Българският въпрос и Девети май
Около Деня на Европа си струваше да говорим не само обединителни речи, но и за нашите си неща - за българския въпрос, например.
Ето - спътниковият канал ТВ България ни обеща обновена програма. Раздвижена, ориентирана към българите в чужбина. Ще има уроци по български, уроци по хора и ръченици, културни програми, специални новинарски емисии, целият фонд на БНТ ще е на разположение.
По-хубаво късно, отколкото никога.
Ако се избяга от наставнически-умилителния потур-патриотизъм, славещ всичко българско и родно, и българските зрители в чужбина получат реална картина на случващото се в страната, това би било прекрасно. Но е трудно да се отговори защо толкова години спътниковият канал се използваше само за излъчване на стари филми и програми, препредаване на новините от Канал 1 и мачовете от вътрешното първенство - сигурно ще трябва да говорим за глупост, стиснатост и ограниченост.
Българското общество и българските правителства вече петнайсет години нямат представа какво да правят с българите в чужбина. В най-добрия случай ги мислят като резервоар за кадри и лоби на България там. Но обикновено дори не ги мислят.
Българският въпрос (от който външните българи са неделима част) е оставен да се обсъжда от шепа патриотари, които произвеждат доктрини, стратегии и прочие мероприятия в познатия ни дух на просветения канцеларизъм от края на ХIХ век, обагрен с брюкселски термини.
Партиите, които имат зад гърба си глобализацията, великите сили и единствено правилната посока, която България е поела - към НАТО и Европейския съюз, развяват патриотични думи за солунски братя и български отпечатък върху европейската снага, но нямат и понятие какво да се прави (и трябва ли нещо да се прави) с българите в чужбина. Междувременно в изпразнената страна се откриват обширни свободни пространства, а природата празно пространство не търпи, те ще се заселят от други етноси - албанци, китайци и т.н. Редът за заселването им е може би уреден законово по европейски, но за приобщаването им към българското пространство се разчита единствено на постепенната им интеграция. Твърде е възможно, обаче, процентът на невладеещите български език на територията на България скоро да стигне 10 - и тогава, според учените, всякаква интеграция на тези малцинства ще бъде невъзможна.
Ние забравихме да мислим за себе си.
Дори напоследък, когато все пак се заговори на висок глас за намалена раждаемост и опасност от изчезване (защото не може вечно да си затваряме очите за процес, който се развива вече трийсет години), продължаваме да си говорим успокоително и да предлагаме решения, отдавна доказали нулевата си ефективност.
Не знаем как да се отнасяме с братята и децата си в чужбина, не знаем какво да правим на собствената си територия. Пък може би това незнание да е същината на българския въпрос.

Христо Буцев