Виртуалните читалища
Читалище "Съгласие 1869" - най-старият културен институт в Плевен и един от първите в страната, обяви на 13 април т. г. стачка-протест срещу решението на общинската комисия за разпределение на субсидията за читалищата. Ако кметът Найден Зеленогорски подпише решението на комисията да се отреже 1/3 от бюджета му, това означава да бъдат затворени библиотеката с 4 книгохранилища (включително фонд с уникални ръкописи и старопечатни издания), 230 000 тома и читални с над 100 места, а известната с превъзходната си акустика концертна зала "Емил Димитров", единствена в града, да стане недостъпна за културни прояви. Затварянето на тази зала означава и Плевенската филхармония да прекрати дейността си, тъй като тя е дом за репетиции и концерти на филхармониците. Тоест реална е перспективата да се срине концертният живот в Плевен.
Седмица по-късно стачният комитет прекрати протеста, за да се възстанови обслужването на читателите - най-вече ученици и студенти, и за да не се проваля културният афиш. Но продължава подписката в защита на "Съгласие 1869", събрала до Великден повече от 5000 подписа.
Прецедент или не, този случай налага да се вдигне завесата над меркантилизирането на читалищната идея.

За приватизацията на читалищната идея

Деленето на баницата винаги обостря апетитите, но разпределението на читалищната субсидия в Плевен тази година създаде скандална ситуация, в която лъсна един от големите проблеми на националната ни културна политика по отношение на читалищата. Твърде либералният Закон за народните читалища (ЗНЧ) дава възможност тази първа гражданска структура в България да се използва за източване на пари от бюджета и за вкарването й в капана на сивата икономика. Оказва се, че читалището е един от последните влакове, които могат да бъдат яхнати по пътя към Европа, и ако приватизаторите на читалищната идея днес не бъдат спрени, утре ще посегнат и на еврофондовете.
Преходът подложи на много изпитания единствената институция-български патент и виждаме опити нейната възрожденска мисия да остане привидност, зад която не се крие само пазарното мислене. В читалищната ниша търсят реализация хора, свикнали да използват държавния бюджет срещу клиентелистките си ангажименти.
Ако 1944 завари България с около 2000 читалища - брой, приблизително съответстващ на населените места с над 1000 жители, т.е. средно по едно читалище на значимо селище, то след 1950 почва роене - читалищата в по-големите градове откриват квартални филиали, сетне те се обособяват в квартални читалища и т.н. Днес са над 4000.
Въпросът е колко от тях присъстват не само в правния мир, но и в реалното културно пространство? И ако ги няма в него, то в кое са? В икономическото? В политическото?
За да има читалища, които не изпълняват основното си предназначение, очевидно някои откриват мотивацията си в глава 4 от ЗНЧ - "Имущество и финансиране", и в онези негови преходни и заключителни разпоредби, според които на читалищата безвъзмездно се предоставят недвижими имоти и обработваема земя, и особено в § 6: "читалищата се освобождават от всякакви държавни и местни данъци, такси и мита върху основните им дейности и имуществата, свързани с тях".
Впрочем броят на читалищата намалява след финансовия колапс от първите 7 години на прехода и сигурно днес щеше да е под 4000, ако след приемането на ЗНЧ (18 октомври 1996) не почнаха да се появяват нови, при това в разработени вече културни територии. Така в централното градско ядро на Плевен, освен 135-годишното "Съгласие 1869", разполагащо със собствена сграда с над 4000 кв.м. разгъната площ, по на неколкостотин метра от него "развиват дейност" още 6: "Извор", "ЛИК", "Христо Ботев", "Цветан Спасов", "Парашкев Цветков" и "Развитие". Последните две се появиха след 1999 и веднага получиха с кметската благословия сгради, земя и, естествено, субсидия от държавната ясла. Адекватна ли е на предоставените собственост и пари обществено-полезната им дейност?
Местни издания констатират, че читалища "Развитие" и "Парашкев Цветков" нямат телефони и сградите им са постоянно заключени. Съборетината в двора на къщата-музей "Ангел Спасов", "стопанисвана" от читалище "Развитие", е подслонила компютърен клуб долна проба, а в ремонтираната с общински средства и предоставена му безвъзмездно сграда - едноетажна къща с около 80 кв. м площ, читалище "Парашкев Цветков" съжителства с частното рекламно студио "Светлина" и Македонското културно-просветно дружество. Необходимо е усилие, за да преодолее човек буренясалата пътека към зарешетения портал на бившия музей на народния художник, а и в къщата с името на македонския войвода вратата се отключва само когато на рекламистите им се отвори работа. С други думи, с пазарната инициатива всичко е наред, но с духовната...
Репортер на седмичника "BG-север", натъкнал се на катинар, успява да говори с председателя на "Развитие" Михаил Шишков, който не можал да отговори защо сградата е заключена и дал телефона на секретарката на читалището Анита Пенкова - всъщност номерът е на настанения в бившия партиен дом Независим съюз на потребителите с председател Шишков. Финансово не можели да си позволят Пенкова и останалите служители на читалището да го обитават, още повече, че имало опасност гредоредът да падне?!? (Естествено, не се питам за кого са читалищните заплати - за служителите на "Развитие" или за активистите на потребителския съюз?)
Репортерската проверка е установила аналогична ситуация и в сградата на читалище "Парашкев Цветков" с председател Николай Маринов. Що за дейност се развива в 80 кв.м площ, две трети от която е отдадена за други, нечиталищни дейности?
Случайно или не, собствениците на тези две виртуални читалища са общински съветници: Шишков е от Българска партия "Либерали", а Маринов - от присъдружното на СДС ВМРО. Но едва ли е случайно, че точно те инициираха скандалното решение на общинската комисия за разпределяне на читалищната субсидия, което предизвика протеста на "Съгласие 1869", подкрепен от хиляди граждани на Плевен.
Недотам съвършената законова уредба залага мината на конфликта между двата вида читалища - онези, които следват уникалния български патент на гражданска структура, и прикрилите се зад името "читалище" частни фирми. ЗНЧ, например, не е придружен от правилник за приложението му и от него "надолу" всичко се урежда с ad hoc административни актове, най-често писма. Според алинея 1 на неговия чл. 23, държавната и общинската субсидия "се разпределят между читалищата от комисия с участието на представител от общината и на всяко читалище от общината" - формулировка, която дава простор за тълкуване. В "казуса Плевен" тази комисия е съставена от секретарите на всичките 31 читалища плюс по един експерт от общинските дирекции "Култура" и "Финанси", които дори и при добро желание не биха могли да обърнат везните. С един глас участват и "Съгласие 1869", и читалището от с. Долно нанагорнище например.
Докато се реализират на общинско ниво, странни метаморфози претърпяват разпоредбите на двете министерства - културното, което определя механизма, т.е. критериите за разпределяне на субсидиите (брой библиотечни единици, брой жители в района, който обслужва читалището, материална база в кв.м, художествена дейност, бройка абонаменти и пр.), и финансовото, което ги предоставя. Оказва се, че за въпросната комисия създаденият от МК механизъм няма значение. Ако ясните му критерии се спазват, нямаше да има проблеми, но кой да контролира спазването му?
Този конфликт назряваше отдавна. Защото въпреки постоянния хленч "Няма пари", бюджетното перо за читалищата с всяка година расте, а заедно с него - и приватизаторските апетити. За последните две години в Плевенската община субсидията е увеличена с 20 000 лв., при което размерът й за "Съгласие 1869" бе намален с 2000 лв., а за някои квартални читалища скочи с 20 - 25 %. Ако този механизъм бе приложен съгласно закона, щеше да стане ясно, че всички читалища в община Плевен, взети заедно, нямат бройката литература на "Съгласие", че всички, взети заедно, нямат размера и бройката читатели на "Съгласие", че всички, взети заедно, нямат квадратурата на "Съгласие", че зала "Емил Димитров" е с 460 места и е единствената в Плевен.
Е, очевидно опираме до контрола.
ЗНЧ - един частен закон, не само дава на читалищата пределна автономност, но и ги прави юридически лица, без какъвто и да било външен контрол, като единственият намек за него е задължението да представят само в общината отчет, и то само за изразходваните от бюджета средства; и никой освен счетоводителите не ги чете. Достатъчно е да събереш 100 души в града (30 - в селото), и да станеш председател на читалище. И няма законов механизъм, който да изкарва на бял свят фиктивните читалища, да ги възпира на входа на системата или поне да ги изхвърля навреме.
Проблемът с контрола можеше да се уреди с влезлия в сила от 1 януари 2000 година общ закон - за юридическите лица с нестопанска цел (ЗЮЛНЦ), който разделя въпросните лица на две съществено различни категории - действащи в обществена полза и в полза на членовете си. Първите трябва да се вписват в специален регистър и подлежат на строг контрол по две линии - от финансовите органи и от ресорното си министерство, докато вторите са практически извън всякакъв контрол, освен по реда на общия надзор. По тази логика би следвало да се очаква, че читалищата автоматически ще попаднат в първата категория, доколкото тяхна цел е "да задоволяват потребностите на гражданите" (чл. 3, ал. 1 от ЗНЧ); и този текст задължително присъства в уставите им.
Една поправка гласи, че всички юридически лица с нестопанска цел са длъжни в срок до 31.12.02 да приведат уставите си в съответствие със закона. За читалищата това означава изрично да се самоопределят като работещи в обществена полза, като се пререгистрират и се впишат в регистъра. Но нито са предвидени санкции за неизпълнение на тази разпоредба, нито е правена проверка за изпълнението й.
Има достатъчно подозрения, че далеч не всички читалища са се вписали в регистъра на ЮЛНЦ в обществена полза и се правят, че не знаят за неговото съществуване.
4000 читалища са длъжни да провеждат общи събрания поне веднъж годишно (съгласно ЗНЧ), би трябвало да има и толкова обяви за свикването им, публикувани в "Държавен вестник" (съгласно ЗЮЛНЦ). Достатъчно е да се изчете неофициалният раздел в годишното течение на официалното издание и ще стане ясно кой кой е.
Като човек, информиран в немалка степен за работата на читалищата в Плевен, имам въпроси: Какви са критериите, по които се раздава недвижима собственост на едни новорегистрирани читалища, а на други не? Не е ли наясно общината каква читалищна дейност може да се развие в къща от три стаи? Не е ли вид корупция общински съветници да имат читалища със съмнителна обществена полза и да получават (по закон) помещения в центъра на града? Как може секретар на квартално читалище да има заплата, равна или по-голяма от тази на директора на Народния театър или на главния диригент на Националната опера? Кого обслужват сдобилите се с база читалища? По какви показатели се отпускат на някои читалища общински средства за ремонт, след като в закона е записано: "При недостиг на средства за ремонт и поддръжка на читалищна сграда, средствата се осигуряват от Общинския съвет" (чл. 23, ал. 2)? А какво ще стане, ако "утре" всеки един общински съветник или друга приближена на кмета персона реши да си направи читалище? В края на краищата, ако това е културна политика, чия е тя?
И всичките ми тези питания са, защото съм председател на "Съгласие 1869", с четвърт век по-старо от Софийския университет; през 1894-1895 построило първата си сграда, днес дом на театър "Иван Радоев", а през военните 1941-1945 - сегашната си сграда с концертната зала "Емил Димитров" (и за двете има нотариални актове); роило практически всички местни културни институти; неговата библиотека единствена в България още през 1911 е станала член на Международния библиографски институт в Брюксел и притежава уникален старопечатен фонд; повече от половин век тук работи първата читалищна балетна школа в България и т.н..

Но над всичките тези провинциални парадокси на читалищното дело тежи големият въпрос: Адекватен ли е продуктът, който дават читалищата, на похарчените за тях пари на данъкоплатците?
Иначе казано, не е ли време от време на време, вместо да питаме какво ни дава държавата, да си отговорим на въпроса какво ние даваме на държавата?

Ивайло Атанасов
председател на настоятелството на читалище Съгласие 1869