(Не)познатият Пловдив

Красива и внушителна книга с обем над 700 страници, с множество черно-бели илюстрации, вплетени в текста. Наистина, пазарният прицел в заглавното обобщение се разминава със съдържанието на книгата и всъщност не й прави добра услуга, защото може да разочарова читателя, посегнал към нея с подобаващо обобщено очакване. Истинското заглавие ще бъде История на град Пловдив през ХIV-ХVII век. Така вече можем да пристъпим и към самата книга.
Това, от което заглавието опитва да се спаси, е най-вероятно областта на т.нар. "краеведски изследвания" - жанр с немалко разпространение, но без особено висока репутация в българската научна литература. Затова ще започна точно оттам. Книгата на Йордан Велчев няма нищо общо с традиционното етнографска или краеведско изследване, тя е модерен и увлекателен текст, който съчетава историческата прецизност с безспорната ерудиция и с умението да се разказва за миналото от съвременна интерпретативна позиция. Тя е представителна за един тип историческо писане, което все още рядко се среща у нас: "малките" или частни истории, в които се оглеждат големите закономерности на общото време. Главният герой на текста е Пловдив, но неговото битие може да бъде разбрано само в контекста на всичко, "което се е появявало и се е случвало между ХIV и ХIХ век в движението на общия свят на цивилизацията от Изток на Запад" (628). От друга страна, частният свят на един конкретен град се превръща в модел на закономерностите, които владеят българското пространство, което на свой ред е част от османското имперско пространство и по този начин влиза в сложни отношения както с Изтока, така и със Запада в продължение на четири века, традиционно (и много повърхностно) познати за нас като "тъмни". Нищо тъмно няма в този Пловдив, който рисува книгата на Йордан Велчев. Точно обратното: пъстър и шумен град, многолик и разнообразен, населен с множество етнически групи, всяка със свой облик и свои традиции. Освен местните българи - гърци от Одрин, татари от Къпчашките степи, селяни от Анадола, неколкостотин еврейски къщи, арменски преселници-керванджии... Текстът натрупва пъстри портрети на социални групи (от разбойници до хаджии, от уседнали занаятчии до странстващи народни певци - ашъци); увлекателно са преставени легендите, църквите, чаршиите, джамиите, хамамите или "водните кафенета" на мюсюлманския град. В контекста на европейската история от същото време и в разрез с клишетата на българската историографска традиция изпъкват някои демократични особености на политическия живот в Империята. Любопитен е фактът например, че между четиридесет и седем велики везира за периода 1453-1623 само пет са били от турски произход (за трима се смята дори, че имали българско потекло) или, както казва известният дипломат-пътешественик Дьо Бусбек: "един син на рибар, селянин или овчар може да стане велик везир само защото е способен".
Самият град Филибе е имал население около седем-осем хиляди души, което може би не изглежда внушително (особено в сравнение със стохилядния Филипополис), но всъщност толкова са наброявали някои от най-големите европейски градове по същото време. В цялата книга тече съпоставителен план, който разполага историята на Пловдив в богат контекст от представи за живота в европейските държави и градове. Всъщност понятието история тук няма да бъде точно: книгата е също така социология, антропология, дори психология на една епоха. Тя предлага огромен, добре подреден и концептуално осмислен документален материал, който при това е разказан умело и увлекателно. Основната идея на автора е, че по силата на своето историческо битие Пловдив до ХIХ век е типичен имперски град. Модерността го превръща в принадлежност на една национална държава; това рязко променя традиционната му идентичност и снизява неговото значение. От този момент нататък Пловдив "щял да съществува в нея вече тривиално и подобно мъртва раковина, която времето е изхвърлило на бреговете си" (543). Възможно е в подобно твърдение да провидим известна хипербола на пристрастното отношение, но си остава фактът, че книгата на Йордан Велчев е важно изследване, което внася способността да се мисли историята интердисциплинарно и синкретично в българската хуманитаристика от началото на ХХI век.

Милена Кирова







Думи
с/у думи



Йордан Велчев. Градът, или между Изтока и Запада ХIV-ХVII век. Изд. къща Жанет-45. Пловдив, 2005.