Многоликият камерен театър

Поканата да стана селекционер на тазгодишния фестивал на малките театрални форми приех с радост по две основни причини. Първо, защото очаквах, че на "малка сцена" ще видя онова, което все по-често ми липсва на "голяма", а именно: същински изповедна, емоционално пронизителна и детайлно изпипана актьорска игра. И второ, защото не съм загубила любопитството си към експерименталните театрални опити, а те по правило се правят на "малка сцена".
Сега, когато зад гърба ми са около 40 изгледани представления, мога да призная, че твърде малка част от тях сбъднаха моите очаквания. С това съвсем не искам да кажа, че останалите са лоши, пази Боже! - в повечето случаи те са напълно приемливи, а някои са дори твърде симпатични (при все че с нищо не изненадват). В тях, обаче, няма и помен от онова невидимо, но осезаемо и завладяващо актьорско "дуенде", което е "солта" и същинското оправдание за съществуването на камерен театър. Какви са причините за това, не се наемам да гадая - струва ми се, обаче, че те са в по-голяма степен субективни, отколкото обективни. Защото в почти всички моноспектакли - "дуендето" си го има!
"Експерименталните" опити на най-младите режисьори ме заинтригуваха и впечатлиха със своята визуална експресивност, със стремежа си към "тотален театър" с метафизични измерения. Но макар и с безспорни естетически качества, техните представления ме оставиха твърде хладна (и май не само мен) - навярно защото в повечето от тях актьорското присъствие е като че ли преднамерено обезличено, по-скоро живописно фигурално, отколкото действено и емоционално. Парадоксът е, че този тип игра на практика изключва възможността за зрителско съ-участие в представлението, а заедно с нея - и възможността за постигане на "тотално въздействие".
Давам си сметка, че казаното дотук би могло да създаде погрешното впечатление за "криза" или дори за "упадък" на камерния ни театър. Вярно, че състоянието му не е особено цветущо; че освен размера на бюджетните разходи, други, принципни естетически различия между спектаклите на "малка" и "голяма сцена" не се забелязват. Вярно е, обаче и това, че истински значими, изненадващо провокативни и пронизителни спектакли по правило се появяват по-често на "малка", отколкото на "голяма" сцена (от 40-те спектакъла, които видях, такива бяха 4!). И още - че формите, в които се случва "камерният театър", са толкова многовариантни, че той обективно става ако ли не по-качествен, то поне по-любопитен и по-шарен от некамерния.
Надявам се предложеният от мен афиш на свой ред да случи един колкото многолик, толкова и добър фестивал.

Светлана Байчинска,
селекционер на Враца 2005


Селекционирани спектакли

1. "Пухеният" от Мартин Макдона. ДТ-Варна. Постановка Явор Гърдев.
2. "Даскал" от Жан-Пиер Допан. Народен театър "Иван Вазов". Постановка Борислав Чакринов.
3. "Лазарица" от Йордан Радичков. Народен театър "Иван Вазов". Постановка Крикор Азарян.
4. "Язът" от Конър Макфърсън. ДТ-Ловеч. Постановка Иван Добчев.
5. "Рибарят и неговата душа" по Оскар Уайлд. Театър 199. Постановка Мариус Куркински.
6. "Назад към културата" - авторски моноспектакъл на Тодор Колев. ДТ-Пловдив.
7. "Ти, който никога не ме позна" по Стефан Цвайг. ДТ-Кюстендил. Постановка Вили Цанков.
8. "Пикасо в бистрото "Пъргавият заек" от Стийв Мартин. ДТ-Благоевград. Постановка Петър Кауков.
9. "Виктория" по Метерлинк, Ибсен, Стриндберг и Бергман. РДТ-Смолян. Постановка Крум Филипов.





Национален фестивал на малките театрални форми
Враца 2005