Мост от думи:
културата преди избори
Сутрин след дъждовна неделя вратата на Парк-хотела се отваря сама, на дебелата червена изтривалка зад нея с категорични черни букви пише MONDAY. Зала "Москва" е напред и вдясно - кратко светско пърхане пред вратата (театрали, музиканти, кинаджии, активисти, политици), после заемане на местата: масите са подредени в квадрат, сукното е тъмно, водата - минерална, подът - мраморен, ламперията многозначително намеква за вехти соцспомени и още нещо. Цари минорен сумрак и някой ще се сети да запали невключените лампи чак следобед, когато Иван Костов отдавна вече е отнесъл дрезгавото си очарование и близкото си обкръжение далеч от Парк-хотела.

В стила на дясното, вместо съгласия, се чуха критични към организаторите гласове. Неколкократно се говори за душата. На няколко пъти се цитира и "холандският парадокс" (който най-после трябва да се изведе в медийна диагноза, както "стокхолмски синдром" е изведен в психологическа) - докато в Амстердам от седмици успешно се прожектира българският филм "Писмо до Америка", българските медии пазят гробно мълчание, когато обаче някой застрелва някого на име Косьо Самоковеца на същото място, Холандия става централна тема.
Всъщност точно медиите (непоканени или недошли?) се превърнаха в един от неловко висящите въпроси на срещата. Без журналистите цялото блестящо войнство на "Култура и политика" с разпалените му слова за духовността и човешкото бе сведено до кръжец за взаимопомощ, събран в местното читалище. "Когато ме попитат откъде съм, не искам да казвам "От Европа", а "От България", бавничко произнесе Костов, за да смогнат двете репортерки да запишат; и тъкмо тези му думи породиха десет реда във в. "Сега". Дотам с медийното покритие. А той говори и за друго - за драматичния развод на културата и политиката, за липсата на връзка между забогатяването на обществото и повишаването на качеството на неговата култура, за незавършеността на културната реформа...

Културата като множественост и усилие

Друг неловко висящ въпрос, както винаги на партийно породени събирания, беше този за отсъстващите и присъстващите. Не стана ясно има ли смисъл да се правят дискусии, в които не участват всички, или поне повечето засегнати, и всички, или поне повечето от взимащите решения. И кой е принципът, по който един след друг взимат думата войнствено-пустословният Георги Фотев, сухо-административният Богдан Богданов и достоевски-романтичният Калин Янакиев.
Е, ако не полезно, поне беше интересно.
От изказването на Богдан Богданов "Сегашното състояние на българската култура - упадък или какво?" например можа да се заключи, че правилният отговор е "какво". Да, четенето и уважаването на книгата е в залез, но пък сега всички участваме в много повече форми на социална култура от всякога. Силно вкоренено от социалистическата епоха е нелепото разбиране за културата като съвкупност от паметници, произведения на изкуството и музеи или като отделно съсловие, отглеждано в привилегировани условия, за да произвежда култура. През последните години настана такава силна диверсификация на културните форми, че, ако искаме да (си) представим културата правилно, то няма да е в единствено число - "културата е силна, когато е вътрешно разнообразна". Богданов даде и кратък списък на "прекрасните работи" в настоящия момент (книжарниците и българските заведения) и завърши: "Нека ниските форми се борят с високите в една естествена културна среда!".
Калин Янакиев се посвети на развенчаването на илюзията, че усилието не е естествено. Оставен сам на себе си, човек се движи към по-ниското, обясни Янакиев, и е дълбоко невярно битуващото в България убеждение, че да се "самообладаваш", означава да си неестествен, престорен. Културата, дори на битово равнище, е усилие и "културен" по право е онзи, който се намира в "усилни" отношения с околните. Несвобода или насилие е именно противният случай, в който човек е роб на своята емотивност.
Структурата ляво-дясно-либерално, в която Янакиев положи културата, несъмнено беше едно от най-смислените неща на срещата.
В лявото пространство културата намирисваше на възпитателство. Отнасяше се към хората като към малолетни, отнемаше им малките радости и ритуалите, изживяваше се като социална инженерия. Левите обичаха да отнемат личното усилие и да декретират, да провеждат линии... Либералната визия за културата, която печели позиции в момента, е другата крайност. За нея културният продукт трябва да се продава, да търпи немедлена консумация от съответната "таргет-група". Така свободата ни отново е отнета: лишават ни от възможността да направим висококачествено усилие, защото то по дефиниция не е бързопродаваемо. А "Министерство на културата и туризма" е върхът на либералната "философия", която приравнява културата с "проходеното, изпитото и изяденото в пределите на тази туристическа територия".
Дясното, според Янакиев, е в средата. А средата, според Аристотел, е мястото на истината. Дясната визия за културата още никога не се е случвала на България, следователно е пожелание. Тя държи сметка за сложността на положението. Защото културата има най-малко три етажа. Високият предполага нереализуеми веднага усилия (стотиците страници на "Сума на теологията" са преведени изключително бавно от Цочо Бояджиев и няма да се продадат на мига, но произвеждат ценности и традиции). Там се създават школи и пластове, затова високото е "беззащитно и трудно" и има нужда от стратегии за подпомагане, не просто от данъчно или каквото и да било друго облекчаване. Междинното равнище във вертикалното деление на културата е това на солидните продукти с гарантирана, макар и неголяма аудитория и вече създадена традиция, която следва да се поддържа деликатно (но не от чиновническа корпорация, а от саморегулиращи се органи от специалисти). Низовите форми на културата по принцип са самоподдържащи се, но също трябва да търпят едва чувствителни корекции, когато естествената им склонност да се смъкват към все по-ниското ги тласне отвъд всякакви граници. "Човек трябва да научава да артикулира своята морална мъглявина", обобщи Янакиев и твърде уместно отбеляза, че културата е дълъг процес, в който няма "незабавно поправяне" на грешките и говоренето по същество трябва да започва от образованието, да минава през културата и да стига до медиите.

Културата като план за действие

Във втората част на срещата Аве Иванова разгледа "нахално многото държавни културни институти", театъра и "къртичините на физическото оцеляване". Заповедта на министър Чилова, с която се забранява директорите на зависещи от Министерство на културата институти (театри, киноцентрове, библиотеки) да изказват собствено мнение, без да са го съгласували с въпросното министерство, принуди Светла Иванова - освен за киното и човека като "животно с ценностна система" - да говори за индивида като "заложник на колектива, който пък е заложник на шаманите".
В дискусията се чуха още много и най-разнообразни болежки. Виктор Чучков разправи за филм за България по канала "Mezzo" (70% каруци, дупки по улиците и ровене в кофите), за улица "Бетховен" (две локви и порутена къща), за мечтата си страната ни поне веднъж да откупи страница в голям чужд вестник, за да се рекламира, както правят другите, или да види пътен знак, насочващ към културно място - църква, галерия и тъй нататък. Веселин Методиев си спомни за 70-те и 80-те и чудовищното напомпване с клишета на тогавашната култура, придружено със старанието на всички служби, в това число специалните, да преобразят миналото и да поставят представата на българското общество за самото него върху нездрав, крехък фундамент. Кремена Зотова, бивш заместник-директор на библиотеката "Кирил и Методий", оплака възхода на книжарниците и падението на библиотеките. Сашо Драганов от Асоциацията на дизайнерите заклейми "ишлеме-културата", Костов (по чието време бе закрит Центърът за дизайн) и сливането на културата с туризма (какъв туризъм в такава предметна среда?). Георги Господинов се възмути от "покваряващото" представяне в масмедиите на остарели квазиценности и автори от други времена като висока култура и от "монументалното възприемане на българщината"... "Ние не сме Мадарски конници!", възкликна от свое и на Явор Гърдев име.
Гърдев пък се произнесе по темата "Приемственост и обновление в българския културен пейзаж". "Идеализмът не може да бъде употребяван за работна мотивация", заяви режисьорът и делово разложи съществуващото и желаното в осем бинома правилно-неправилно. Качеството (дясно, правилно) vs. заетостта (популизъм). Отговорността vs. квазидемократизма. Персоналиите vs. колективите. Евроинтегризмът vs. националпатетизма (долу реакционният фолклоризъм и национално-кичовите естетики!). Критиката vs. патетиката. Иновативността vs. реакционизма. Младите vs. старите. Архивирането vs. попиляването. Културата, каза Явор Гърдев, трябва да престане да представлява "шизофренно поле за успоредно битуващи културни модели" и вечно да започва от нулева кота.

Културата като полет над кукувиче гнездо

Ден по-късно, все още приятно изненадана от патоса на срещата и окуражена от идеите на Калин Янакиев за усилното общуване, решавам да се свържа с централите на петте най-влиятелни политически формации, за да ги помоля за предизборната им програма и да почета още за културата. ДСБ държи нужната документация онлайн и не е нужно да отправям въпроси. БСП ми отговарят веднага, вежливо и подробно. ОДС откликват на второ запитване. На трето реагират НДСВ и обещават, че - като му дойде времето - ще си публикуват програмата в сайта. Най-накрая, след четирикратен опит за контакт, се материализират и ДПС - те също не са готови, но непременно ще бъдат.
ДСБ отделя четири от шейсет и четири страници в програмата си на културата като "източник на национално самочувствие и стратегически фактор в развитието на българското общество" и вещае постепенно оттегляне на държавата от администрирането й; превръщане на общините в "активни субекти на развитието на регионалната културна политика"; партниране с неправителствени организации и с бизнеса; популяризиране на българското наследство и съвременната ни култура в света.
За БСП "устойчивото културно развитие" също е "стратегическа задача". Левите предвиждат обратното, що се отнася до държавното администриране на културата - не намаляване, а поддържане и оптимизиране на съответните институции. Както и нов Закон за закрила и развитие на културата; децентрализация и засилване на общественото начало; стимули за инвестиционни дейности в сферата на художествената култура; приемане на закони за българския театър, за българския език и за музикалната индустрия; промени в Кодекса на труда, регламентиращи спецификата на труда на художествено-творческите работници (дай Боже!) и т. н.
От ОДС ми пращат линк към страница, на която още не е закачена предизборната програма, но пък има картинка с пълен чичко с каскет ("България - това си ти!") и може да се гласува в анкета "Одобрявате ли сделката за магистрала Тракия?" ("Не" - 87% от гласувалите.) Там се намира и доклад на Младен Влашки от СДС отпреди половин година, който в графата "Култура и изкуство" се изказва така: "Нашата култура е израз на национална идентичност и отвореност към света; тя трябва да гарантира свободното развитие на личността и на българското общество, а нейните продукти да са достъпни за всички български граждани", което, разбира се, не е намерение, а лирично отстъпление. Все пак, малко по-нататък от СДС се обявяват за многообразието на културните форми; смятат изданията за култура за смислена инвестиция (алилуя!); също като ДСБ виждат държавното подпомагане на културата като порок и предпочитат поощряването на частни спонсори; също като БСП са за децентрализация, "която да даде повече права на общините да стимулират и развиват културна политика"...
"Моята тактика е да те гледам, да те науча каква си, да те обикна каквато си, моята тактика е да ти говоря и да те слушам, да построя с думи нерушим мост помежду ни... моята стратегия, за разлика от това, е по-дълбока и по-простичка, моята стратегия е един ден, когато и да е, не знам как и под какъв претекст, най-сетне да имаш нужда от мен", повтарям си като мантра стихотворението на Марио Бенедети, което е единственият текст, в който ми е ясно какво е стратегия и какво тактика. Освен че е стратегическа, от предизборните програми виждам, че културата е и предмет поне на замисляне, ако не на анализ. И че основните болни теми са ясни на всички. Че срещите тепърва трябва да се правят - по възможност след изборите и с най-широко участие - понеже културата не е просто фактор, а предпоставка за обществото, а самочувствието е занимание самотно, двете не бива да се бъркат. Остава ми смътното опасение, че щом за култура се заговаря преди изборите (когато важното е да обещаеш нещичко насъщно на пенсионерите, болните, циганите, хомосексуалистите и многодетните майки), значи културата трайно се е настанила в адовото преддверие на по-малцинствеността и социалната слабост.

Нева Мичева



На 18 април 2005 г. Демократи за силна България организираха - с помощта на фондациите "Конрад Аденауер" и "Демокрация" - дискусията "Култура и политика". Първата й половина, озаглавена "Състояние на духовността и културата в края на българския преход", бе последвана от дискусия и втора част, "Посоки на българската култура". Срещата започна с минута мълчание в памет на Ивайло Петров и продължи по дневен ред с дефиниции за културата като такава и като предмет на групово въздействие; маркиране на необходими и възможни културни насоки за България; заявяване на чувствителности и нетърпимости; доклади.