Тъмните богове
на балканския национализъм
Един от важните дебати в литературата, посветена на национализма, е дебатът за неговото качество: граждански, политически, либерален - на Запад; селски, етнически, варварски - на Изток. "Изобретяването" на втория тип, окачествено от Гелнер като "тъжните размисли на един черногорец в Оксфорд" - заради разминаването между етническата и гражданската идентичност на автора им Джон Пламенац - е, всъщност, изместване на същинската природа на национализма. "Изобретателите" на "източния" национализъм придават на типичния за модерността феномен качества от домодерната епоха: племенност, аграрност, ирационалност, определени метафорично като "тъмните богове" (атавистичните сили на кръвта и на територията)...
Зависимостите между национализма и нацията, индустриализацията, рационалността се пренебрегват с обяснението за изостаналостта на източните/балканските общества и така между "национализъм" и "племенни вражди" някак неусетно се слага знак на равенство.
Друг един автор (Питър Шугър) "изобретява" още по-диференцирана типология - вече само на "източните" национализми: - национализмите на чехите и словенците са определени като "буржоазни" и най-подобни на западните - заради наличието на средна класа в тези общества, която е носител на националната идея;
- поляците и унгарците (отчасти хърватите) пък проявяват "аристократичен" национализъм - доколкото националната идея се носи от неунищожената аристокрация;
- национализмът на властовия апарат в Турция, Гърция, Румъния (тук отново частично са причислени хърватите) е квалифициран като "бюрократичен";
- за Сърбия и България е отреден "народният" национализъм: популистки, егалитарен, селски.
Оказва се (ако следваме типологията на Шугър), че единственият "същински" национализъм на Балканите е словенският - доколкото неговият носител (средната класа) е изразител на обществена стратификация, характерна за модерността. С известни уговорки към "модерния" национализъм биха могли да се причислят турският, гръцкият и румънският - ако се съгласим, че е приемливо неговият носител да бъде единствено властта, ако тя извършва достатъчно ефективна модернизация "отгоре". А хърватският ("аристократичен"), сръбският и българският ("народни, селски") национализми би трябвало да бъдат отпратени към периода на предмодерността.
С неголеми изключения, "векът на нациите" - деветнадесетият - е отминал, без идеите на национализма (разбиран дори само като иредентизъм) да обхванат цялостно все още не напълно хомогенизираните балкански общества. Само елитите (интелигенция, впоследствие политици и държавници) били обсебени от велики идеи и чертаели планове за пълна или поне частична хегемония над полуострова.
В самия край на века започнали да се появяват отделни (в някои случаи тайни, в други - с държавна протекция) "общества", в чиито платформи и практически действия било трудно да се отграничат иредентизмът и тероризмът.

Иредентистките общества

В Гърция и в България били създадени в една и съща година - 1895 - с основната цел да работят (без особено да подбират средствата) за присъединяването на изконните гръцки/български земи към вече свободните отечества. Една от "изконните" (и за гърци, и за българи) земи била Македония...
Гръцкото общество било тайно и със самото си име - "Етники етериа", трябвало да напомня за първообраза на националното пробуждане "Филики етериа". Новата "етериа" привлякла (поне така твърдели създателите й) 3000 членове в 56 града в самата Гърция, както и сред 83 гръцки общности извън нея. Освен Македония, основната цел в програмата на новите "етеристи" било присъединяването на Крит.
Българският Върховен македоно-одрински комитет - легален и поддържан от немалко среди в управлението на държавата - целял присъединяване на Македония и Тракия, което предизвикало сериозни противоречия с Вътрешната македоно-одринска революционна организация, чийто идеал била автономна Македония.
"Обществата" ("етеристи" и "върховисти"), организирани предимно от офицери и македонски емигранти, не успели да завладеят с идеите си целокупния обществен интерес, но за няколко години се превърнали в "държави в държавата", предизвиквайки с методите си на действие по-често негативни, отколкото позитивни настроения.
Ще се спра по-подробно на сръбските иредентистки общества - не само защото те дават сигнала за Първата световна война и така полагат началото на "балканизацията", но и защото в обществения резонанс от техните действия все по-отчетливо се открояват чертите на национализма.
Иредентистките настроения обхващат по-голямата част от сръбското общество след конкретен политически факт, привидян като заплаха за целостта на нацията. Става дума за анексията на Босна и Херцеговина, извършена от Австро-Унгария през 1908 и провъзгласена за "Втората сръбска Голгота" - след Косово 1389... Анексията, всъщност, представлявала нарушение на Берлинския договор, създал "несръчната териториална и конституционна конструкция", която самите сръбски управления не един път мечтали да нарушат...1
Новината за анексията се разпространила "като мълния" из Белград и пред Националния театър се събрала голяма протестираща тълпа, вдъхновявана от известния на света като комедиограф, но - освен това - и автор на немалко патриотични пиеси Бранислав Нушич. Хабсбургският флаг бил изгорен публично.
Все в отговор на "втората Голгота", вписалият се вече в историята на сръбския тероризъм с убийството на Александър Обренович през 1903 Драгутин Димитриевич (Апис), ръководител на разузнавателната служба към Генералния щаб, създал тайното общество "Обединение или смърт", по-известно като "Черната ръка". То, също като аналозите си в Гърция и България, се състояло предимно от офицери, решени на всичко в името на Велика Сърбия.
В самата Босна била създадена организацията "Млада Босна"2 - движение на студенти и млади интелектуалци. За разлика от кръга около Апис - опитни офицери, "тренирани" в монархическо убийство и държавен преврат, "младите босненци" (главно сърби, но също хървати и мюсюлмани) компенсирали неувереността на първо поколение граждани с невротична "революционна" активност. "Младите мислеха само за бомби, убийства, експлозиви, с които да взривят всичко наоколо" - писал по това време един сръбски дипломат.
Повечето от младежите произхождали от бедни семейства, от селските райони на Източна Херцеговина и Босанска Крайна (сега - Република Сръбска в Босна и Херцеговина). Откъснати от привичната си патриархална среда, върху чиято традиционност идеите на нихилизма, анархизма и национализма, усвоени в университетите и литературните кръжоци, избуявали като екзотични растения, довчерашните селянчета привидели себе си като борци за национална независимост.3 Най-усърдният сред тях бил Гаврило Принцип.
През 1911 лидерът на "младите босненци" Владимир Гачинович станал член на "Черната ръка", с което първата връзка между опитните офицери и неуверените революционери била осъществена.
През следващата година избухнала Първата балканска война. "Младите босненци" ентусиазирано се втурнали да се записват доброволци в сръбската армия. Повечето били върнати - поради недостатъчна възраст или слаботелесност. Като слаботелесен бил квалифициран и Гаврило Принцип...
Несъстоялите се войници заздравили връзките си с офицерите от "Черната ръка", които не се интересували от физическата им годност. Оръжията, с които две години по-късно убили ерцхерцога Франц Фердинанд и сигнализирали Първата световна война, им били дадени от хората на Апис...
Така конспиративните движения, чийто най-видим израз се оказал тероризмът, предзадали мисленето за раждащия се едва в края на ХIХ и началото на ХХ век балкански национализъм като

Буре с барут

Национализмът като тероризъм, разбира се, не бил балканско изобретение, макар да бил представян като "типичен за изостанали азиатски ханства".
Всъщност, не "изостаналостта", а именно "наваксването" на модерност родило по-късния (в сравнение с Европа) балкански национализъм. Както навсякъде в Европа, той бил рожба на ранната индустриализация - на сблъсъка между селската патриархалност и премазващата традиционните нагласи урбанизация, на хаоса от представи, идеи и надежди, вдъхвани - не на последно място - и от западноевропейския пример. Колективната биография на "Млада Босна" и личната на Гаврило Принцип са най-красноречивото потвърждение на тези процеси.
Не "историческият характер и миналото междуплеменно битие на тези народи" предизвикали техния "агресивен национализъм", а новото им битие на несръчни национални цялости...
Като констатира "огромни отклонения от човечността и законността" по време на Балканските войни, комисията "Карнеги" търси оправданията им в "ранната политическа младост на тези народи, в незрелостта на националния и граждански характер". "Ранната политическа младост" на балканските нации съвпада по време с националистическата истерия в цяла Европа като неин огледален образ. Не само наскоро увенчаните с държавен "покрив" културни нации на Германия и Италия създават агресивни националистически "общества", като "Пангерманския съюз" и "Италия иредента". "Старите" политически нации на Франция и Англия също се включват в "патриотичната" канонада - с "Аксион франсез" и "Грейтър Бритън", шумно проповядващи ценностите на "произхода, земята и мъртвите"... Творци и интелектуалци, създали в литературата, изкуството и науката на Европа изключително талантливи произведения, участват в кресливата надпревара или й придават философска мотивация: Ръдиърд Киплинг, Габриеле д'Анунцио, Филипо Маринети и дори Макс Вебер... Те наистина не говорят за тероризъм, но все по-активно призовават към война.
Разликата между този и балканския национализъм не била в досегашното модерно/традиционно битие на народите или в демократичното/тираничното им управление. Най-същностното различие бил възгледът на нацията за самата себе си. Докато британците (в лицето на Джоузеф Чембърлейн) се считали за "най-забележителната управляваща раса, която е виждал някога светът", младите нации от "несръчната териториална и конституционна конструкция" живеели (често я създавали сами) в постоянна заплаха за нарушаване на целостта им. Разбира се, че досегашното модерно битие и демократичното управление на "старите" нации създавали голяма част от основанията за цивилизаторското им самочувствие, но друга част от него се захранвала със самото съществуване на "варвари", на "отпадъци от народи" (изразът принадлежи на Маркс), които трябвало да бъдат цивилизовани... От своя страна, "варварите", прекрачващи в модерността, "отпадъците от народи", мъчително консолидиращи се в нации, подхранвали консолидацията си със самосъзнанието на жертви.
Именно комплексът за виктимизация създал балканския национализъм като същински, обхващащ големи масиви от обществото, а в определени моменти (навечерието на войните) - и цялото общество. Комплексът за виктимизация, подхранван от реална или въображаема заплаха, произвеждана (случайно или нарочно) от различни - най-често привиждани като "чужди" - "сили", успял в много по-голяма степен от държавния иредентизъм да хомогенизира обществата. И пак комплексът за виктимизация - национализмът на страха - родил "тъмните богове" в балканското битие не само от началото на ХХ век. Западният национализъм, доколкото се проявявал като цивилизаторски, не бил пронизан от този комплекс. Но в случаите на поражения, военни или дипломатически, западният национализъм също произвеждал "тъмни богове" на агресия, родена от страх.4 Разликата не е в цивилизационното качество на национализма, а в честотата на ситуациите, мотивирани от страха и комплекса за виктимизация.
В балканското битие тази честота клоняла към непрекъснатост. Травматизмът доминирал в самочувствието не само на българите, нарекли - със или без основание - военните си поражения "национални катастрофи". Травмата белязала и национализма на победителите. Преселението на 1 300 000 гърци от Мала Азия в пределите на отечеството (според Лозанския договор от 1923), причинило крушението на "Мегали идея", било окачествено като "най-голямата злочестина, сполетяла Гърция след падането на Константинопол".
Безспорният шампион в произвеждането и преживяването на виктимизация били сърбите. Преекспонирането на косовската Голгота и превръщането на поражението в национален празник (15/28 юни - Видовдан) са най-същностните измерения на сръбския национализъм като "философия на страданието".
"Голгота" била наречена също анексията на Босна и Херцеговина от 1908. Като "Голгота" (или като пътят към нея) било привидяно изтеглянето на сръбската армия през 1915-1916, описвано като "екзодуса на сърбите от Сърбия" - не само от домашните автори, но и от чуждестранните. Картината е покъртителна със своята "философия на страданието": "Старият и болен крал Петър, настанен на пейка в биволска кола, правителството, Генералният щаб, войските и много цивилни с жените и децата си, монаси и свещеници, носещи ковчега с мощите на крал Стефан I, останките от цял един народ вървят през обезлесени планини, в разгара на зимата, въоръжени само с обикновени пушки, без продоволствия, сред албанско население, което не е забравило сръбските изстъпления през предишната година."
Травматичният образ на "екзодуса" (украсен със страха от албанско отмъщение, разбира се) и до днес е по-актуален в сръбската национална памет от създаването на кралство Югославия, например.
Краят на войната, който очертал Нова Европа във Версайската система от международни договори, за първи път прогласил и

Самоопределението на народите

в доктрината "Уилсън". Творците на Нова Европа предположили, че принципът на самоопределението, в който американският президент вложил само културен смисъл, теоретически съвсем няма да противоречи на политическия принцип за ненарушимост на границите - основният продукт на Версайската система... На практика обаче "потиснатите народи", превърнати сега в "потиснати малцинства", привидели Версайска Европа като нова, по-обширна отвсякога арена за иредентизъм. Ако "старият режим" на империите изглеждал (поне до 1848) осветен от божествена санкция, модерната епоха, осветена от принципите на национализма, вече по презумпция отхвърляла потисничеството. Разликата се състояла в това, че предвоенният национализъм отхвърлял имперското потисничество, а следвоенният - потисничеството на националните държави.
Ако в периода на ранната индустриализация национализмът се привиждал като спасение за фрустрираните от модернизацията "граждани първо поколение", чието мъчително късане с патриархалните ценности (религия, традиция, комунитаризъм) създало необходимостта от нова хомогенизираща идеология, войната и Голямата депресия от края на 20-те години формирали условия за проникването му сред много по-големи масиви население. В ситуациите на най-сгъстено социално напрежение изглеждало, че от национализъм са обхванати целите общества.
Социалната криза - катаклизмът, преобърнал досегашния традиционен ред, все по-често се привиждала като упадък на националната цялост. Изкупителни жертви за струпващите се негативни обществени енергии все по-често ставали "другите": малцинствата, устремени (реално или въображаемо) към сливане със "своята си" национална държава, и преди всичко малцинствата без държава - евреите и циганите.
Антитезата на национализма, усвоен между двете войни като емблема от фашистката, националсоциалистическата и други десни идеологии, но също така - изповядван и от някои либерални среди (особено в окупираните от Оста държави), били левите движения, сред които най-категорично се откроявали комунистическите. Доктрината на марксизма-ленинизма за приоритет на класовите отношения над националните, прокарвана систематично от Коминтерна сред комунистическите партии в цяла Европа, издигнала пролетарския интернационализъм като водеща идеологема.
Комунистическото управление, наложено след Втората световна война в почти всички балкански държави, издигнало на преден план доктрината за

Класата преди нацията

Най-детайлно тази доктрина била разработена в многонационална Югославия. Тито (хърватин) и неговите съпартийци Ранкович (сърбин), Кардел (словенец) и Джилас (черногорец) я нарекли "Братство и единство". Основните принципи на югославската комунистическа програма били изградени върху презумпцията, че премахването на класовите различия "от само себе си" ще заличи и националните, тъй като при социализма ще се формира все по-голяма еднаквост между хората, независимо от тяхната национална принадлежност. "Победата на социалистическите отношения" в икономиката ще направи невъзможна експлоатацията на една нация от друга. Напротив - развитата нация ще помага на неразвитата.
Замислена в същността си като модернизационен проект, югославската комунистическа програма, следваща буквално съветската, всъщност заложила бомбата със закъснител, взривила се в началото на 90-те.
Макар да били изградени върху съвсем различен принцип, останалите национални балкански държави също последвали марксистко-ленинската доктрина за приоритета на класата над нацията.
Българското комунистическо управление върнало сменените през 1942 година имена на помаците, с което спечелило любовта, уважението и гласовете им за следващите няколко десетилетия - преди поредните "възпаления" на "възродителния" процес. Политиката по отношение на турците пък била най-малкото двузначна. След изселването на 155 000 души през 1950-1951, чиято цел - "това население да бъде сведено до размер, при който то да не може да играе самостоятелна роля в страната" - не била изцяло изпълнена, отношението към "неблагонадеждния турски елемент" (изразът е на Сталин от 1949) било променено. Сега властта "заухажвала" това население, като му "отпуснала" известни свободи в областта на образованието и културата. Увеличен бил броят на турските гимназии, създадена била катедра по турски език и литература към Софийския университет, открити били турски театри, а турските програми по радиото и турските вестници се умножили.
Под натиска на Москва "ухажването" на малцинствата било "внедрено" и в Румъния. Властта обезпечила унгарското малцинство с училища, в Клуж бил открит университет. И, също като в България, театри, фолклорни групи, вестници. Румънските унгарци "получили" дори политическо представителство - Унгарското народно обединение, а през 1952 - и автономен район - Тиргу Муреш; те просъществували четири години. След Унгарското въстание от 1956, пак под натиска на Москва, повечето от тези "привилегии" били отнети.
Още през 1948 Комунистическата партия в официална резолюция разкритикувала шовинистичните тенденции в румънското общество.
За разлика от България, където привързаността към Русия била традиционна, в Румъния също толкова традиционни били антируските настроения. Това била една от причините за слабото влияние на твърде малобройната преди Втората световна война комунистическа партия, която "пристигнала с обоза на Червената армия". В добавка водещата група в партийното ръководство, наречена "московити", била съставена все от "несъщински" румънци: Ана Паукер (еврейка от Молдова), Емил Боднъраш (украинец от Буковина), Василе Лука (секлер от Трансилвания). "Чужденци без бог и родина" ги нарекъл през февруари 1945 министър-председателят генерал Ръдеску, уволнен по-късно от краля по настояване на Москва. "Чужденците" се задържали във властта за кратко. Били отстранени чрез показни процеси от Георги Георгиу Деж - "местен" кадър и "истински" румънец, който започнал да провежда политика на националкомунизъм.
В Албания липсвали многочислените малцинства на България и Румъния. В самата албанска нация обаче клановите, регионалните и религиозните различия продължавали да са актуални. Както във всички други области, комунистическият модернизатор Енвер Ходжа започнал да провежда силова политика и в това отношение. Наред с изграждането на унифицирана образователна система - важен елемент от модерността, той постигнал униформизация и на целия социален живот.
През 1967 бил прокаран Закон за атеистичната държава, с който били забранени и трите вероизповедания и закрити 2169 храма. През 1975 с правителствен декрет било забранено именуването на новородените с религиозни имена. Новата Конституция от 1976 превърнала антирелигиозността в норма. Албания станала единствената държава в света без религиозни институции.
Докато атеизмът, хипетрофиран в Албания, но насаждан като официална държавна доктрина навсякъде другаде, и политиката към малцинствата следвали буквално съветския модел, в областта на икономиката повечето балкански елити се опитали да избягнат стагниращата опека на Москва. Това поведение, наречено

Националкомунизъм

(комунизъм, независим от Москва), било характерно преди всичко за Балканите: най-напред Югославия, след нея Албания и Румъния се "отлъчили" от съветската орбита. Само България заедно с държавите от Централна Европа останала зависима от Москва в рамките на Съвета за икономическа взаимопомощ.
Най-драматично протекли тези събития в Югославия. Все по-растящото недоволство от съветската икономическа опека, както и гневът на Сталин срещу югославската намеса в гръцката гражданска война, довели до разрива от 1948, наречен "схизма". "Схизмата" също се случила на Видовдан...
Една година след "схизмата" (1949) бил създаден Съветът за икономическа взаимопомощ (СИВ), за чийто основен принцип (през 1953) било провъзгласено "социалистическото разделение на труда". Всяка страна трябвало да се съсредоточи върху това, което най-добре може да произвежда. Промишлеността била концентрирана в най-развитите страни: Източна Германия и Чехословакия. От Албания, България и Румъния се очаквало да станат предимно "суровинен придатък" на останалите държави.
Енвер Ходжа и Георги Георгиу Деж - вече успял да се разправи с "предателите-чужденци" в редиците на партията - възприели "социалистическото разделение на труда" като отказ от модернизация. Нали именно съветските "учители" до този момент проповядвали индустриализацията като "генерална линия"...
В началото на 60-те Албания, а през 1964 и Румъния напуснали СИВ и съветската орбита и се ориентирали към Пекин. Сега "албанизмът" и "румънизмът" заели полагащото им се място като национални доктрини. Възраждали се националните митове, особено в Румъния, чиито елити отново привидели "латинския" си произход като връзка със Запада...
Традиционната румънска омраза към Русия и славянството се изляла не само в преименуването на улици, кина и театри или в затварянето на руските книжарници, но и в припомнянето за Бесарабия като "румънска земя"...
Националкомунизмът бил само началото, твърде повърхностната проява на процеса, който с развитието на комунистическите режими все повече щял да изтъква приоритетите на

Нацията преди класата

Пролетарският интернационализъм издържал по-малко от две десетилетия. Не само защото пролетариатът се провалил като "класа-хегемон" или защото изравняването на класовите различия, което по презумпция трябвало да заличи и националните, не се състояло. Обяснението за "надигането на буржоазните елементи" или за възраждането на "изконния порив на кръвта и земята", давано от марксистките философи, е несъстоятелно. Възраждането на национализма през 60-те години на ХХ век и особено след 1968 не било "възкръсване на тъмните богове", а политически инструмент, използван от самите комунистически елити за удържане на властта. Новата "пролет на нациите" от 1968 била първото размразяване на "хладилника за национализмите"5 - началото на процеса, довършен с разпада на комунизма.
През 60-те години "класовият враг" и "световният империализъм" вече били изчерпани като плашила за комунистическите поданици. За да се задържат на власт, елитите трябвало да изобретят нови. Новите плашила се оказали малцинствата, измъкнати от "хладилника" като заплаха за нацията.
Всъщност, само Енвер Ходжа останал верен на класовия принцип, както и на Сталин. "Империалистическият Запад" продължил да играе в Албания ролята на плашило, но след Хрушчовото затопляне "братските" досега държави също се превърнали в заплаха.
"Енвер Ходжа - особено след 1956, казва Фатос Любоня - когато усеща, че ударите срещу сталинизма [...] могат да отстранят него и кликата му от власт и че комунизмът като идеология и пролетарският интернационализъм няма да са достатъчни, за да се задържи на поста си, започва постепенно да прилага демагогски националистически прийоми и в името на "независимостта на родината" изолира Албания от света, наричайки я "непревземаема крепост" както за агресията на капиталистическия Запад, така и за ревизионистите от Изток."
За да защити поданиците си от всички тези "врагове", комунистическият модернизатор покрил държавата с бункери. България, която единствена от балканските държави останала встрани от националкомунизма, "наваксала" националистическите си приоритети с ново активиране на изпробвания от редица буржоазни правителства механизъм - "възродителния" процес.
През 1962 към решението за поредното преименуване на "българите с мохамеданско вероизповедание" били добавени цигани и татари. Решението било назовано "Мероприятия против турчеенето" и препоръчвало смяната на имената да бъде извършвана засега без "насилие и администриране". По отношение на самите турци (все още наричани така) били предприети други "мероприятия". Дванайсетгодишните опити за нова изселническа спогодба (осуетявани от страна на Турция) през 1968 най-сетне се увенчали с успех. Веднага след сключването на спогодбата (1969) било прието решение за "ускоряване на естествения процес за преодоляване на етническите различия". Резултат от това решение било ликвидирането на множество вестници, театри и на книгоиздаването на турски език. Именно тогава - за първи път - се лансира заплахата, че "реакционните и националистическите елементи" издигат лозунг за "културно-национална автономия"... Още през следващата (1970) година въпросът с "българите с мохамеданска вяра" бил окончателно решен. Призивът да не се допуска "насилие и администриране" бил забравен. До 1976 "възродителният" процес при помаците приключил.
Българският опит, изглежда, харесал и на Енвер Ходжа. През 1975 той публикувал декрет, според който всички граждани с "неподходящи имена и обидни фамилии от политическа, идеологическа и морална гледна точка са задължени да ги променят..."
Румънският националкомунизъм, провеждан още от Георги Георгиу Деж, достигнал апогея си, когато новият "кондукатор" - Николае Чаушеску - през 1968 заклеймил инвазията на Варшавския договор в Чехословакия и мобилизирал цялата нация за отпор срещу Съветския съюз. Постигнал изключителна популярност с този акт, помазван като "демиург" и "бог", Чаушеску започнал да клейми и "космополитизма в изкуството" - кодовото понятие за разпалване на антисемитизъм. Скоро, след като "заплахата" от инвазия в Румъния се разсеяла, естественият "враг" станали малцинствата. От 1973 "демиургът" започнал да провежда своята "политика на уеднаквяване": ограничаване преподаването на малцинствени езици и ощетяване на малцинствените издания при разпределянето на хартията.
Систематичното "уеднаквяване" продължило до края на 80-те. През 1984 малцинствените емисии по радиото и телевизията били окончателно прекратени. Цялата топонимия била румънизирана. Чаушеску също се повлиял от "българския опит": след 1988 новородените трябвало да бъдат записвани само с румънски имена. За тотален "възродителен" процес, вероятно, не му стигнало времето... Все пак, самоопределението "румънец" (по етнически признак, а не по гражданство) станало задължително за всички. Гарант за изпълнението на това решение била "Секуритате".
Югославските комунисти също заклеймили агресията в Чехословакия. Авторитетът на партията нараснал дотолкова, че тя придобила 100 000 нови членове - предимно под 25 години... Обществото съвсем сериозно се подготвяло за война със СССР.
Авторитетът на партията, вписан в досегашния незагасващ ореол около персоната на Тито, обаче предизвикал в Югославия развитие, твърде различно от процесите в Румъния. "Четворката" - макар намаляла наполовина с "отпадането" на дисидента Джилас и националиста Ранкович - задълбочила политиката на пролетарския интернационализъм. Най-ясният сигнал за това било признаването на босненските мюсюлмани за отделна нация - все през същата 1968.
Първото следствие - още през 1968 - били албанските бунтове, издигнали за първи път искането за самостоятелна република Косово. Един от най-верните привърженици на Тито сред албанските комунисти, Махмуд Бакали, признал, че сред албанците "братството и единството [...] просто не проработи"...
Три години по-късно непреставащите настроения за повече независимост у хърватите разцъфнали в Пролетта от 1971, наречена "Второ хърватско възраждане". "Хърватската пролет" сложила край на ленинската теория, че социализмът и национализмът се изключват взаимно. Най-активните лидери на движението (заедно с интелектуалците от "Матица хърватска", сред които и Мирослав Кърлежа) станали младите комунистически функционери Мико Трипало и Савка Дабчевич-Кучар (след 90-те - кандидат за президент). В телевизионно изявление Тито "обяснил" събитията с "липсата на подходящо марксистко образование" и провел поредната чистка в партията. Изключен за "националистически уклон" и осъден на две години затвор бил и Франьо Туджман.
Конституцията от 1974 окончателно затвърдила децентрализацията. Автономните провинции Войводина и Косово вече имали право на вето върху решенията на федералното събрание. А "нациите" (републиките) получили право на отделяне...
От Конституцията били недоволни всички: албанците - защото нямали право на отделяне, сърбите - защото били разпръснати в "чужди" републики. Дори самият автор на Конституцията - Кардел, последният от Титовата "четворка" - бил убеден, че тя ще създаде проблеми на Сърбия.
През 1980 Тито, най-харизматичният от всички комунистически лидери, наричан "последния Хабсбург", умрял. След смъртта му (година по-рано починал и Кардел) ръководството на държавата и партията започнало да се осъществява на ротационен принцип. Във властта трябвало да се редуват представители на всички републики и дори на автономните провинции. Доктрината за "Братството и единството" изглеждала все така жива. Преходът изглеждал плавен...
Заплахата обаче - социална, икономическа, политическа - от "другите" все повече започнала да се привижда като етническа, религиозна, национална. Югославия все повече живеела "на заем" и по-високият социален статус на гражданите й в сравнение с останалите социалистически държави все повече се загубвал. Нараствали икономическите различия между републиките - особено след разпадането на Федералния фонд за подпомагане на неразвитите през 1985, когато "развитите" Словения и Хърватия го напуснали... Недоволството (на всички) от конституционния им статус нараствало. Албанското недоволство предизвикало нови бунтове в Косово през 1981.
Недоволството на сърбите се изляло през 1986 в един документ, създаден от духовния елит на нацията и наречен "Меморандум на Сръбската академия на науките и изкуствата". Като използвали либералните идеи на съветската "перестройка", авторите на Меморандума твърде умело представили социално-политическата криза на комунизма като национален разпад; и наред със заключенията за неефективността на "социалистическото самоуправление", преекспонирали заплахата за сръбството.
"Съдбата на Косово остава жизнен въпрос за целия сръбски народ - се казвало в документа. Ако той не бъде решен с единствения истински изход на наложената война, ако не се установи истинска сигурност и безусловно равноправие за всички народи, които живеят в Косово и Метохия [...], този дял от Република Сърбия и Югославия ще се превърне в европейски въпрос с най-тежки, непредвидими последици. Косово представлява една от най-важните точки на вътрешните Балкани. Етническото смесване е в съответствие с етническия профил на Балканския полуостров и искането за етнически чисто Косово, което се провежда на практика, е не само директна и тежка заплаха за народите, които са се оказали там в малцинство, но и ако бъде осъществена, надигналата се експанзионистична вълна ще представлява реална и всекидневна заплаха за всички народи в Югославия."
Меморандумът интелектуално легитимирал възхода на Милошевич.
През същата 1986 година ХIII конгрес на Съюза на югославските комунисти извършил подмяна на партийния апарат. Епохата "Тито" била развенчана (в съгласие със съветската "Перестройка"), а религиозността - реабилитирана (в това отношение пък бил следван полският модел). Започвала постепенно епохата "Милошевич", чието официално помпозно начало станал поредният Видовдан' 1989... Честването на 600-годишнината от Косовската битка превърнало Милошевич от прагматичен банкер с либерално-икономически възгледи в новия харизматичен лидер, бранителя на сръбството от албанската заплаха... Скучната "революция срещу бюрократите", провеждана от "перестройчиците" в партията, открила по-ефективен инструментариум - спасението на "отечеството".
Повод за румънската "революция" от края на 1989 дало убийството на един унгарски свещеник. Социалният бунт, довел до падането на режима и до екзекуцията на "кондукатора", започнал като национален...
"Националната" стратегия на българското комунистическо управление също изиграла немалка роля за срутването му през 1989 - вместо да го укрепи на власт, какъвто бил първоначалният й замисъл. Тоталното преименуване на турците от 1984-1985, оправдано със "заплахата" от създаване на автономия, и "Голямата екскурзия" от 1989 нагнетили в българското общество напрежения, неочаквани за управляващия елит. Намеренията за удържане на властта чрез раздухване на "турската заплаха" не се осъществили. Обществото не се уплашило в достатъчна степен, за да допусне развитията, случили се в Югославия.6
Новата националистическа вълна след 60-те години на ХХ век имала развитие, твърде подобно на първата - от "зората" на балканския национализъм. В огромните "хладилници" - империите - и в ранните национални държави националистическите настроения се носели преди всичко от елитите. В комунистическия "хладилник" пак елитите били онези, които употребили национализма като лост за удържане на властта си. Масите привидели националистическата идеология като своя едва след поредния катаклизъм - краха на комунизма, преобърнал - както крахът на империите - дотогавашния традиционен ред. Това се случило преди всичко в Югославия, но и останалите балкански общества, в една или друга степен, изпитали последствията от

Размразяването на "хладилника"

Многопартийните режими, установени след 1989, не само парцелират хомогенното досега политическо пространство според класическата схема "ляво-център-дясно", но създават условия и за появата на партии на етническа и националистическа основа. Етническите партии, основавани от малцинствата, срещат препятствия (включително - конституционни) навсякъде. Някои от тях - като съюза на гръцкото малцинство в Албания "Омония" и партията на македонското малцинство в България "ОМО-Илинден" - са забранени. Други - като Унгарския демократичен съюз за Румъния и Движението за права и свободи в България - получават подкрепата на почти 100% от малцинствата, чиито интереси представляват, и участват в управлението на държавата. В републиките - наследници на разпадащата се Югославия - високата електорална подкрепа за етническите партии (макар невинаги дефинирани по този признак) става правило. Факторите за разпада на Югославия, войната/войните и разпределението на политическото пространство със сложността на многообразието си би трябвало да бъдат обект на отделен анализ. Затова тук само ще маркирам (най-общо) основните тенденции, характерни за трите фази в постюгославското политическо развитие, чиито граници са Дейтънското споразумение от 1995, сложило край на най-голямото кръвопролитие от края на ХХ век - босненското, и новата битка за Косово от 1999, отбелязала началото на "европейския въпрос с най-тежки, непредвидими последици" - както бяха писали авторите на Меморандума...
Фазата на първоначалния разпад е доминирана от националистическа мобилизация - всички партии, получили широка електорална подкрепа и редуващи се във властта, независимо от мястото си в политическия спектър, са с националистически платформи. Най-фрапантният пример са Социалистическата партия на Сърбия (Милошевич), Сръбското движение за възраждане (Драшкович) и Сръбската радикална партия (Шешел), но и навсякъде другаде разликата - и в програми, и в практика - се изразява в детайли. Единствено в Македония общоюгославската партия Алианс на реформистките сили в Югославия, ръководена от последния федерален премиер Анте Маркович, успява да получи през 1990 година 16,3% - по-малко, все пак, от албанската партия на Арбен Джафери. Ситуацията в Босна е още по-красноречива: всяка от трите националистически партии - на мюсюлманите, на сърбите и на хърватите - печели през 1990 точно толкова проценти, колкото е населението на трите общности, според преброяването от 1981. Косовските албанци бойкотират сръбските избори и така легитимират управлението на сръбските националистически партии. През 1994 за депутат от Косово е избран Аркан, чиито електорални обещания са симптоматични:
"Аз не мога да ви обещая нови телефонни постове, нито нови шосета и магистрали, но се заклевам пред вас, че ще ви браня със същия жар и фанатизъм, с който съм се прочул като защитник на сръбския народ."
Основният фактор за националистическата мобилизация, обхванала вече не само елитите, но и целите общества, е отново заплахата от другите. "Бранителите", а не строителите стават най-важните фигури във фокуса на общественото признание.
Относителното успокоение, настъпило след Дейтънското споразумение, рефлектира преди всичко в самата Босна, но успява да бъде почувствано и в Хърватия, където умереният либерал Стипе Месич сменя в управлението националиста Туджман, и дори в Сърбия през 1997, когато националистическите приоритети за кратко са изместени от социалните... В Македония националистите от ВМРО-ДПМН управляват заедно с албанците на Арбен Джафери. Сред босненските мюсюлмани вземат връх мултиетническите настроения, изразени преди всичко от Партията за Босна и Херцеговина на Харис Силайджич, който през 1996 напуска Изетбегович, убеден, че:
"Ние искаме светска и мултикултурна Босна, но нашите врагове, които се опитват да ни затворят в чисто мюсюлманско гето, рискуват да ни тласнат към създаването на ислямска държава, което не желаем."
Новата "битка за Косово" възкресява "тъмните богове" - с възкръсването на заплахата от другите, към които този път се прибавят НАТО и САЩ. Никога преди това националистическата мобилизация в Сърбия не е била по-масова. След кризата Милошевич е наследен от Войслав Кощуница - един от най-яростните противници на Конституцията от 1974, един от най-яростните поддръжници на Караджич в Босна... В Хърватия се връща на власт Хърватският демократичен съюз, основан от Туджман, а в Босненската федерация отново печелят мюсюлманските и хърватските националисти. Войната се пренася в Македония...
Ситуацията все пак е значително по-сложна, отколкото във фазата на първоначалния разпад. Сега победата на националистите не е толкова категорична. Проблематизирането на социалното постепенно измества специфично националните приоритети. Умерените партии (с все по-ясно очертана социалдемократическа ориентация) успешно съперничат на националистическите. Дори известните с крайния си национализъм радикали на Шешел, спечелили - за всеобщ световен ужас - изборите в Сърбия през 2003, акцентират в посланията си преди всичко върху социални проблеми (ликвидирането на бедността) и се разграничават от предишните си шовинистически и реваншистки лозунги. Косовските албанци все така преизбират Ругова (47% срещу 27% за Тачи през 2004 ). Сега пък косовските сърби бойкотират изборите, защото се чувстват заплашени...
Постюгославските развития са, разбира се, "особен случай" и не би трябвало да бъдат доминиращи в анализа на цялостната балканска ситуация след "размразяването на хладилника". Затова по-нататък ще разгледам - в сравнителен аспект - националистическата мобилизация в останалите посткомунистически държави.
Националистическите партии, формирани от различни (не непременно десни) среди в етническите мнозинства, се радват на сравнително широка подкрепа в Румъния и на относително слаба в България.
Преди да пристъпя към сравнението на електоралните им резултати в тези две държави - претенденти за най-скорошно приемане в Европейския съюз7, ще щрихирам съвсем накратко чертите на още един "особен случай" - Албания.
Макар това да е страната, в която комунистическият "хладилник" да е изиграл за клановите, регионалните и религиозните различия ролята на фризер, традиционното разделение между Севера и Юга - между геги и тоски - очертава и политическото пространство веднага след демократичните промени. Гегите създават Демократическата партия, доминирана от клана Бериша, а тоските се обединяват около Социалистическа партия на Фатос Нано. Всички избори в Албания, където двете партии периодически се сменят във властта, се диктуват от клановия и регионалния принцип, а специфично политическото играе твърде малка роля.
Възраждането на регионално-клановите отношения в Албания едва ли може да се квалифицира като национализъм. Затова пък ситуацията в Румъния и България следва класическите правила.
Най-голямата националистическа партия в Румъния - "Велика Румъния" ("Ромъния маре"), е създадена от придворния поет на Чаушеску, помазал го като "бог" и "демиург" - Корнелиу Вадим Тудор, който получава министерско кресло през 1994. На местните избори през 2000 година "Велика Румъния" заема второ място с 20% електорална подкрепа, а Тудор събира 28% като кандидат-президент - само 8% по-малко от избрания за президент Йон Илиеску.
Платформата, с която Тудор печели този зашеметяващ резултат, е основана върху мерките за неутрализирането на заплахата от "унгарската змия" и циганите. Той публикува списък със 180 души, които ще бъдат екзекутирани като предатели и изменници.
Основният електорат на "Велика Румъния" са бедни хора в активна трудова възраст, фрустрирани от социалното си положение. Именно това са хората, които са податливи на параноични теории за световни конспирации и които обясняват лошото положение на страната с малцинствата или с плановете на Запада.
На парламентарните избори през 2002 "Велика Румъния" запазва впечатляващата си електорална подкрепа (19%). Партията за национално единство на Румъния, създадена от Джордже Фунар - кмет на Клуж, обединил антиунгарски настроените националисти от Трансилвания, също получава министерско кресло през 1994. На парламентарните избори през 2002 резултатът й е 6%.
На същите избори Унгарският демократичен съюз за Румъния печели 8%, а другите 18 малцинствени партии успяват да съберат заедно едва 5%.
Единственият случай в България, когато националистически кандидат е избран за депутат, е във Великото народно събрание през 1990. Това е мажоритарно избраният в Кърджали Димитър Арнаудов, чиято Отечествена партия на труда печели 0.60% по пропорционалната система. Изборът на Арнаудов (присъединил се впоследствие към парламентарната група на Българската социалистическа партия) е пряко следствие от националистическата истерия, раздухана в първите дни на 1990 от някои комунистически среди - като реакция на решението за връщане на мюсюлманските имена. Истерията, изразена чрез масови митинги в районите със смесено население (особено - в Кърджали) и твърде оскъдни демонстрации пред парламента и телевизията в София, е мотивирана преди всичко от заплахата, че турците "ще си отмъстят".
Податливи на "заплахата" се оказват твърде ограничени кръгове от българското общество: непосредствените участници във "възродителния" процес и хората от смесените райони, обогатили се за сметка на турците по времето на "Голямата екскурзия" от 1989. Обществото като цяло и този път не успява да се "уплаши" в достатъчна степен.
Другият "голям" успех е на Българската национална радикална партия на д-р Иван Георгиев, която през 1991 печели 1,13%. Всички останали опити на националистически партии да участват в избори завършват с резултат под 1%.8
Затова пък Движението за права и свободи има неизменно присъствие в българския парламент, като печели между 7.55% (24 мандата през 1991) и 5.44% (15 мандата през 1994).
След парламентарните избори през 2001 година Движението за права и свободи е част от управляващата България коалиция, а националистическите партии остават все така маргинализирани.
На изборите през 2002 малцинствените партии в Румъния печелят общо 13%, а националистическите - 25%.
Обяснението на това драстично разминаване единствено с "българския етнически модел"9 ми се струва недостатъчно. Безспорно балансираното (и балансиращо) поведение на ДПС, както и либералната му ориентация, са от извънредна важност за българския политически живот. Унгарският демократичен съюз на Румъния обаче също неизменно присъства в либералния спектър на политическото пространство (електоралната му подкрепа дори надминава тази за ДПС), без това да намалява ясно очертаните националистически нагласи в румънското общество.
"Традиционните нагласи" като възможно обяснение също би трябвало да се отхвърлят, доколкото в националното си битие и Румъния, и България са преживели (в различни периоди) подеми и затихвания на национализма.
В едно изследване, проведено през 1991-1992 в България и Румъния, най-значителната причина за възникване на нетолерантност се оказва "заплахата от етническа общност, свързана с нападение от съседна страна, където тази малцинствена общност е мнозинство".
Национализмът не би трябвало да се интерпретира като постоянна характеристика, иманентно присъща на едно или друго общество. Фактът, че в първото десетилетие от периода на посткомунизма румънското общество демонстрира по-изявени националистически нагласи, съвсем не означава, че българското е застраховано от възможността да ги прояви в бъдеще. Това вероятно ще зависи от степента на фрустрация, в която е изпаднало обществото, и от степента, в която в един или друг момент реалната или въобразена заплаха от другите ще се окаже достатъчна...
В единствената балканска държава, останала

Извън "хладилника" - Гърция,

националистическата мобилизация се е съсредоточила около две невралгични точки: Кипър и Македония. След пораженията - икономически, политически и духовни - от гражданската война, в началото на 50-те години на ХХ век в гръцкото общество започнали да доминират настроения за стабилизация, чието олицетворение станало управлението на генерал Папагос. Почти по същото време (1950) за архиепископ на Кипър бил избран енергичният Макариос, яростен поддръжник на политиката на "еносис" - отхвърляне на английското колониално управление и присъединяване на острова към "майка" Гърция. Отчаяните апели на архиепископа към "братята" от кралството били постоянен източник за националистическа мотивация на определени среди в гръцкото общество, които умиротворяването на страната направило ненужни.
Известният със зверствата си по време на гражданската война полковник Гривас, роден в Кипър, създава партизанското формирование Национална организация на кипърските борци, която през 1955 извършва серия терористични атентати. Турският отговор на тези провокации са размириците в Истанбул, завършили със смъртта на мнозина гърци. Така прочутият дотогава със спокойното съжителство на гърци и турци Кипър се превръща в полесражение за неудовлетворени политически амбиции. Съдбата на острова е постоянен източник за напрежение, раздухвано периодически от националистите, и постоянна травма не само за местните общности, но и за гръцкото и турското общество.
"Еносисът", осъществен през 1974 от режима на полковниците (дошли на власт през 1963 и със съдействието на печално известния Гривас), не разрешава, а задълбочава противоречията, доказателство за чиято актулност е присъединяването към Европейския съюз само на кипърските гърци - тридесет години по-късно...10
Основният аргумент за поддържането на полувековната кипърска криза е заплахата: "турска" за гърците, "гръцка" за турците...
Другата гръцка травма - Македония, поддържана като постоянно латентно напрежение още от времето на "Мегали идея", се обостря с изключителна интензивност след провъзгласяването на независимостта й през 1990. Македония, също като Кипър, се превръща в средство за политически борби и в инструмент (което, в случая с темата за национализма, е по-важно) за промяна на електоралните нагласи. Този път националистическата истерия около името "Македония" не се възбужда от ултрадесни кръгове, както през 1955, а от социалистите на Андреас Папандреу. "Недостатъчните" (според Папандреу) мерки, предприети от правителството на Мицотакис в това отношение, довеждат до неговото падане от власт. През 1993 социалистите печелят изборите с обещанието, че Гърция ще затвори границата си, ако името "Македония" продължава да съществува.
Папандреу ознаменува победата си с крилата реч в защита на елинизма, твърде напомняща провъзгласяването на "Мегали идея" - точно век и половина по-рано. В речта се припомнят Кипър и "турската заплаха" за "националното наследство, езика, културната идентичност, образованието и православието". Огорчен от Франция и Испания, които нехаят за тази заплаха срещу елинизма, премиерът на единствената балканска държава, членка на ЕС, признава прочувствено: "Никога не съм се чувствал толкова чужд в Европейския съюз!"11
Едно изследване на "Евробарометър", проведено по същото време, показва следното състояние на нагласите в гръцкото общество:
- в страната има прекалено много чужденци - 69%;
- чужденците в страната представляват обществена опасност - 90%;
- не понасям турците - 89%, албанците - 76%.
"Ксенофобията в Гърция е много по-силна в сравнение с другите държави от ЕС" - заключава по този повод комисията "Карнеги" от 1995.
Това мнение се споделя и от някои среди в самото гръцко общество:
"Ние сме преизпълнени с някаква фобия, ксенофобия, или по-скоро - "съседофобия". Гърците нямат доверие на самите себе си. Винаги говорят за комплоти и конспирации. Това е техният национален комплекс", смята Александър Велиос, журналист.
Като сравнява ксенофобията в Гърция с ксенофобията в държавите от Европейския съюз, комисията "Карнеги" от 1995 е пропуснала да направи това по отношение на другите балкански държави.
Така отрицателното отношение към турците в България през 2001 е 14,6%, а към албанците - 22,7%.
Проведеният по същото време от Институт "Отворено общество" "Мониторинг на процеса на присъединяване към ЕС" показва, че 53% от българите не желаят съседи цигани. При германците този процент е 68.
Приведох данните не за да изтъквам толерантността на българите в сравнение с гражданите на държавите, членки на ЕС, Гърция и Германия.
Цитираните нагласи към "другите" - също като показаното по-горе сравнение на електоралните резултати в Румъния и България - отразяват моментна ситуация.12 Както "въобразяването" на нацията (в модела на Ренан), и националистическата мобилизация може да се интерпретира като "ежедневен плебисцит". Националистическите нагласи се променят - преди всичко в зависимост от степента на

Заплахата,

която "другите" (реално или въображаемо) представляват за "нас". Колективното "ние", което в различни ситуации може да се преживява като семейство, роднини, професионален или приятелски кръг, социална група, придобива национални измерения, когато враждебното колективно "те" се привиди като друга етническа или религиозна общност, като друга нация или друга държава.
Много често социалната, професионалната, дори семейната или роднинската несигурност могат да се интепретират като продукт от национална заплаха. Ежедневният живот на цялото общество рядко е белязан от националистическа мобилизация. Тя се носи от отделни групи, които в някои случаи се идентифицират като политически и/или културни елити. Националистическата мобилизация обхваща цялото общество в периоди на криза, когато нацията започва да се преживява като едно семейство. Всъщност копнежът по семейственост във време на разпадащи се традиционни структури е един от източниците на национализма.

Евгения Иванова



Статията е част от монография със заглавие "Балканите: съжителство на вековете" - изследване върху (не)състояването на балканската модерност.





















































































































1 Актът на Хабсбургите не бил първото нарушение на Берлинското статукво. Той бил предшестван от Съединението на двете Българии, което също предизвикало бързата сръбска реакция с военното нахлуване от 1885. Тогава обаче кралското решение за война съвсем не получило толкова масов прием.








2 Характерно за националистическите движения - продукти на модернизацията, е отблъскването от света на "старите". Затова немалко от тях носят в името си понятието "млад": "Млада Италия", "Млад Египет", "Младотурци", "Млада арабска партия"...












3 Това е класическият модел национализъм от периода на ранната модерност, описан от Гелнер.

























































































































4 Ключовата дума в политическия речник на френската десница през 1880 (в десетилетието след френското поражение от Прусия и обединението на Германия) била не "семейство", "ред", "традиция", "религия", "морал", както би могло да се очаква, а - "заплаха".

























































































































































































































































































































5 Аналогията между комунизма и Османската империя като "хладилник" за национализмите е направена в доклада на втората комисия "Карнеги" от 1995.




























































































































































































































































6 Далеч съм от мисълта да надценявам ролята на етническите българи или дори на турците за недопускането на югославските събития. Запазването на етническия мир в България се дължи не толкова на традиционната ни толерантност - твърде характерна, впрочем, и за Босна, а по-скоро е следствие от неумението на Живков да "уплаши" българите в достатъчна степен.































































































































































7 Без да се смята, разбира се, Словения, която съзнателно изключих и от анализа на постюгославския национализъм.

























































































8 Известни националистически ориентации биха могли да се открият в гласовете, подадени за Жорж Ганчев (16.78% в президентските избори през 1992 и 21.87% през 1996) или за ВМРО на Красимир Каракачанов (винаги под 4%). Национализмът обаче е само част от мотивацията на този вот, което прави българската ситуация несравнима с тази в Румъния.


9 Квалификацията "етно-политически" ми се струва по-подходяща за описване на ролята, която играе ДПС в българския политически живот.












































































10 На референдума през 2004 за присъединяването на целия Кипър към ЕС турското малцинство гласува "за", а гръцкото мнозинство - против. В резултат гърците бяха "наградени" с присъединяване, а турците - "наказани"...





























11 Когато през 2004 САЩ признаха конституционното име "Македония", в Гърция, която вече имаше либерално правителство, отново възкръснаха "тъмните богове". Дипломатическият акт беше окачествен като "опит да ни отнемат жизненоважни елементи от идентичността". Гърция заплаши, че ще наложи вето на приемането на Македония в ЕС и НАТО и се опита да противопостави САЩ и ЕС.



























12 Например отрицателното отношение, показано към албанците в изследването на ГАЛЪП - най-високо в цялата скала - съвпада по време с действията на албанската Армия за национално освобождение в Македония.