Цочо Бояджиев:
сбогуването като завръщане

Трудно ми е да реша кога Цочо Бояджиев ме стъписа по-силно: тогава, когато - преди около три десетилетия - ми каза, че е решил повече да не пише поезия (без още да е издал бъдещия "Пясъчен хълм"), или преди няколко години, когато се оказах отново негов читател и пред очите ми придоби очертания "Пастир на думи". Тогава, когато (както Цочо сам казваше) все още си мислехме, че сме безсмъртни, а неписаното учение на Платон бе за мен само философското занимание на един вглъбен в себе си поет? Или при новото ни поетическо засрещане, когато и двамата си давахме вече сметка за смъртността си, а "Носталгично дивертименто", "Мелодия от Прага" или "Спомен за река" бяха все още за мен (съвсем за кратко, но наистина бяха) поетическата носталгия на един философ - на автора на "Ренесансът на дванадесети век", на "Августин и Декарт", и на "Нощта през средновековието"?
И така - кое стъписване беше по-силно? Онова, когато Цочо - написал с пестеливия си изказ и с пастелния си рисунък "Самотна птицо,/ тъжно е небето на душата ми./ И вятърът си тръгва с вдигната яка, с ръце в джобове./ И ме целуват есенни треви с горчиви устни./ И все по-ясен и неуязвим е моят свят./ Макар едно отчаяно хлапе/ в закана да опъва прашката." - избра този все по-ясен и неуязвим свой свят? Или това, когато - пак така пестелив и пастелен, но вече белязан от пътищата, кръстосали се в него - пишеше, че "във случай като този изход е Австралия./ И бих отплавал още утре, но годините/ отдавна с острите си зъби са оглозгали/ докрай спасителните кораби, закотвени/ във старото пристанище на Плимут"? И макар че, както вече казах, ми е трудно да реша кое от двете стъписвания бе по-силно, за мен по-същностно се оказа онова при завръщането: аз веднага си казах: "не е ли това хлапето?", разпознах го; и щях да го разпозная дори ако пред мен не беше Цочо Бояджиев; неговата разпознаваемост - въпреки белезите, останали от кръстосващите се в него пътища, и въпреки новата смислова плътност на почерка му - бе съсредоточена в поетиката му. Поетиката на един философски живот.
Това е поетика на смътната следа и на напрегнатото отсъствие (така близка до поетиката на Парижките улици, фотографирани от Атже); учудващото обаче е в това, че от тази поетика на смътната следа към нас са отправени ясни послания, че от напрегнатото отсъствие струи спокойна съсредоточеност. Може би тъкмо от тази двузначност идва и ненатрапчивата мяра, характерна за всичко подписано от Цочо Бояджиев (но някак си дразнеща всички нас, повече или по-малко поддалите се на изкушенията на естетиката на безмерното). Онази сякаш несвоевременна мяра, излъчвана от един поетически свят, в чието полифонично мълчание хармонично съжителстват "и плътта, и душата прозрачна". (И тъкмо ненатрапчивата - макар и несвоевременна - мяра различава Цочо от един поет, също така емблематичен за нашето поколение и също така обсебен от поетиката на смътната следа и на напрегнатото отсъствие - Георги Рупчев. Тъй като при Рупчев поетиката на отсъствието е тягостна поетика на преизказното наклонение, а следата е следа от травматично събитие.)
Държа съвсем откровено да кажа, че и като философ, и като поет винаги съм се смущавал (въпреки увлечеността си от Томас Елиът и любовта си към Георги Рупчев) от това, което се обозначава с етикета "философска поезия", разпъната между безсилното усърдие поетичната визия "да се изпълни с философска смисловост" и безкръвното усилие философският замисъл "да се въплъти в поетическа форма". Искам веднага да заявя, че поетиката на Цочо Бояджиев не оставя място за такова смущение: Цочо има философско ухо, за да чуе нещата, които имат своите значения дори преди да сме ги облепили с нашите метафори - "и ако не разбираме гласа им, то това е (поради някакъв неизлечим дефект в слуха ни"; но той също така има и поетическото око да види как "прегракналият хор на диви патици/ изтегля нишката на хоризонта) отвъд студеното спокойствие на залеза"; а същинската философска поезия е онова чудо, което в самата си непосредственост (извинявам се за оксиморона) е опосредено от поетическо око и от философско ухо - от поетиката на един философски живот.
Така че тъкмо по тази напрегната идентичност на поетическия почерк тогава - преди няколко години - разпознах завръщащото се хлапе (и щях да го разпозная, дори пред мен да не беше Цочо Бояджиев). Може би Цочо сега - когато "един уморен гренадир се завръща" и си дава сметка, че "само този път има значение, но толкова дълъг е пътят, по който се връщаме, толкова дълъг е пътят" - е още по-различен. Може би сега той изобщо не би могъл да каже с такава очарователна детска наивност "Самотна птицо,/ тъжно е небето на душата ми"; може би сега той би избегнал трагичното внушение в "И вятърът си тръгва с вдигната яка, с ръце в джобове./ И ме целуват есенни треви с горчиви устни./ И все по-ясен и неуязвим е моят свят."; но мисля, че и сега, живеейки в този все по-ясен и неуязвим свой свят, - ако все пак не избегне това внушение - той би добавил: "Макар едно отчаяно хлапе/ в закана да опъва прашката". Винаги съм харесвал това хлапе, но го бях забравил (всъщност го бях забравял неведнъж); а без неговата опъната в закана прашка завръщанията на поета Цочо Бояджиев нямаше да са възможни.

Деян Деянов





Цочо Бояджиев, Сбогуване с предмети и други живи същества. София: Издателско ателие Аб.