Гласът на Църквата ни
си остава тих...
- Богословският факултет запази сградата си след 1989 година, но не запази шапката. Кога се преместихте в Софийския университет?
- Ние не се местим, ние се завръщаме. Това е много важно уточнение. Факултетът е бил част от СУ още в началото на миналия век. След 9.IХ.1944 той е отделен под името Духовна академия и сега с пълно право се завръщаме в СУ. Нашият факултет е бил шести по мощ в Университета. Сега положението е различно.
- Какво ще рече мощ?
- Имал е много добри преподаватели, със задълбочени познания, с много добри научни издания, утвърдени български богослови са работили в него... Разбира се, тези 45 години малко са позатруднили продължаването на този процес в благоприятна посока, ние знаем колко се е пречело на работещите в сферата на богословието, но сега вече всеки има отворени възможности и много шансове. Аз съм оптимист, да!
- Поканиха ли ви да се върнете в СУ, или вие сами предприехте стъпката?
- Не зная точно дали сме поканени, но зная колко усилено и всеотдайно работеха някои наши преподаватели за завръщането. Спомням си и друго, което ме смущава до ден-днешен: имаше нежелание от страна на студентите тогава да се реализира това завръщане. Част от тях бяха против, но може би поради неразбиране.
- Какви бяха техните аргументи?
- Опасностите, които и днес някои колеги споделят, по-точно - дали фактът, че сме част от СУ, няма да доведе до пренебрегване на вярата. Дали светското няма да надделее над духовното. Това бяха водещите опасения тогава, които всъщност са реални и днес.
- А надделява ли светското?
- Не, но опасения съществуват сред някои от студентите и дори сред колегите преподаватели. Аз мисля обаче, че всеки носи вярата в себе си и тя е нещо твърде интимно. Убедена съм, че тя укрепва постепенно у човека и когато е силна, той няма оснавания да се страхува от надделяването на светското. Вярата му помага да бъде по-адекватен на съвремието си, прави го по-устойчив, по-силен, по-сигурен.
- Всъщност вярата ли е в основата на решението на един млад човек да кандидатства в Богословски факултет? Примерно вие как дойдохте тук?
- Бях се насочила към лекарската професия, но отивайки на един частен урок по биология, видях Негово Високо Преосвещенство Епископ Неофит, който служеше в един кюстендилски храм. И аз влязох подир него. Ние се познавахме преди това и той сподели, че в Богословския факултет се предвижда първи випуск жени и ме покани да кандидатствам. Аз отидох на урока си по биология, справих се добре, прибрах се вкъщи и обясних на своите родители, че ще кандидатствам Богословие. И медицината остана на заден план. Те го приеха спокойно, защото не са от онези амбициозни родители, които налагат своето мнение на децата си. Може би в началото имаше малко неудовлетвореност, но след това добре си спомням как майка ми ме изпитваше по въпросите от конспекта, помагаше ми, защото имах малко време за подготовка. Кандидатствах и се радвам, че станах част от първия випуск жени в Богословски факултет. Бяхме много силен випуск. Общото ми впечатление е, че не всички бяха дошли мотивирани от вярата, имаше твърде високи очаквания, защото богословието е много дълбока и интересна наука. За съжаление, в следващите години притокът от студенти намаля, което означава, че има неудовлетворени очаквания, че има несбъднати надежди... И вината тук може да бъде търсена в много посоки. Така че и до ден-днешен не съм сигурна дали вярата е единственият мотив, който води младите хора към богословската наука. Безспорно, тя е първият основен фактор, но същевременно забелязвам студенти, у които вярата се развива, укрепва впоследствие. Тоест тяхната мотивация, поне в началото, идва от другаде. Тук, ако те желаят, ще обогатят познанията си по богословие и, надявам се, ще укрепят вярата си. Разбира се, не изключвам и обратната възможност - тя да залинее.
- Имало ли е такива случаи?
- Аз нямам преки наблюдения, но пък имам приятели, които ми споделят, че тук някои са се разочаровали от това, което виждат, или по-скоро от това, че случващото се не отговаря на техните очаквания. Говорим за примера, който се дава от преподавателите на студентите, както и за обратния процес - от студентите на преподавателите. Защото студентите също учат своите преподаватели; и добрите преподаватели съзнават това. Трудностите, с които се сблъсква християнинът в днешно време, демотивират младите хора. Когато те нямат вътрешната устойчивост, упорството и търпението да укрепват във вярата си с Божията помощ, сякаш униват. Пък и много са трудностите след завършване на образованието, главната е ограничените възможности за реализация. Ако мъжът желае, може да стане свещеник и голяма част от студентите го правят. И това е много радостно и за Църквата ни, и за миряните, но при жените въпросът е по-труден. Тяхната перспектива е да станат учителки по религия, но - от друга страна - предметът "Религия" не е задължителен, те трудно сформират групи, тъй като, за да изучава едно дете религия, трябва да има съгласието на родителите. Когато родителят не е религиозен или когато поради невежество например смесва преподаването на религия със сектанството, той не желае детето му да изучава религия. Предпочита да го запише в други извънкласни форми, като английски език, компютърни технологии или дори танци. Всичко това твърде ограничава реализацията на жените, завършили богословие. Имаме, разбира се, случаи, когато някои от тях се насочват към журналистиката, но това е рядко...
- В по-голямата си част какво става с тях?
- Имам наблюдения върху мои състудентки, които се омъжват за свещеници и помагат на съпруга си в неговата дейност. Това само по себе си е добро и полезно, но не мисля, че е достатъчно за една жена. Богословите-жени, които завършват факултета, имат голям потенциал, който, разбира се, включва както помощта, оказвана на съпруга свещеник, така и социалната ангажираност в енорията. Виждам колко съпричастни са към случващото се в енорията, колко всеотдайни са в помощта на своя съпруг, който е свещенослужител, но същевременно те имат и личен потенциал в областта на богословието, който е добре да бъде разгърнат. Именно поради това, макар и постепенно, приливът на студенти по богословие намалява. Това са сериозни пречки, които демотивират младия човек. Наскоро в един от часовете студенти от III курс споделиха с огорчение, че след две-три години ще бъдат без работа. Опитах се да ги окуража, а те чисто по младежки и, разбира се, справедливо ми казаха: "На вас ви е лесно, имате си работа, стоите срещу нас! А ние?". Малко смутена им отговорих, че трябва да четат, много да четат и постепенно, стъпка по стъпка, да се развиват - сега бакалавърска степен, после магистър, доктор... Но това са думи. За по-голямата част наистина проблемът стои. Това веднага се свързва с въпроса за необходимостта от нови магистърски програми, от по-голяма активност на Църквата, от ангажирането й в социалната дейност - това са все сфери, в които младите богослови могат да участват.
- Какви полета бихте начертали за по-успешна реализация на богословите?
- Отчетливо виждам две полета. Първото е във връзка с една магистърска програма, която катедрата по Систематическо и практическо богословие, чийто член съм и аз, ще предложи, а именно Църковно-социално служение. Тази програма цели да подготви специалисти с насоченост към църковни и социално подпомагащи дейности: в болници, в домове за деца с физически и умствени увреждания, дневни стационари, центрове за медико-социални грижи за възрастни и деца, старчески домове, хосписи, клиники за лечение на наркомани и алкохолици, в затвори, във военни поделения и други. Това са все ниши, които могат да бъдат запълнени. И аз съм твърдо убедена, че програмата ще тръгне добре (сега от есента) и че ще изпълни целите, за които е предназначена. Втората ниша, според мен, е свързана с възможността богословите да участват в интеррелигиозното общуване. Знаете, че най-голямото малцинство у нас изповядва исляма, а това налага добро познаване на тази религия от страна на православните богослови. Тук те също могат да бъдат полезни, защото диалогът "християнство-ислям" ще продължава да е актуална тема. Колкото и да твърдим, че етническият ни модел е добър, а той безспорно е такъв, ЕС ще постави нови изисквания и богословите трябвя да са в състояние да отговорят.
- От къде идва инициативата? От Богословския факултет, научно-образователната институция на Православието, от Църквата ли, от висшите ислямски училища, или от Главното мюфтийство?
- Нашият факултет е отворен към подобни инициативи, а като пример ще посоча участието ни в един проект за междурелигиозно обучение, в който си съдействаме заедно с Философския факултет, катедрата по Арабистика и Висшия ислямски инситут - София. Инициативата е съвместна, проектът е одобрен от МОН, от Дирекцията по вероизповеданията към МС, от Светия синод, а всичко това говори за осъзнаване на необходимостта от диалог. Говорим за разменно обучение - в Богословския факултет да има модул от лекции, посветени на исляма, и обратно - във Висшия ислямски институт да има лекции, които запознават студентите с християнската вяра и култура. Когато студентите от двете страни имат познание за другия, различния, тогава ще бъде по-лесно да се установяват наистина добри взаимоотношения.
- Опознаване без промяна?
- Акцентираме върху социалните проблеми, които засягат и двете религии: установяване на справедливи социални отношения, запазване на етническия модел в страната ни, процесът на секуларизация, който макар за нас, богословите, да е с отрицателен знак, все пак подпомага "срещата" между християнството и исляма; екологичните проблеми, които са свързани с отношението на човека към природата, а оттук изразяват и отношението му към Бога като Творец; случващото се в политически аспект и по-конкретно постановката за джихад - това са все проблеми, които могат да бъдат разисквани. Защото те са разположени по "хоризонталата", а що се отнася до въпросите по "вертикалата" (например за съ-служението, за отношението Бог-човек), това са вече доктринални въпроси, към които не следва да пристъпваме. Имаме премного общи проблеми за разрешаване, двете религии имат и някои допирни точки - авраамитския произход, наличието на смесено население в България. Знаем, че християнството и ислямът имат предълго съжителство.
- Което в повечето случаи не е било безпроблемно...
- Така е. В някои от лекциите казвам само 2-3 словосъчетания - "Време разделно", "Козият рог", "Даваш ли, даваш балканджи Йово", и питам студентите как се чувстват. Те ми обясняват, че ги "полазват тръпки" и изпитват неприязън. Обяснявам им, че е съвсем нормално тези "фрази-символи" да предизвикат у тях такива асоциации. Нашите класици някога са ги дали, защото е било необходимо за запазване на нашата идентичност, но днес те говорят за предразсъдъци, които са останали. И въпросът е - ако не можем да преодолеем тези предразсъдъци, поне да не наслагваме нови върху тях. Да говорим за другия, за различния, дори за "врага". Студентите реагират противоречиво, но го отдавам на това, че все още им липсва житейски опит, който ще ги направи по-мъдри. Може би носят в себе си и мъничко страх да приемат другия, който е различен от тях. И все ги приканвам, когато видят друговерец, когато видят дори сектант, първо, никога да не забравят, че той също е сътворен по Божи образ и подобие, тоест, че им е равноценен. И второ - че те трябва строго да порицават самата заблуда, а не личността, която я носи. Нашите студенти са много интелигентни, а мъничкият страх, за който говоря, е естествено да го има, защото той е свързан със запазването на вярата им. Нужно е време, за да разберат, че когато носят истината в себе си, тя не може да им бъде отнета. И че разговорът с друговереца няма да отнеме от вярата им. Обратно, най-малкото, което ще постигнат, е да разберат с какво тяхната религия стои, според техните представи, по-високо от другата. Да се убедят за себе си в нейните предимства.
- А стои ли по-високо?
- За мен категорично да. Но вижте - всяка религия, особено ако е световна, какъвто е ислямът, какъвто е будизмът или индуизмът, имат претенция за истинност. Това, което твърдо мога да кажа, е, че моята претенция за моята християнска вяра се основава на личноста на Богочовека Иисус. Аз уважавам мюсюлманите и вероятно това личи, но за мен Мохамед е просто човек. В християнството, както сочи и името, основателят на вярата ни е Богочовек. Той е Син Божи. Затова имам тази претенция за истинност и не го крия. Но не отнемам правото на другите религиозни учения да имат същата претенция. Отделен е въпросът дали аз я приемам. За нас, човеците, Божият промисъл е неразбираем, но аз се надявам, че богословите - всеки според силите си - ще вникват в Божия промисъл за наличното разнообразие на религиозни форми. Твърдо вярвам, че Бог Дух Свети действа в свобода, която ние, хората, не познаваме. Защото нашата мярка е човешка, а не Божия. И това ме възпира да твърдя, че единствено ние, християните, ще се спасим, пък другите - не.
- Богословието е наука, а Бог е непознаваем. Как да съединим познанието с невъзможността да познаем не само Бог, но и Неговия промисъл?
- Апофатиката е отрицателният път за познание на Бога, но освен него има и положителен. Православното богословие като цяло се придържа към отрицателния път, при все това не отричаме, обратно - ползваме се и от положителния. Отците на Църквата - например тримата светители кападокийци - много добре разработват въпроса за пътищата и границите на богопознанието. Апофатика е, ако аз например кажа: "Не се казвам Таня, не се казвам Асения...". Но от това не се разбира какво точно е моето име. При цялата условност на този пример, отрицателният път означава да кажем какво Бог не е. Бог не е тленен, Бог не е смъртен, Бог не е ограничен. Положителното е да кажем: "Бог е вечен, Бог е безграничен, Бог е вездесъщ". При всички положения обаче трябва да помним, че двата метода на познание са недостатъчни. Защото отрицателният ни казва какво Бог не е, но не ни казва какво е. Положителният наистина ни казва какво е, но призмата е човешката мяра, която е несъвършена. Всъщност въпросът за Богопознанието си остава един от най-трудните. Но аз не се смущавам от това. Ние не можем да познаем същността на Бога, но съдим за Бога по Неговите домостроителни прояви в света. Колкото до богословието - както ви казах в началото, то е много дълбока наука и някои с голяма лекота се наричат богослови, вероятно защото не осъзнават какво означава да кажеш, че си богослов.
- Говоренето за Бога обаче не Го ли ограничава?
- Бог ни е дарил с ум, който винаги е "сгряван" от вярата. Тоест, предимство се дава на вярата. Основните догмати на Църквата, какъвто е например догматът за Света Троица - Бог е един по същност, но троичен по лица - не може да бъде разбран единствено чрез ума човешки. Привеждат се аналогии, които да помогнат на студентите и на вярващия. Догматите са богооткровени истини на вярата, които приемаме, първо, чрез вяра, и едва тогава чрез ума си.
- Вярвам, за да разбирам, както казва Анселм...
- Да, вярата се явява първият фактор, докато умът ни помага да формулираме догмата, да си го изясним, да го направим по-разбираем, въпреки че не можем да го обхванем в пълнота.
- Студентите не се ли стъписват от дълбочината на богословското знание?
- Да, но те не са единствените, аз също се плаша... Казано е в Светото посание: "Който трупа знание, трупа печал". Студентите са различни. Има такива, които с лекота преминават процеса на обучение, защото не се задълбочават. За радост, те са по-малката част. Студентите много обичат да питат, повечето от тях имат логическо мислене, не случайно са се насочили към богословие. В обучението по догматика често се случва да задават въпроси, "отровени" още преди задаването. Въпроси от рода: "Защо Бог не сътвори нещо толкова силно, колкото Него?". Това е отново през призмата на човека; ние можем да желаем Бог да прави много неща, но Той прави онова, което е добро за нас. Да, обичат да питат...
- За какво най-често?
- В различните дисциплини е различно. В упражненията по догматика питат по чисто догматически въпроси, много внимават да не сбъркат, питат предпазливо. Обратно е в часовете по История на религиите: там те задават въпросите си смело, правят аналогии с християнството. Тематичното ядро на всяка религия е определено и те питат с оглед на него. От самата дисциплина зависи какво се позволява: свобода в питането или по-внимателно питане.
- Всъщност какви дисциплини изучавате?
- Имаме две катедри. В първата е застъпена Библеистиката, историята, изучаването на езиците и др., а във втора катедра (Систематическо и практическо богословие) - Догматическо богословие, Патрология, Апологетика, Нравствено богословие, Етически системи, История на религиите, Християнска социология, Философия, Психология на религията, Инославни изповедания, Нехристиянски религиозни движения, Християнско изкуство, Литургика, Пастирско богословие, Омилетика, Катехетика и др.
- Говорихте, че в един момент някои студенти се разочароват. От какво?
- Трябва да не забравяме, че тук идват млади хора. И, което е типично за младостта - 18-20-22 години, идват с големи очаквания. Идват патетични, ентусиасти; но постепенно, в процеса на умъдряване, всички тези състояния залиняват. Човек започва да става реалист. Това, което най-често споделят с мен, е невъзможността да си намерят работа. Те обичат богословието, те са вярващи, но не могат да се реализират. Това тегне върху тях. Второ, на моменти са неудовлетворени от начина на преподаване във факултета. Но това е характерно не само за нашия факултет. Говорим за разчупване на утвърдени стереотипи през годините. Говорим за необходимостта от нови преподавателски модели, за преодоляване на остарели преподавателски прийоми. Студентите искат да чуват нова, актуална информация по онези дисциплини, които го позволяват, а повечето го позволяват. Искат да научават много нови неща, не искат да слушат факти, които са остарели, които са вече неверни дори... Искат да бъдат адекватни на времето, в което живеят. Искат да излязат оттук подготвени за многото сблъсъци, които ги очакват. Другото, което ми прави впечатление, са упреците, които отправят към Българската Православна Църква поради недостатъчната й социална активност. Казвали са го пред мен тихомълком. Аз мисля, че БПЦ проявява активност, но може би все още не в тази степен, в която е необходимо. Съзнавам много добре, че Църквата ни няма отговор на много от въпросите, които са актуални. Но ми се ще студентите да усещат в по-голяма степен тази църковна активност. Тук - и това го казвам и на самите студенти - те трябва да се чувстват по-силно ангажирани към енориите, в които са. Процесът трябва да е двустранен: не можеш да очакваш, без да даваш. Да не забравят, че и те са част от Църквата. Но при все това упрекът им е основателен. Мисля, че нашата Църква може да бъде още по-активна. Все окуражавам студентите, че те са бъдещите кадри на Църквата. Но те опонират: "Ама кога ще стане това?". И не вярват. За жалост, повечето от тях не се реализират. И ми е мъчно, когато срещам свои състуденти, които се занимават със земеделска работа например, които продават по сергии, отглеждат зеленчуци... Което е много полезно занимание, но щеше да бъде още по-полезно, ако не бяха учили богословие. Тогава нямаше да се терзаят така дълбоко.
- Вярата не помага ли да се справят с тези трудности.
- Вярата помага, разбира се, че помага! Тя изгражда и направлява човека в чисто духовен план, но в материален... Тя ни храни духовно, но повечето от тези хора имат семейства. Основен е духовният хляб, но физиологията също изисква хляб. И как да обяснят на децата си!? Срещам свои състуденти и те ми казват: "С какво да го храня? С догмата? Или с вярата?". Няма работа! Надявам се, че чрез магистърската програма, за която ви говорих, ще станем по-адаптивни, по-полезни за обществото...
- Добре, ще влезе в действие, но ако с нея и Църквата ни влезе в тия места.
- Вижте, винаги може да се желае още повече от някого или от институция. И съвсем нормално е да бъде желано още повече. Да не забравяме обаче, че Църквата ни е наранена от 45-те години атеизъм. Тогава се е налагало нейните представители да бъдат в известна степен конюктурни, не бих казала хитри, но адаптивни... Като цяло Църквата ни е наранена и нейният глас си остава тих. Тук не искам да влизам в големите дебати дали държавата помага достатъчно. Доколко държавата се ангажира, например, по въпроса за сектите? Църквата може да подготвя кадри, които да противодействат на сектите главно чрез знания, но нали държавата е тази, която трябва да се ангажира дали да бъдат регистрирани или не, да въведе предмета "Религия", който да подготвя младите хора...
- Може би като природата, и вярата не търпи празно пространство. И когато се оттегли Църквата, на нейно място идва сектата.
- Точно така. Избягвам да говоря за противодействие, защото тази дума е натоварена с агресивен оттенък, а в духовната област всяко насилие е осъдително. Когато започнаха промените, в България се създаде възможност да нахлуят много сектантски общности. И това е съвсем закономерно, вратите се отвориха широко и те влязоха. Много от хората "се запътиха" към храма, което е радостно, но при много от тях вярата граничеше със суеверието. Тоест, в продължение на години тяхната вяра не е правилно изграждана и те влизат в църквата или заради суеверие, или за да "измолят" нещо от Бога. Но малцина отиват, за да Му благодарят. Правят го само по празници, а през делниците храмовете са празни. Много сте прав за вакуума: тези общности завоюват ниши, които са празни. А как можем да отговорим? Първо, чрез образованието, тоест преодоляването на невежеството. И пак се връщаме до наболелия въпрос за предмета "Религия" в училищата, който трябва да бъде задължителен. Тогава децата ни ще разбират, че не по тържища, стадиони и сборове ще укрепват своята вяра, а в храма. Второ, ангажираност от страна на държавата. Нима е трудно или невъзможно да бъдат издавани брошури, които да предпазват младите хора от сектантско влияние? От друга страна, младият човек не може да бъде защитен от сектантското въздействие, ако не познава добре и ако не изповядва правилно своята вяра! Да може да направи разграничение: ето, това е секта, това е типичната симптоматика на сектантското мислене; но само ако познава своята вяра, своята религия! Една моя приятелка ми казва: "Ела, моля те, да погледнеш, че в училището на детето ми някакви сектанти има!". Оказа се просто, че се сформира група по религия! Но тази моя позната не успява да разграничи Православието от сектата. И третият начин за отговор е доброто познаване на самото християнство в цялост. Което ни отпраща отново към първото. Доброто познаване на своята вяра винаги може да помогне на човек да отговори на сектанта. Когато питам студентите: "Как ще действате, ако трябва да общувате със сектанти или с друговерци?", момчетата се шегуват: "Ами ще ги набием!". Но това не е начинът! Следователно, за да можеш да му отговориш, е необходимо както да познаваш задълбочено християнската религия, така и учението на стоящия срещу теб. Иначе ти ще говориш, той ще говори, но между вас ще има пропаст, непреодолима пропаст...
- Говорите за държавата. Но ако тя се намеси в тази област, това няма ли да е в разрез с нейния светски характер? И с желанието ни да влезем в ЕС?
- Ние нямаме за цел да призоваваме държавата да ги унижава или да нарушава религиозните им права. Но основната позиция на вярващите хора в България е, че Православието е традиционното вероизповедание. Колко векове вече! Този въпрос е сложен и за мен. Защото много ми се ще България да се завърне в Европа. И тя се завръща, макар и бавно. За мен пътят към Европа минава през Православието. Да, минава през Православието, но въпросът е доколко гъвкава ще бъде държавата ни да съумее да запази мястото на Православието като традиционно вероизповедание и това да се съвместява с европейските представи за защита на религиозните права. Това са все предизвикателства, на които съвсем скоро ще се наложи да отговаряме.
- Добре, гъвкавост на държавата... А гъвкавост на Църквата?
- Също. Не зная какво ще решат църковните ни пастири, но съм убедена, че ще направят всичко за укрепване на Православието.
- Това е ясно. Но Богословският факултет е мястото, където кипи православното знание. Ако той няма - не казвам готови отговори, но варианти за отговори, кой да ги има?
- Вижте, ние ще си останем православни, в това спор няма. Тук опираме до един много сериозен въпрос: дали Православието трябва да се самозатваря, или трябва да е отворено към света. Ще ви върна към септември м.г., когато в София се състоя Шестият конгрес на висшите православни богословски школи. Имаше представители от над 40 държави, говориха корифеи в богословието, повечето от тях са епископи. Всичките им изказвания бяха в духа на това, че Православието не може да се самозатваря. Че трябва да търси своето място в съвременния свят и да го отстоява, но в никакъв случай да не се затваря. Да не се превръща в малка общност. Ние, православните, сме сред християните най-малката общност. Тези изказвания обаче провокираха другата крайност, което усетих и у неколцина студенти - една трета от присъстващите и у двама-трима преподаватели. Предизвикаха страх дали няма да загубим вярата си, дали няма да отстъпим от нея. Затова ви казвам, че ми е трудно да отговоря, защото тук отново опираме до двата крайни възгледа: единият, отстояван от по-фундаменталистки настроени православни християни - само Православието е носител на истината, което е така и за мен, но техните опасения са, че всички други са против Православието, всички други желаят да претопят и унищожат Православието. И другата позиция: в Православието е истината и поради това то не трябва да се страхува да е отворено към другите. Другите няма да ни пометат, няма да ни отнемат вярата. Всъщност как ще реагира Църквата, как ще протича процесът на интегриране в ЕС, зависи от това, доколко ще съумеем да застанем по средата между двете позиции. Да продължаваме да твърдим, че ние сме носители на истината, но същевременно да не се страхуваме да я благовестим на другите, както и да се лишим от претенциите, че те нямат право да казват какво е за тях истината. Казано простичко, трябва да уважаваме другия и да не се страхуваме, че той ще ни отнеме нашата идентичност. Обратно, да съзнаваме своята идентичност, да я отстояваме и да нямаме претенции към чуждата идентичност. За мен в това е разковничето. В ЕС винаги ще говорят за правата на човека и е добре, че го правят. Православието, твърдейки, че всеки е сътворен по Божия образ и подобие, също говори за естествени човешки права, за екзистенциални права. Аз мисля, че ако бъде преодоляна тази самозатвореност, която откривам у някои православни християни - те са малцинство- няма да имаме проблеми.
- ЕС е просветителски проект, а в основата на Просвещението стои постулатът за свобода на съвестта и секуларизация. Проектът на Православието е спасителен, в неговата основа стои постулатът за теозиса и за безсмъртието близо до Спасителя и Богочовека Ииисус Христос. Това значи обаче, че Православието трябва да отговори на "провокацията" на Просвещението, респективно на ЕС. Има ли сили да го направи и ако да - как?
- Това, което сериозно ме безпокои, идва от две посоки. Първата е свързана със стремежа към религиозен синкретизъм, към обявяването на една обща религия, която наричат "световна", "обща", "религия на успеха" и пр. Тоест заграбване от исляма, заграбване от християнството, заграбване от будизма, заграбване от индуизма... Този религиозен синкретизъм е много опасен, защото води, първо, до "смърт на Бога", и, второ, до обезличностяване на човека. Човешката личност се губи. Второто ми опасение е свързано с новите религиозни общности, които се образуват. Те са с категорично антихристиянска насоченост и затова са опасни за младите хора. Отделен е въпросът как следва да се реагира на тези нови религиозни общности; по-важно е питането "Защо те се появяват?". Дали това означава, че вярата и религията губят своето място в обществото и дълбоката мощ, която носят. Това са само част от въпросите, които ме смущават.
- Но когато самият пастир не е съответен на ценностите на вярата, и то не само от низшия, но и от висшия клир, що да стори мирянинът?
- Тук отново аспектите са два. Първият е, че животът на свещеника е като отворено Евангелие. Хората го гледат и всичко, което той извършва дори в ежедневието си - прекалил е с алкохола, не пости - за тях е една индикация: "Той, моят пастир, не го прави, пък аз защо да го правя!?" Тук е мястото на въпроса дали свещеникът съзнава значимостта и отговорността на своето служение. Защото от него се изисква нравствен живот. Но върху това трябва да размисля и преди да стане свещенослужител, да се запитва дали ще се справи с кръста, който поема. А вторият аспект е чисто догматически: при тайнството Свещенство, което е едно от седемте тайнства на Църквата, той получава Божията благодат. Наскоро имах такъв случай: заведох мой познат да му бъде четена молитва за здраве, а свещеникът погледна повече требничарски на въпроса. Аз очаквах да поговори с болния, да го предразположи, да го поутеши, да го поукрепи във вярата, но за една минута беше прочетена молитвата. Усетих неудовлетвореност у своя приятел, та се наложи да обясня, че благодатта Божия, благодатта на Бог Дух Свети я носи и този свещеник, независимо от това, че в случая погледна на нея като на възможност да вземе 2 лева, а не като на дълг, който трябва да изпълни към мирянин. Така че нека хората не се безпокоят. Разбира се, хубаво би било всичките ни свещеници да са образец, но ние не сме свърхчовеци, ние сме човеци. Въпросът е, че при тях мярата трябва да е по-висока, те са примерът, който следват останалите. И много често чувам: "Този свещеник е такъв, пък аз да съм друга?" Да, бъди друга без оглед на това, че той е такъв. Може би, виждайки те теб, неговия пасом, нещо у него ще се смути. Отново процесът е двустранен, но водещата страна все пак е свещеникът.
- В тази връзка Иван Матанов, бившият директор на Дирекцията по вероизповеданията, каза, че може би нежеланието на нашите свещенослужители за среща с Римокатолическата църква например идва не от страха, че те като православни ще бъдат изличени, а заради това, че може би интелектуално няма да са на равнището на своите диспутанти.
- Точно така е. И това е много сериозна спирачка. Точно за това разговаряхме преди малко: когато не познаваш другия, не си интелектуално подготвен, не се чувстваш и уверен да говориш. Тогава можеш само "да се биеш в гърдите" и да заявяваш претенции, но те остават просто думи, защото ти не познаваш "другия". Не случайно няколко пъти употребих думата диалог, а не дебат. Дебатът предполага налагане на позиция и една вътрешна, макар и неафиширана, готовност за сблъсък. Диалогът предполага друго - взаимно признаване на страните и диалогичност, не монологичност. Има го този страх, че не са подготвени. Но нека се подготвят! Затова в часовете казвам на студентите: "Не се страхувайте! Не се затваряйте!! Любопитствайте за другите, това няма да ви отнеме нищо от вашата вяра, само ще ви обогати!". Ако се страхувате и се затворите, това е липса на отговорност към света. Наистина, няма дълбоко познание за другия. Не само за иноверците, за инославните също. Има страх от интелектуална немощ. От демонстрирането на такава немощ. Затова се избягва и диалогът. Това е една от причините, макар тя официално да не се споделя. Афишират се други мотиви: че ще ни погълнат и т.н. Когато човек носи истината в себе си, когато познава добре другия и познава още по-добре себе си, той няма основания за страх.
- Студентите ще следват тази истина утре. А тези, които са пастири днес?
- Тези, които днес са пастири... При тях нещата са по-трудни. Аз съм спокойна за студентите, които ще станат пастири. А настоящето? Имаме много будни свещеници и епископи. Но се надявам, че следващите години ще привнесат много към общата култура на нашите бъдещи пастири. В това отношение съм оптимист.

Разговора води Митко Новков


Клара Стаматова (33) е родена в Кюстендил. Доктор по теология, главен асистент в Богословския факултет на СУ "Св. Климент Охридски". Автор е на книгата "Мюсюлманката между традицията и модерността" и на над 20 научни публикации.
Разговор с доктора по теология Клара Стаматова


С този разговор продължаваме обсъждането на качеството на висшето образование и науката в България. Очакваме и други мнения.