Разопаковане на Балканите
През януари тази година проф. Жан-Франсоа Госийо от Висшето училище по социални науки в Париж изнесе на живо в Софийския университет "Св. Климент Охридски" лекцията "Религия, етноси, война. Югославският конфликт" и имa възможността да види в превод на български език книгата си "Власт и етнос на Балканите" (2002 г.). Ако предмет на лекцията му бе феноменът "национализиране на религиите" с примери от конфликта между Сърбия и Босна, то предмет на книгата му е другият, по-широк феномен - "етнизацията на властта" с примери от Балканите основно върху спора за Македония. Книгата на френския социолог е убедително доказателство за това, че - както казва авторът - "идентичността е преди всичко изживяване на другостта" (с. 69) и че "другият" поглед често пъти дава по-вярна представа за това, което сами мислим за себе си.
Студията на Жан-Франсоа Госийо, посветена на Балканите и на етническите борби за политическа власт, които имат богата история в тази част от Европа, е перфектно научно четиво, дисциплинирано в жанровите параметри на ерудитската литература. Тук читателят може да се запознае с водещите теории за етноса и национализма, да разгледа конкурентните отношения между научните дисциплини, занимаващи се с етносите, с тяхната история, култура и политическо настояще, а също така да проследи сложната генеалогия на балканските държави с днешна дата, като накрая достигне до изводи, свързани с шансовете на една или друга форма на етническата власт в бъдеще.
Хладнокръвното повествование на френския балканист дава възможност поне за момент да се абстрахираме от националната си себичност на политически субекти от Балканите и безпристрастно да погледнем на въпроса за колективната власт, която - от историческа гледна точка - намира основания в различни аспекти от обществения живот: религия, националност, икономика и пр. Конвенцията на академичния жанр обаче тук е превъзмогната от странното кръжене на аргументативния поток около една непрекъснато изместваща се с приближаването към нея теза, която става постижима почти толкова, колкото и хоризонта, към който вървим... Всъщност основната идея на книгата се оказва формулирана и запазена като новелистична разгадка едва в края й и само усърдното вдаване в социологическото изследване на Госийо може да я разпознае. Нито четенето отзад напред, нито диагоналният прочит на любопитния възприемател биха били удовлетворителни за него в преждевременния му опит да изкопчи концептуалното сърце на книгата, вместо търпеливо да последва центростремителното й пътуване към истината.
"Власт и етнос на Балканите" от Жан-Франсоа Госийо е изящно композирана студия със строго разграфено повествование по глави и с детайлно описани чрез подзаглавия параграфи. Дедуктивният подход тук движи изследването на няколко етапа и насочва автора съответно - 1. от теоретичния свод на проблематиката що е етнос и кои са типовете власт; 2. през историческия обзор на национализма като универсално явление, възникнало в Европа през ХIХ в., и на нациите като "исторически случайни" групирания по места и в частност на Балканите; 3. към конкретния случай с политическото изобретяване на Македония през ХХ век като FYROM (бивша република от югославската федерация) и като своеобразна "парадигма на Балканите" досега; 4. за да се достигне накрая до пунктуалния казус с влашкото малцинство в Македония, видяно като "модел" на бъдещите европейски малцинства при новото политическо статукво на транснационална държавност. Постепенното приплъзване на интелектуалната проза на Госийо от констативно към прискриптивно описание на балканския свят в никакъв случай не дава право за усъмняване в очертаната картина на историческа "етнизация на властта", защото примерът върви след теорията, а коментарът - след фактите; и до колкото му е позволено от жанра, авторът само подбира препоръчителни образци за бъдещо политическо моделиране на социалния живот.
Жан-Франсоа Госийо рисува например "възвратните стереотипи" (с. 157) на власите (македоно-румъните) като самороден балкански етнос (наричани още "арумъни", "аромуни", "армени" и т.н. - говорещите романски диалект, но различен от дако-румънския език, православни пастири; "цинцари", "карагуни" или "куцовласи", "фершериоти" или "фарсероти" и т.н. - говорещите влашки диалект православни и заможни жители на града; "саракацани" или "каракачани" и т.н. - елиноговорещите и затова различни от власите православни пастири и пр.) не само за да отрече примитивизма на бинарното мислене при подобна характерология, но и нещо повече - за да се възползва от нея с конструктивно-аналитична цел. Авторът се впуска в рисковано, но премерено описание на етническите стереотипи на влашкото малцинство в Македония (и отчасти в България), считайки, че колективните белези в поведението, културата и бита "всъщност предоставят основния материал за теглене на етническата граница" (с. 225) като необходим етноспецифичен маркер за идентификация на "своите" сред "другите". Стереотипът на власите да бъдат "винаги в действие", опортюнистично настроени към по-силните на деня, прагматически подчинени на идеологическите господари - изобщо това "публично самопоставяне в малцинство на една от националностите в македонския пейзаж" (с. 230) не просто от скромност, а от почти атавистична лоялност към властимащите, според Госийо, "втвърдява разнообразните им привързаности" (с.232) и ги прави националистически трансгресивни, неподатливи на традиционните средства за национална идентификация. Във връзка с това, според Госийо, "влашката същност никога не се е изграждала в политически сюжет" (с. 231) от типа на френския (гражданския) или на германския (собствено "етническия") национализъм и затова винаги досега тя е оставала в някакъв смисъл "отвъд" историята. Именно този "лоялистки хабитус" (с. 231) на влашкото малцинство, към което френският социолог е апологетично отнесен в случая, го превръща в нова "парадигма", в представителен "модел" за бъдещите форми на сдружаване в наднационални и супердържавни образувания от рода на Европейския съюз. "Ако има такова нещо като влашко - или ако би трябвало да има, - то трябва да търси съществените си черти, етническите си патрони и поведенческите си модели в "номадското" пастирство и дори в голямото номадство" (с. 219) - заявява авторът. Архаични прототипи на предстоящото глобално номадство, власите на Жан-Франсоа Госийо като че ли стават новите "руританци"1 на Европа, задаващи една оптимистична, ако не и утопична, визия за свободните хора на бъдещето с мигрираща личностна и колективна идентичност.
Избор на читателя е дали да повярва и дали изобщо да забележи в края на книгата тази проспективна картина, очертана с толкова методически потискано вдъхновение от френския изследовател. След подробно представяне на двете националистични вълни (на "архетипния", индустриален, обединителен национализъм от ХIХ в. и на втория, посткомунистически национализъм от "динамиката на делението" през ХХ в.) и след пространно описване на двете фази на властта (при военните завоевания на Стария режим и при мирната идеология на Новия режим), отнемащо доста страници, най-накрая Госийо признава хипотезата си, че идва ред на трети етап от "етнизацията на властта" - времето на повсеместните, вездесъщите (европейски и световни) малцинства, епохата на "трансцендентните националности" (с. 180), които откриват своята "експлицитна" или "мобилизираща" референция отвъд наличната държава, в която се намират. В дадения случай авторът на "Власт и етнос на Балканите" взима повод от проблематичната "многоетничност в македонската идентичност" (с. 150), която според него ще се окаже причина в бъдеще не само за "подялбата на Македония, под егидата на "великите сили" [днес - ООН] между предефинирани националности" (с.180), но и евентуално ще стане база за осъществяване на разгръщащото се през ХХI в. "етницистко движение", основано според учения на "политическото оценностяване на етническата идентичност" (с. 248), без този етницизъм да прераства в етнонационализъм или изобщо в търсещ някакво локално държавно конституиране национализъм. В този контекст Жан-Франсоа Госийо дори предвижда трансформирането на парадигматичния за Балканите "македонски проблем" в "арумънски въпрос", тъй като именно "власите - казва социологът - се намират в сърцевината на фундаменталното противоречие на македонската държава, на Република Македония" (с. 232). Арумъните, т.е. македонските власи, заявяващи себе си направо като "македонци" - обърквайки с това още повече националната статистика на държавата Македония - всъщност установяват териториална (относителна), а не субстанциална (кръвно-езикова) концепция за етническо самоопределение, противопоставяйки се по този начин на околните похвати за национална самоидентификация от страна напр. на славяноговорещите (българо- или сърбо-) македонци. Неслучайно в своето проучване Госийо споменава за "възникване на влашкото като квинтесенция на македонското" (с. 249) - в смисъл, че държавата, за сметка на територията, в бъдеще ще става все по-слаб фактор при дефиниране на националността, а тя в плана на "етницизма" ще търси политически покрив вече не под държавата-нация (напр. Република Македония), а при оформящите се все повече и повече международни (и по-точно европейски) институции. Така във "Власт и етнос на Балканите" отлично запознатият с хода на балканските антагонизми френски учен всъщност прогнозира общоевропейски процес на историческо противопоставяне между принципа на националностите от ХХ век и принципа на малцинствата от ХХI век заедно с произтичащите от всичко това последици на държавно разкрепостяване, етническа флуидност и неведома засега персонална съдбовност за човека.
В този дух на мисли Жан-Франсоа Госийо и неговият проникновен читател ще са завършили поредното "разопаковане" на Балканите, виждайки ги в представите си освободени от коварната им необяснимост и лишени от телените им граници след влизането в ЕС.

Юлия Йорданова



Госийо, Жан-Франсоа.
Власт и етнос на Балканите
.
Превод Климент Дичев, редактор Албена Стамболова. ИК ЛИК. С., 2004. Цена 12 лева.


1 Руританци - несъществуващ балкански етнос, съчинен от английския писател Антъни Хоуп в романса му "Затворникът от Зенда" (1894 г.), но преосмислен от американския социолог Ърнест Гелнър в изследването му "Нации и национализъм" (1983 г.). Госийо се ползва от научната "притча" на Гелнър без препратки към литературната фикция на Поуп. (Повече за първообраза - вж. у Весна Голдсуърди в "Измислянето на Руритания. Империализмът на въображението", С., 2004, с. 80 и сл.)