата - на културата и транспорта, разгръща достолепна рекламна кампания. Осъществил го е - на гара Подуяне.
Все още не ми се вярва. Ще отида на място, ще се убедя с очите си, че Музеят съществува. И чак тогава ще напиша подобаващия за случая текст - вместо тези разпокъсани бележки...

Диана Попова

P.S. Ех!!!! Ако това, последното, беше истина!!!!!!