Жадуване на огъня
След представяне пред повече от 5 милиона зрители, в София в зала 1 на НДК гостува именитото шоу на хореографа Мустафа Ердоган "Огънят на Анатолия", създадено през 2002, донесло му номинация за "Гинес". Анатолия е старинна земя в Мала Азия с повече от три хилядолетна история, таяща в каменната си памет присъствието на три цивилизации. Оттук и смесването в либретото на различни по епоха и стилистика образи, като Зевс-Ахура Мазда, Прометей-Заратустра, Пандора, което не малко озадачава. Автентичният мит гласи: Огънят - Ахура Мазда, се опълчва на Мрака чрез неговото собствено порождение - Ангра Майню. Към борбата се присъединява и човекът Гайомарт, поробен от тъмните сили, и макар смъртен, на него Зороастър поверява огъня и с чиято сила той застава на страната на Доброто и помага в битието отново да възтържествува Светлината. За да разкаже този древен мит, Ердоган се възползва от редица танцови традиции: турски фолклор, арабо-мюсюлмански, персийски, балкански мотиви, класически балетен екзерсис, елементи от грузинския коленен танц, танци от Истамбул, егейските и средиземноморски райони, дори египетски профилно-фрескови пози и индийски шива-многоръчия и надграждащи се постановки на групи от тела; както и не на последно място, похватите и стилистиката на матрицата майка - "Lord of the Dance" на Майкъл Флетли. Както упоменава ефектната рекламна разточителност, в спектакъла са вплетени "поне" три хиляди танцови мотиви, колкото годините на Анатолия.
Подобни мащабни проекти са не просто еклектични като стилистика, но и като духовно явление. Те едновременно изпълняват ролята на ярки медийни образи за национална идентификация, от една страна, а от друга, са следствие на глобалното обобщение на постмодерната култура като синхронична - село, в което всеки познава другия, но дотолкова, доколкото прилича на него. Това са спектакли, които повдигат националното самочувствие, създават усещане за древна легендарна история - мимикрия на постмодерното митологично мислене в образи, като съвместно с това приобщават към доминиращия вариант на англо-американската поп-консумативна екзистенция, където високите образци на културата и ирелевантната архаичност на фолклора се "превеждат" на по-достъпен език. И всичко се приравнява към ядливата общодостъпност на лъскавата, повърхностна поп-мюзикълна естетика. Тук се корени и същественото недоволство от подобни спектакли. Те впечатляват със зрелищност, пищност, с темперамент и отдаденост на артистите, но и отблъскват с духовната си недъгавост, с кичозната си същност и драматургична непохватност, достигаща до видима нелепост.
Музиката на Танер Демиралп използва характерни турско-арабски фолклорни мотиви, като ги аранжира в поп стилистика с преимуществено електро-енд-дръм саунд. Костюмите са странна смесица от етно-носии и функционални танц облекла. При мъжете - тесни бодита от трико, панталони в лек чарлстон, фосфорни цветове и ламе с асиметрична кройка, а при третото преобличане се забеляза дори строгата изчистеност ала "Лорд-ъв..." При жените степ обувчици с тежко токче, къса черна лале-пола, черен чорапогащник и тясно боди с широки ръкави от лакътя. Всичко е толкова анахронично, че дори не може да си го представиш, ако не си го видял. Необяснимо е защо хореографски пищната арабска графика на тялото се ограничава, ръцете - основният двигател на танца в тази традиция, тук се прибират и стягат плътно до тялото, тазът се слива с торса по шотландски и се танцува само с крака, особено във фронталните масови сцени. Сценографията е пестелива, но ефектна заради пищното, многобагрено осветление, което се мени и преобразува толкова динамично, че се превръща в част от ритъма на движението и музиката.
В центъра на сцената е разположен огромен светлинен диск, напомнящ за гонг и слънце едновременно, върху който често се проектират светлини и образи на древни каменни изображения - танцуващи мъже с дайрета, богът Ахура Мазда, митологичната планина Немрут, по която може да се възкачиш до небето, и т.н.
Повечето танцьори са с фолклорно образование и класическият екзерсис ги затруднява. Вън от него те са динамични и пластични. Четиримата солисти са с прекрасни физически качества (имената им не са вписани нито в прес-листа, нито в програмата) и сполучливо подбрани. Впечатлява Любимата на Прометей с удивителната пластика на изящните си ръце и бедра, запомня се и предводителят на Злото, танцьор с атлетична фигура, надарен с експлозивен висок скок, изразително лице, красиви с демонична сила ръце и отчетливо актьорско присъствие. Не се забравят и моментите, решени в автентичен стил - най-напред мъжкият танц със зурни и големи дайрета, алеви-танцът, мистичният танц на дервишите, както танцът на изкушението - гюбек с изумителните текмета на прелъстяваща с голотата си съвършена плът и разпръснатите искри на перлени и златни нанизи. Кулминационната сцена с тъпани и малки ръчни тарамбуки от глина и кожа буквално спира дъха. Тук ритъм и звук се превръщат в пламтяща светлина, огънят привежда в движение телата и всичко се слива в един вихър, в една бумтяща и тътнеща стихия на тържествуващия живот.
Арабският мистик Ибн Бишрун пише: "Действието започва с огън и свършва с огън". Огънят е носталгия по същностното, танцът - движение, което завръща към него. В глобалното съществуване изкуството е онова, което разпалва пламъка на автентичното битие и затова е необходима строгост към всяка от неговите прояви и бариера пред безсмисленото епигонство, което го задушава.

Петър Пламенов