Драматургичният Аскеер: номинации
Новината може да се съобщи и само в няколко реда. Авторитетно 29-членно учредително жури (съставът на журито е публикуван в "Култура", бр. 15 от 22 април 2005, с. 3) разгледа 14-те нови български пиеси, поставени на нашите сцени в периода април 2004 - април 2005 и с тайно гласуване номинира следните три пиеси за наградата "Аскеер" в новата категория за съвременна българска драматургия:
1. "Продавате ли демони?" от Боян Папазов (Театър "Българска армия", режисьор Крикор Азарян, премиера - 14.5.2004);
2. "Почивен ден" от Камен Донев (Народен театър "Иван Вазов", режисьор Камен Донев, премиера - 5.2.2005);
3. "Кръстопът под наем" от Орлин Дяков (Драматичен театър - Разград, режисьор Венцислав Асенов, премиера - 17.2.2005).
На 23 май заедно с победителите в останалите 11 категории ще бъде посочен и носителят на "Аскеер" за съвременна българска драматургия.
Самото жури реши да не участват в гласуването онези автори на пиеси, чиито текстове са сред предложените за обсъждане. Така беше изчистен моралният проблем, който смущаваше някои от членовете.
Могат да се изброят и всичките 14 пиеси, за да се разбере от какво е избирало журито. (Не го четете като апел за съчувствие и разбиране. Останах с впечатление, че журито бе храбро и запази самообладание - поне присъствалите 19 негови членове и тримата, които гласуваха задочно.) Ето ги останалите 11 пиеси (отново по азбучен ред на авторите): "Боли ме..." от Алексей Кожухаров (ДТ-Стара Загора), "Мавзолей" от Васил Маргаритов (ОТ-Перник), "Псета" от Георги Велчовски (ДТ-Варна), "Да убиеш премиер" от Емил Андреев (ДСТ "Алеко Константинов"), "Един български виц" от Иван Кулеков (ДСТ "Алеко Константинов"), "Пак ще се срещнем" от Илко Иларионов (ДТ-Плевен), "Една конска сила" от Калин Илиев (Театър "София"), "Безсмъртно танго" от Кева Апостолова (ДТ-Плевен), "Последен живот" от Кънчо Атанасов (Народен театър "Иван Вазов"), "Далечната сянка на далечните дни" от Недялко Йорданов (ДТ-Габрово) и "Аляска" от Недялко Славов (ДТ-Пловдив).
Могат да се разкажат и анализират начините на драматургично писане; преобладаващите теми; светоотношенията на авторите; предпочитаните персонажи; жанровото разнообразие; няколкото по-интересни пиеси и няколкото, които будят недоумение; поколенческите ресурси в драматургията ни и т.н. Може...
Но мисля, че днес е по-важно да се опитаме да видим възможното място на тази награда в недопустимо пробитата ни, направо несъществуваща като единна стратегия, като цялостна система за стимулиране работата на театрите с новата българска драматургия. Има и други награди в неголемия и запустял двор на българската драматургия, но те или не извоюваха достатъчен авторитет, или не успяха да се наложат поради краткотрайното си съществуване. Размитата формула на фестивала в Шумен фактически сведе почти до нула първоначалния му замисъл. Плевенският конкурс има друга формула и все не успява да получи може би полагаемата му се огласеност. В това отношение вярвам, че ресурсите от авторитет и публичност, с които разполага фондация "А'Аскеер", ще бъдат насочени и към новата награда. Принципът за присъждането й също е насочен към мобилизиране на по-широк и авторитетен кръг от хора за каузата на наградата. Той дори е толкова широк, че си мисля дали за проявения среден критерий при оценката на качествата на пиесите няма опасност да важи един навяващ меланхолия и безверие в демократичността закон в туризма: средната скорост на движение на една туристическа група е по правило по-ниска от индивидуалната скорост на най-бавния й член.
Убеден съм, че е невъзможно да бъде въобразено такова художествено съзнание, което от предложените 14 пиеси да избере именно тези три. Поне аз не мога. Но такъв е рискът на прекомерно големите журита. Понякога наградите не са признание за художествена завършеност, а за дръзването да се тръгне по неизвестна пътека, да се види светът по начин, по който друг досега не го е поглеждал. Наградите могат и трябва да посочват образците (доколкото в художественото творчество могат да се задават стандарти!). И затова, когато се награждава една или друга пиеса, трябва да си даваме сметка дали искаме през следващите години често да гледаме творби, подобни на наградената. Колкото и трудно постижимо да е за такава голяма група от хора, каквато е журито, и то хора с утвърдена и призната индивидуалност, с художествен и естетически авторитет, но присъдената награда трябва да бъде ясен, четлив и авторитетен "знак за качество" - не само на наградения текст, но и на самото жури. Такава е диалектиката на всяка награда.
Вярвам, че колегите от журито съзнават своите отговорности и на 23 май ще бъдем свидетели на избор, който говори за високи критерии, вкус, способност за надникване в бъдещето на нашата драматургия и театър.

Никола Вандов