Андреас Шпеер: The Playmaker
Най-сполучливото, струва ми се, определение за Андреас Шпеер и неговата дейност през последните 17 години е тъкмо това: плеймейкър, плеймейкърът. Става дума, разбира се, не за коя да е игра, а за философската медиевистика в този свят, която се радва на видим растеж, за малко да кажа - на ренесанс.
Андреас Шпеер пише дневния ред на съвременните изследвания със замах. От една страна - чрез своите собствени публикации. Колегите много добре знаят, че и книгата му за Бонавентура, и книгата за шартърци, и тези за катедралата "Сен Дени", и актуалните му сондажи по линията "знание - мъдрост" откриваха и откриват нови хоризонти на тълкуването, нови перспективи и взаимовръзки, нова диоптрика за погледа към средновековната мисъл.
От друга страна - чрез неизтощимата си сила за диалог и за координиране на всички позитивни усилия в тази сфера. Най-точно в неговия случай е да се говори за самораздаване и то до самозабрава - до забравяне на самия себе си, отиващо до изтощение.
Много ми е трудно да изброя неестественото и непрестанно растящо количество на колективните изследвания, конференциите, дискусиите, сборниците, замислени, организирани и водени към успешен финал от него. Във всеки случай то е такова, че би отдавна задоволило и най-развихрената научна суета. Не суетата е обаче техният двигател, а усещането за мисия и за талант, който не бива да бъде заравян.
Особено забележителното при него е способността му да стимулира разгръщането и на такива теми и направления, в които той самият не провежда или провежда съвсем периферни изследвания. С безпогрешен засега усет той увеличава ширините и дълбочините на нашата наука, а заедно с това нейната значимост и авторитет.
"Играта", подреждана от Шпеер, релативира границите между отделните дисциплини и отмени наличието на "затворени" теми. Бленуваната на други места "интердисциплинарност" е фермент на неговата програма, произвеждащ съвсем конкретни и решаващи резултати.
По този начин философската и изобщо мисловната култура на средновековна Европа отдавна не се мисли "на парче", а тъкмо като една цялост, "снемаща" в себе си пространствените, езиковите, религиозните и всякаквите други ограничаващи определители, без при това да замазва действителните специфики, същинските приоритети на всяка от "локалните" сфери, изграждащи общото културно пространство.
Благодарение на локомотивната сила на Шпеер и променяните от него формати стана възможно едно цяло поколение изследователи да навлезе "безсрамно" младо във "високата" наука и да заяви себе си със собствени методи, теми и позиции, вече станали или в момента ставащи парадигмални не само за медиевистичните изследвания.
"Играта" на Шпеер не е, разбира се, поколенческа. Да, основният допуск до нея е "младостта", но не хронологическата, а младостта на духа. Условието за нейната възможност е духовната и интелектуална връзка, споделяната инвентивност, общото мисловно пространство, обвързало по невероятно продуктивен начин духовните "младежи" на всички поколения - от 23-годишния Микеле Трицио до 83-годишния Волфганг Клуксен. Става дума, разбира се, за една "мрежа", обхващаща целия глобус.
В нея и благодарение на нея стана възможно разгръщането и на българската школа по медиевистика, при което Шпеер следва да бъде мислен като неин член, без когото тя никога не би могла да бъде това, което е. Затова съм щастлив, че неговият пръв почетен докторат идва тъкмо от Софийския университет - съвършено заслужено, бих казал даже - с известно закъснение.
Честито, Андреас!

Георги Каприев