Трудното за скъсяване разстояние

Концертът на сопрана Цветелина Малджанска напомни драстично за фаталната функция на диригента по отношение на художествения резултат. В случая диригентът се казваше Меир Мински (САЩ) и ръководеше младия Оркестър на Classic FM радио. Традиционно подредената рецитална вокална програма за глас и оркестър протече неравномерно и ме накара искрено да съчувствам на певицата, която познавам с редица хубави качества. Но тук те бяха "прибрани" максимално поради очевидното й притеснение дали елементарни изисквания в музиката ще бъдат спазени. Меир Мински сякаш никога не беше чувал своята солистка. Не я чуваше, изглежда, и в момента. Не знам дали тя се чуваше. "Партньорството" му се изразяваше в твърде силното изсвирване на оркестровата партия с изключително силни духачи, които "помитаха" всичко пред себе си. От това и щрайхът загуби съвсем звучността си - целият оркестър се килна назад като кораб с неразпределен товар. И в това предкорабокрушенско положение Цветелина Малджанска героично отстояваше своите права на главно действащо лице, което има други цели, а не да стане жертва на неумелото ръководство на гастрольора. Това й се удаде много повече във втората част, където ариите на Микаела ("Кармен"), на Магда ("Лястовичката" от Пучини) и Casta Diva ("Норма") прозвучаха с изящно фразиране, с много по-цялостно внушение на образа и, в края на краищата, ни показаха тази Малджанска, която познаваме. Диригентът, изглежда, реши да й отмъсти за тази "волност" и в бисовата Полонеза вече съвсем я постави извън скоби - дори и накрая не се срещнаха. Беше като по учебник! Във всеки случай Малджанска показа характер и вътрешна сила и удържа битката. Но естествено, че от всичко това музиката не спечели. Познавайки нейната Мими на сцената с професионален и поддържащ я диригент, мога само да съжалявам, че нейната музикалност и професионалните й качества не можаха да се изявят както трябва.
Но за щастие разстоянието между диригент и солист често се скъсява още в първия час на тяхната среща. И тогава си щастлив слушател. Съвсем различно се отнесе към своята солистка диригентът Жан-Бернар Помие със Софийската филхармония, който е сред малкото случаи на световноизвестни музиканти-солисти с реални диригентски качества. Той започна своя концерт с рядко за нашите ширини изпълнение на "Следобедът на един фавн" на Дебюси - с невероятно нюансиран и красив звук. Оркестърът звучеше прекрасно, тембрите преливаха, сякаш любувайки се един на друг така, че на моменти да не можеш да повярваш. Продължението на тоновото настроение се осъществи с една доста по-различна по характер и изпълнителска традиция творба. Дворжак-концерт бе този път изборът на неговата солистка - виолончелистката Калина Кръстева, която отдавна живее и свири в чужбина. Бе истинско удоволствие да чуеш с какво разбиране и музикантско отношение Жан-Бернар Помие откликва на емоционалните движения на солистката. И на двамата като че им бе допаднала идеята да потърсят и нещо друго извън ефекта и мащаба на романтичния концерт, да "поприберат" силата за сметка на по-тихото, вслушващо се в себе си звучене. Концертът прозвуча с една изстраданост и подчертана интимност, която Кръстева изведе с много красива сдържаност. Беше като бягство навътре, в което Помие не само я подкрепи, но и обогати темброво и динамически. Бе разговор между двама музиканти, които търсят различния прочит на известната творба. И това беше абсолютно усетено от публиката.

Екатерина Дочева







Крешендо/
декрешендо