За удоволствието
в удоволствието
Главна героиня в този разказ е художничката Елена Панайотова. Пътищата в нейния живот често правят завои, преминавайки през баирите и полята на изкуството в трескаво търсене на нови посоки. Самият живот се е превърнал за нея в някакъв вид произведение, дотолкова, че понякога не е ясно къде точно минава границата между изкуство и реалност.
Първото ни запознанство стана съвсем набързо на Биеналето на балканските художнички през 2001 (тя едва ли си спомня за тази среща). Тогава ми даде визитна картичка с надпис: "Elena Panayotova/ Proud servent of Mitko & Nefertiti till the end of time". Все още не знам кой е Митко, но Нефертити е небезизвестна дакелка с умен поглед и рошави уши. Тази визитка носеше кратка справка за Елена: необикновена, с чувство за хумор и нестандартна визия за живота...
През следващите четири години след първата ни среща откривах нейни работи в разни изложби, всеки път те бяха различни. Понякога подходът все пак подсказваше кой е авторът, друг път беше трудно да се отгатне. Може би причината, поради която Елена продължава да ме вълнува като художник, е нестандартното й вглеждане във веществения свят, който, станал част от нейно произведение, придобива особена одухотвореност.


Формален повод за сегашните ми мисли стана изложбата "Закъсняло пресичане", която се състоя през февруари 2005 в галерия "Сибанк". Там открих за себе си ново превъплъщение на Елена - графично-рисунъчно, меланхолично, дори малко ретро. Закъснялата среща на картините на баща и дъщеря Панайотови откри пред зрителите два противоположни свята, постави на изпитание две силни индивидуалности. Желанието за сравнение в подобни случаи е неизбежно. Въпреки фамилната обвързаност обаче, двамата художници следват коренно различни посоки - Тодор Панайотов е изцяло в полето на графиката, докато Елена се хвърля стремглаво във всичко, което я предизвика. Общуването между двамата, досега затворено между стените на семейната къща, беше пренесено в публичното пространство. Силната експресия в графиките на Тодор Панайотов беше уравновесена от спокойните моливни рисунки на Елена. Изкуството на Тодор Панайотов, естествено, носи отпечатъка на времето, в което е създавано (рисунките, показани в изложбата, са от 70-те и 80-те години на ХХ век). Но едновременно с това неговите произведения са следи извън времето. В тях водеща е емоцията, преживяването на дадена случка или място, изявено в наситени, плътни образи. Елена е водена от друг тип емоция - силна, но изведена в детайла, в прецизното отношение към всяка поставена линия. Възприех изложбата като едно от нейните произведения, които винаги носят белезите на лично преживяното. Тази традиционна на пръв поглед експозиция беше се превърнала в нещо като инсталация.
До тази изложба познавах Елена Панайотова по-скоро като експериментатор в широкия свят на новите медии. Сега тя се разкри пред мен като рисувач-перфекционист. След като разгледах каталога й, издаден в края на 90-те (попаднал ми едва сега), открих Елена като художник с много лица. Това ме провокира да посветя на нея следващите редове. Подреждането на думите за мен придоби смисъла на текст-преживяване, в който всяко поставено парче от пъзела добавяше ново измерение.
-----
Да се пише за Елена Панайотова като художник се оказа сложна задача, тъй като тя изглежда безкрайно непоследователна в работата си. Търсенето на общото, на обединяващото в това, с което се захваща, на пръв поглед изглежда невъзможно, а винаги сме склонни първо да търсим обобщения образ, от който да извличаме подробностите. Може би един обичаен изкуствоведчески текст за Елена би започнал така:
Елена Панайотова е родена през 1964 в София. Израства в семейството на художниците Тодор Панайотов и Жана Костуркова. Това няма как да не се е отразило на творческия й мироглед. Ранната среща с произведения на световни художници, близките фамилни познанства с български творци неминуемо са оставили следа в живота на художничката. Тя завършва софийската Художествена гимназия, а след това учи живопис в Националната художествена академия...
Случаят "Елена Панайотова" обаче изисква друг подход. Тя сякаш е една съвременна Алиса, за която всеки ден продължава да протича в света на чудесата (сътворени от самата нея), а от друга страна, нейните чудеса-картини се отразяват до безкрайност в стените на "огледалния свят", за да ги видим разроени в безброй нови образи.
Затова разказът за художничката по-скоро трябва да започне така: Елена Панайотова е човек, който не си поставя граници. Работата е нейната стихия, в която тя потъва до обсебеност. Рисуването е смисъл, който се разтваря в постоянното желание да градиш живота си върху принципа на удоволствието и забавлението от създаването на нещо ново. А удоволствие, както изглежда, може да се открие в най-различни неща. Всъщност, може би самата художничка няма много време да поспре и да го забележи, защото постоянно е в движение. Между къщата и ателието, галериите, приятелите я откриваме и по всякакви точки на света. Понякога е на няколко места по едно и също време, размножена в собствените си картини и сякаш живее няколко живота едновременно в паралелни светове. Самата тя не може да обясни своя свят с една дума, а използва 11 начина за това. Инсталацията "11 начина да обясня моя свят" разказва 11 истории през 11 предмета - швейцарски часовник, детска ризка, чаша за чай, китайски чехли, стари кранове за чешма, ученически бележник, кучешки зъби, стари ръкавици, парче тел, малко гобленче и две изсушени рози. Светът на вещите явно е от собено значение за нея - всеки къс от личното й пространство има собствен живот.
Удоволствието се усеща във всичко, което Елена върши. А тя върши много неща едновременно. Календарът й е пълен с ангажименти месеци напред. Умът й трескаво работи върху няколко проекта едновременно. Следват участия в изложби - две самостоятелни в близките месеци; няколко общи; сценографски проекти; кураторски инициативи; графичното биенале в Любляна през юли; постоянни пътувания по света и у нас...
На пръв поглед изглежда разпиляна, но това е оправдано от единственото правило: прави това, което ти е интересно, без да се ограничаваш. Интересното за нея автоматично означава да е различно от всичко останало, което е правила до момента. Защо? Защото повторението й омръзва, в него тръпка няма.
Всеки, който се докосне до Елена, започва да се пита как тя успява да се съсредоточи върху всичко. Не пропуска ли нещо в цялото това препускане насам-натам, остава ли й време да открие смисъла, посланието в работата си. Щом всичко е под контрол и е предварително планирано, както е при нея, отговорът явно е: да.
-----
Елена Панайотова: сръчна, находчива, експериментатор. Желанието й да твори явно е толкова завладяващо, че й е тясно в един коловоз. Тя винаги търси разнообразие, граничещо с хаотичност, но и педантично се вглежда в детайла. Работите й са подчинени на заобикалящата ни вещественост, сякаш сама за себе си, но заедно с това крият добре обмислени послания. В тях трепти жива емоция; трудно бихме ги подминали с безразличие.
Как да разпознаем нейните творения? Те са винаги разноцветни, контрастни, с декоративни елементи, често с отношение към живота и неговите проблеми, понякога социално ангажирани... В тези живописни и бродирани картини, моливни рисунки, обекти, фотографии, текстове, инсталации, скулптури, керамики и безброй още неопределими неща впечатлява отношението към изработката. Независимо какви средства използва, Елена Панайотова обмисля нещата до последната малка точица. Тя се интересува от древни живописни технологии, от стари трикове за оцветяване на фотографии, но едновременно с това владее съвременните хватки за създаване на дигитални изображения и видеоинсталации...
Една от страстите й са малките предмети. В дома и ателието й е заринато с неизброим асортимент от свещени джундурии, събирани като че ли от няколко цивилизации. При нея колекционирането на подобни никому ненужни нещица, вече изпълнили своето предназначение, сякаш е придобило ритуален смисъл. Но това е разбираемо, защото точно те са най-експлоатираният материал в нейните произведения. В употреба влизат всякакви камъчета, листа, семена, миди, пластмасови бутилки, парчета плат и дърво, ключове и ключалки, кутии, игли и пирони, кукли, сапуни, тел и пера... В една от работите й откриваме дори мумифицирано тяло на птица-бебе. Впрочем мумиите са една от темите на Елена Панайотова, израз на преклонението й пред египетското изкуство. Тя я развива в триизмерната си работа "Моята опакована душа" (1996) - 7 безмълвни птици, обвити с бели платнени ленти, а по-късно и в серия от седем варианта на мумифицираното й сърце. Всеки вплетен елемент носи определена символика, изразява съкровено послание за тревогите и мечтите на Елена. Понякога творенията й придобиват смисъла на ребуси, в които, за да откриеш верния отговор, първо трябва да разгадаеш ключовите думи.
-----
Друга любима тема е кучешката. Като се започне от "Кучешка изложба" (1988, живопис) и се стигне до надпис върху тетрадка "Нора е човек", могат да се изредят заглавия, като "Езикът на опашката", "На Нора - предмети за ежедневна употреба на моето любимо куче", "Девет пъти Нора" и много други. Сред безброя от кучешки творби откриваме и куче-фибула от тел, кучешки комикси, кучешки картини, а в тях виждаме куче в колата, куче на плажа, спящо куче, тъжно куче... Но те не са просто кучета - първо е Нора, а сега новият обект на обожание е Тити. Елена Панайотова - най-добрият приятел на кучето, го разбира, тя знае тайния му език, познава желанията, мислите и чувствата му. Тези кучета-човеци почти винаги са изобразявани от художничката в центъра на весел декоративен свят, изпъстрен с безброй цветенца, тревички, звездички, точки, раета и карета...
-----
Елена Панайотова се впуска в живота с детски ентусиазъм. Отношението й към хората и към света е по детски непринудено. Тази детскост има пряка връзка с това, което прави, и с това как го прави. Забавата да ушиеш, залепиш или изрисуваш нещо при нея кипи с пълна пара. Сякаш най-важен е креативният акт, всяко деструктивно действие й е чуждо. Така се появяват осем дневника, седем гряха, седем чудеса, седем континента, седем пророка, седем дни от седмицата, единайсет начина да обясни своя свят... Осемте дневника са книги-обекти за тайни, за спомени, за любов, за изкуство, за хитрости, за удоволствия, за мечти и за домакинството. Групата от по седем неща е част от инсталацията "Седем", показана в Биеналето на балканските художнички през 2001. Именно там виждаме находчивото й отношение към предметите от обикновения материален свят, преобразени в произведение.
-----
Инсталациите на Елена Панайотова са също толкова разновидни като всичко останало. Нужно е само в главата й да се загнезди някакъв проблем и след не много време той се трансформира в произведение. Често инсталациите са съпроводени от текстове-коментари на тези проблеми. Вълнува я консуматорското общество ("Tractus Gastrointestinalis, I Love You, I hate you!", 1998), силата на миризмите, които преминават всякакви бариери ("Турбо", 1999), откриването на молекулата на наследствеността ["Labeling" (A through of the Dice), 2004].
"Мечтата става реалност?" (фотоинсталация, 2001) разглежда света на бездомни деца и техните цветни мечти. "Подвижният полуостров" (неонова инсталация, 2002) засяга проблема за "подвижните" балкански граници; Балканите като район на периодични комфликти във времето с постоянно променящи се очертания. В "Частна кореспонденция" тя изразява отношението си към "отживялата" вече форма на общуване чрез писма в пликове. За нея те продължават да носят усещане за "докосване" до човека, до неговия почерк и индивидуалност. В "Истерия" (видеоинсталация, 2004) разглежда ежедневието на жената-домакиня, често задължена да върши хиляди неща, докато в нея не се надигне тихият бунт на безизходицата.
-----
Друга страна от способността на Елена да се изразява е графиката. В нейните лаконични и чувствени рисунки откриваме другото й лице - на деликатен рисувач, на човек, който се вглежда в тривиалните човешки взаимоотношения, които обаче носят много топлота. Най-често изобразените са с притворени очи, заключени в своя тих мечтателен свят. Самите те са сиви, сякаш безплътни, а животът около тях е цветнопъстър в орнаменталната си декоритвност.
Музикалните инструменти, които персонажите държат, подчертават и без друго излъчващата се мелодичност. В тези рисунки Елена Панайотова сякаш е нематериална, но по-жива и чувстваща от всичко останало, което е създала.
-----
Когато започвах да пиша, ми се искаше да "обобщя" Елена Панайотова, да придам яснота на създаденото от нея, но свеждането му до схема явно е невъзможно. Чувала съм израза "хаосът е идеална хармония" - може би за Елена е така. Другата възможност е той, под формата на постоянно търсене на нови посоки в изкуството, да е единствената формула за придаване на житейски смисъл, за запълване на баналното ежедневие с нещо вълнуващо. Не зная какъв в случая е верният отговор. Просто разказах това, което ми достави удоволствие и ми беше интересно. Както прави самата Елена, която продължава да преживява своите въпроси и отговори: "Как изглеждат мечтите и можем ли да ги "докоснем"?
Изчезват ли те, когато се реализират? Те живеят в нас - нематериални, крехки и колебливи, те ни владеят и понякога ни напускат без причина. Мечтите са невъзможни без любов и без усещане за свобода."
Свободата да избираш житейските си пътеки през призмата на удоволстието е привилегия на малцина. Елена Панайотова изглежда успява...

Светла Петкова



Световете на Елена Панайотова