Тeатърът ни - градина
на изсъхналите клони
Ще започна с финала на едно интервю с младия писател Димитър Кенаров от последния брой на в. "Култура" по повод на форума "Литернайсет". На въпроса дали все пак има някакви забележки, Кенаров отвръща: "Недоволен съм от факта, че представителката на Министерството прочете една реч, завършваща с думите "мили същества, ние очакваме вашите мнения", и после безследно изчезна. Какви мнения очакват, когато дори не изслушаха докрай милите същества. След края на форума намерих зад парното в залата една празна папка с лого Министерство на образованието и науката. Взех си я за спомен."

Да си стопанин - значи да ти пука. Нито едно от правителствата през последните 15 години не бе добър стопанин на българската култура. В най-добрите случаи бе добър началник. Добрият началник е онзи, чиято главна цел е да остане да бъде началник. Последното, за което той се тревожи, е дали "повереното" му предприятие цъфти и дава плод или съхне и гние.
Давам си сметка за оскъдния коефициент на полезно действие от изказването, което следва. Той би бил теоретично по-висок, ако вероятността страната да бъде управлявавана от десен кабинет бе по-висока. Защо "теоретично"? Защото и успешният в макроплан десен кабинет 1997/2001 не намери политическа воля да осъществи радикална и реална реформа в културата, в частност в театъра. Волята му стигна за някакъв старт и плахи преобразувания, от които театралната система като мрежа и функциониране ни най-малко не се рационализира.
Може без уговорки да се заяви, че всички години на прехода са белязани от една социалистическа философия за културата и тази философия не дава признаци да напусне умовете на разноцветни политици и в бъдеще.
На организационно-структурно ниво тя се въплъщава от почти непокътнатата мрежа от безбожно многото, неадекватно многото, нахално многото държавни "културни институти" - наследство от миналото. Извънстоличните държавните театри са си все около 40 - не повече от 5 от тях са с учестено дишане, живи, мотивирани, вдъхновяващи. Останалите или са в дългогодишна кома, или като лисицата се преструват на умрели и вземат, че мръднат, за да излюпят поредния сурогат. Но си стоят. Изпълняват функция! Каква? На предпазен винтил. На хосписи, в които всичко - и творци, и творчество - бере душа. Но на фасадата пише "културен иститут". Държавата си измива (мисли си, че си измива) ръцете и никой не й вярва, като поддържа тази обидна и неработеща куха структура под лъжливата тревога "Как ще оставим Н-ския град без театър?". Ами какъв точно е смисълът на съществуване на Н-ския театър? Успява ли смисълът да се разлее, макар и с милиметри, извън сферата на социално-сиромахомилското и да изпръска, ако не да залее, с естетично и духовно своите създатели и зрители, вкопани в къртичините на физическото си оцеляване. Казано по друг начин - каква и за кого ще е загубата и респективно печалбата, ако се излюпи отнякъде юнак и отсече главите на змея - театрите, заченати в епруветката на плановата култура/идеология? Освен 20-те души художествен състав на Н-ския театър (де факто и сега те получават социални помощи под формата на заплати), които ще платят житейска цена, както стотици хиляди свои съотечественици от всички останали сфери, ще страда ли някой друг?
Отговорът е постижим по метода на елиминирането. Възможни потърпевши са:
1. Жителите на града Н.
2. Културният, в частност, театралният процес в регионален и национален мащаб - българското изкуство.
3. Преподавателите в театралните институти - НАТФИЗ, Нов български университет, Колежа "Любен Гройс", Пловдивския институт, Югозападния университет.
1. Невъзможността на едно читаво (според критика и публика) представление да се изиграе повече от 3-5 пъти в град, останал с под 20000 население, от които половината безработни, с незавръщащи се след следването си висшисти, е факт, недвусмислено отхвърлящ възможността театърът да липсва на повече от 1000 дущи, живеещи там. Значи ли затварянето на този театър, че тези 1000 души ще бъдат лишени от общуване със сценичното изкуство? Не, ако в страната има работеща система на театрално разпространение. Държавата, респективно Министерството на културата, респективно Националният Център за театър би трябвало не да раздава минимум пари на максимум умно изписани експликации и сръчно изготвени проекти, а да дава основно подкрепата си - символна и финансова - на вече готови, достатъчно добри представления, за да обиколят страната. Така отделният театър, ако има художествен ресурс, ще бъде мотивиран да създаде събитие, а не беззъб боклук. Всеки сезон тези 15-на представления са ясни за театралното съсловие - колкото и субективно да е възприятието на изкуството. Хич не съм влюбена в "Хъшове", но това е представлението на Народния театър този сезон. То трябва да бъде видяно от максимален брой хора в България, както "Свекърва" и "Братя Карамазови" на Пловдивския театър, както "Пухеният" на Варна и т.н. - тези спектакли съставляват и афишите на двайсетината театрални фестивала у нас. Една несоциалистическа визия, а именно загърбила количеството като алиби и държаща на качеството, би преместила приоритета си и би финансирала разпостранението на живия театър, вместо да харчи пари да поддържа на системи коматозния такъв. Тези упорито нуждаещи се от глътка театър 1000 души ще гледат възможно най-доброто от националния афиш в своя град.
2. Ще пострада ли културният процес, ако се минимализира количеството театри и се оптимизира разпространението на качествения театър? Ще пострада ли едно дърво, ако отрежем сухите му клони? Лошият театър пъди своите зрители и ги отказва не само от себе си, но и от добрия. И по-добре един път в месеца истинско вино, отколкото през ден гаражни производства.
3. Кого обслужва тогава мрежата от 43 държавни театъра? Остана единствено ядрото от преподавателското тяло, което, за да съществува, трябва да бълва все нови и нови поколения актьори, режисьори, художници, -веди - без оглед колко от тях "възвръщат" на държавата следването си, работейки съобразно образованието си, без оглед конкретните нужди на театрите, без редуциране на приема с оглед дългосрочно планово закриване или трансформиране на театри, бременни с култура-менте - бреме на градовете си, бреме на общините си, бреме на данъкоплатците и бреме на своите незрители. Нима е нормално у нас да излизат толкова студенти по изкуство, колкото са били приети, когато в западния свят се дипломират едва една четвърт от започналите? Но преподавателското тяло има нужда отново от бройка, от количество; и гъвкаво изобретява нови и нови начини да се окопава - бях смаяна да науча, че в Кинофакултета на НАТФИЗ вече няма преподаватели, които поемат студентите и ги водят от първия до последния клас. Бъдещите режисьори, оператори няма да могат да кажат: "Аз съм студент на този и този". Те са ничии - всяка година ги поема различен професор! Защо ли - за да има работа за всички! А какво става с отговорността? Класическото у нас - размива се. Същото е и положението в Архитектурния институт, както наскоро прекрасно ни разказа арх. Павел Попов във в. "Култура".
Вероятно това е тенденцията и други училища по изкуства ще се изхитрят и ще я превърнат в стратегия за оцеляване не на себе си като съсъд на творци и таланти, а на преподаватели (изхвърлени от активната творческа практика, която е конкуренция и ежедневно доказване), намиращи тих пристан под академиния купол.
Социалистическото мислене на културния процес е отчетливо, освен на организационно-структурно, но и на икономическо ниво - бюджетирането е разходно-покривно, тоест социалистическо - броят се театрите, щатът, режийните и се дават нужните пари. Но не и за постановъчни, тоест не за същинската работа на един театър - да прави представления. А за съществуването на материалната база и персонала. За т. нар. постановъчни театрите пишат проекти и комисия на сесии преценява на кого колко. Обичайният подход е на повече по малко. Към конкурсите на проекти отношението на съсловието се движи между нескривано презрение и иронично възползване. Най-обичайно кандидатстващи за пари и раздаващи ги се редуват на сесии, по-рядко член на комисията излиза да пуши, за да не смущава колегите си, докато обсъждат неговата просба за държавна субсидия. Отговорността за качеството на бъдещите художествени резултати е колективна, тоест ничия. Самото разпределение на паричните потоци от държавата към театрите и фактът, че те не са първостепенни разпоредители на бюджета, ги лишава, освен от отговорност, и от мотивация, което е дълбоко развращаващо - ефективно работещите театри издържат заспалите - връзка между качество и субсидии отсъства - пак "на всекиго според потребностите". Социалистическият модел на парично разпределение продължава и надолу по веригата: театърът раздава заплати - кой колко е добър, колко играе, колко награди е взел по фестивали, какво внимание му е обърнала критиката - няма значение. Принципът отново е "малко, но за всички". Така че мантрата "няма пари за култура" за мен е фалшива. Просто те се харчат за суб- или псевдокултура и паракултурни дейности.

Изводът е, че сухите клони са нужни на изсъхналите с времето творци или на ненапоените по рождение. Проблемът не е поколенчески, деленето на стари и млади е илюзия на незрялото общество, на провинциалната култура. Изкуството е несправедливо, жестоко и в него има йерархия - действителното деление е на можещи и неможещи.
Сухите клони пият от соковете на онези, които раждат, намаляват мощта им, демотивират ги, карат ги да влагат енергия не за да създават, а за да преодоляват системата или да се промъкват в коридорите й.
И още някой, освен оловните войничета на артистичния фронт, е устроен от статуквото, въплъщаващо социалистическата философия за културата. Онзи, които няма куража да каже - не, благодарим ви, но тук не сте на мястото си, преквалифицирайте се, ще ви помогнем по други начини. Политиците без политическа воля. И не е въпрос този или онзи министър е по-бутафорен. Колкото по-бутафорни, толкова по-подходящи - така хем концентрират присмеха на съсловието и обществото, за да се оттече този присмех в сутрешните тв блокове, хем излиза, че грешката е кадрова. А тя е същностна и фундаментална... И не е грешка, а порок... И така през годините. Всяка "нова културна политика" се оказва същото менте-политика, защото зад различните декларации и червила продължава упорито и безалтернативно да възпроизвежда държавата като майчица, а всъщност мащеха за всички, без да има куража да стане адекватен партньор на талантите и отказващ подкрепа на бездарието. Защото идват нови избори. Да не разлайваме кучетата, по-добре да им подхвърлим някой залък, първо на националните институти, после и на техническия персонал, а защо да не ги включим и в програмата "Мелпомена" да метат сцената, на която преди са играли?
Сухите клони не касаят само бита на театъра, те превземат и градината на неговото битие. Театърът днес, уви, е доста по-немощен, неинтересен и ненужен от последните десетилетия на миналия век. И от времето на мрака. Несериозно е да отдаваме това на лютата конкуренция със 100-те тв канала, с Интернет, с потоците достъпно кино. Той е уникален като природа на общуване и като такъв е неизчерпаем... Дали му липсват врагът, забраните, нормите и постулатите? Факт, е че той изгуби острието си, адреналина си, самочувствието си, правото си да се бори, да има кауза, да стене и да учи. Избра да се смалява, да се покрива, да се кълчи, да е инфантилен, дори когато и най-вече когато е "адски модернистичен"; потъна в дребнотемие, скудоумие, кич, чалга и обикновеност - онзи метър и 20 см, на който се играеше, вече е съдържателен анахронизъм, вече е само функционален способ - да виждат зрителите от задните редове. Подиумът слезе в мазето на човешките страсти. Театърът се срамува да говори за важните неща, той се срамува да е дълбок, разтърсващ, тържествен или красив. Той не няма сили, той няма дори хоризонт да създава паралелна реалност, в която да потопи дошлия и да го върне след два часа осветен. Тази осветеност не е романтична утопия - доброто изкуство, освен че искри и звънти, но и лекува, възпитава вкус, дава вяра, вдъхновява и най-важното - добавя смисъл на пребиваването ни в другата реалност, която наричаме за удобство или по инерция "истински живот".
В последните години театърът все по-рядко ме възхищава, все по-рядко има нужда от мен, зрителя, все по-рядко разговаря с душата ми, защото все по-рядко има душа, дух и дъх. И все по-често ми добавя несмисъл. В краткия ни живот имаме ли време за ерзаци?

Аве Иванова








Бел. ред. Текстът е прочетен на дискусията "Култура и политика", организирана на 18 април т.г. от ДСБ с помощта на фондациите "Конрад Аденауер" и "Демокрация". В миналия брой на "Култура" публикувахме подробна информация за нея.