Огромната работилница
Втората световна война от известно време насам наистина вече е история. Рухването на Берлинската стена премахна задължителната оптика в интерпретациите на темата за войната и днес погледите към нея варират в целия спектър на възможните отношения.
По една или друга причина тук е предпочетена възможно най-обхватната гледна точка, близка до усещането ни за живот в глобален свят, за цивилизационните рамки на събитията, в които сме въвлечени. Втората световна война бе апогеят на напрежението между националните държави, но едновременно с това тя показа и невъзможността да се заобиколи блоковото усвояване на света, т.е. оповести началото на залеза на националната държава.
Тази гигантска война беше една огромна работилница, в която политическите лидери работеха за начертаването на нова геополитическа карта на света. Представителите на класическата геополитика и особено на континенталната школа от Хомер Ли до Хаусхофер бяха убедени, че денят, когато Германия, Русия и Япония се обединят, "ще бъде денят, който ще определи съдбата на англоезичната световна държава, денят на гибелта на боговете". На идеята за континенталния блок по оста Берлин, Москва и Токио обаче не бе съдено да се осъществи. През 1945 г., една година преди да се самоубие заедно със своята съпруга Марта, Хаусхофер в своята последна книга "Апология на немската геополитика" вини за това "недоучения Хитлер".
Хитлер обаче едва ли е просто "лош ученик" на световноизвестния професор. Той е лидер не само на държава, а и на идеология, на арийския национал-социалистически възглед за света. В света тогава имаше още две идеологии - тази на либерализма и другата на комунизма. Славянството в арийската перспектива е низша раса, а Съветска Русия освен това е поразена от враждебната на Хитлер комунистическа идеология. Ето защо Оста, конструирана от Хитлер, е Рим, Берлин и Токио.
Отблъскващото лице на арийския расизъм мотивира общия интерес срещу Оста, създадена от хитлеристка Германия, и двете други идеологии обединиха силите си в антихитлеристката коалиция. Бойните действия приключиха, но войната не. Много бързо беше осъзнато, че геополитическият проблем не само не е разрешен, но и налага властно друг световен ред, различен от този, установен на 9 май 1945 г. Още тогава се чуха гласове, че бомбите над Хирошима и Нагасаки не са последните бомби на Втората световна война, а първите бомби на Студената война.
Тази война беше някакво геополитическо статукво, но не между национални държави, а между идеологически структурирани блокове от държави със значително ограничен суверенитет. Втората световна война не реши окончателно геополитическия проблем за новия световен ред и приключи единствено с елиминирането на една от трите господстващи идеологии - тази на арийския национал-социализъм. Двете останали - либералната и комунистическата, преминаха във фазата на напрегнато противопоставяне, продължило почти половин век. Така се оформи парадигмата на двете свръхидеологии, на двата Големи разказа, както ги представя Жан-Франсоа Лиотар. Това противопоставяне премина под знака на неистовото съревнование в сферата на вещите и доведе до свят, когото никой от участниците не виждаше в своите прогнози. Родиха се свръхмодерните оръжия, системите за управление, комуникационните мрежи, генетичните инструменти и космическите технологии.
Човечеството живееше в плен на неизменния страх от ядрения апокалипсис, разделено на постмодерния либерален Запад, затворения комунистически Изток и голямата провинция на Третия свят, където свръхсилите проверяваха своите възможности.
Вещната експанзия, ускорена неимоверно от гигантското съревнование, раждаше мрежите, за които още през 60-те писаха Митчман и Елюл, а те тиражираха моделите на един нов свят. Този бъдещ постиндустриален свят обещаваше свръхконсумация и хедонизъм. Западът попадна в него в края на 60-те, в Източния се роди дисидентството и тихото недоволство от драстичното ограничаване на потреблението на фона на провинциалния лукс на властимащите. Този свят получи името "постмодерен", макар че за западния човек това беше времето на безудържно консумиращия, хедонистичен нарцис, а за източния интелектуалец беше само онанизъм с текстове и локален номенклатурен лукс в строго контролирани рамки.
Междувременно геополитическата карта придоби необичаен квазистабилен двуполюсен вид. Двете свръхсили си поделяха надмощието. Франция и Англия бяха изтласкани от Близкия изток по време на кризата в Суец, а европейските държави бяха прежалени пред лицето на гигантското противопоставяне. Примерите бяха много и Европа ще ги помни дълго - кризата в Унгария, Берлин, крилатите ракети. Странната седмица в края на октомври 1956 година е красноречив пример за това. В Съвета за сигурност на ООН Съветският съюз и САЩ гласуват заедно резолюция, осъждаща Франция и Англия по повод на израелското нашествие в Суец, а в същия този момент съветските танкове са в Будапеща и потушават антикомунистическия бунт.
Но независимо от политическите реалности вещният свят вършеше своята подмолна дейност. В един, в общи линии напълно неочакван момент той пренапрегна присъствието и Берлинската стена не издържа. За един кратък миг хоризонтът на присъствието отскочи до своя максимум и светът се оказа в глобалното село с неговите четири квартала, както ги описва Хенри Кисинджър в "Политика" - Евроатлантическият, в който войната е изключена, Азиатският, в който се провижда Европа от ХIХ век на големите национални държави, Близкият изток с неговите фанатични религиозни войни, по подобие на ХVII европейски век, и накрая нещастната Африка, изоставена след края на Студената война на безрадостната си съдба.
Студената световна война свърши и геополитическите въпроси, оставени на втори план пред ужаса от взаимното унищожение, отново се появиха на сцената.
Пренебрегваните държави от Европа, съществували в сянката на руско-американския кондоминиум, видяха в новата ситуация своя шанс и тръгнаха по пътя на превръщането си в световен играч. САЩ, които отначало се съблазняваха от идеята да се оттеглят от НАТО и да си спестят огромните разходи по поддържането му, бързо осъзнаха необходимостта от инструмент, чрез който да присъстват в процеса на европейската интеграция. Представата за една Европа с руски тил възроди страховете от оста на Хаусхофер. САЩ активно се върнаха в Европа, и то най-вече в невралгичния район между нея и Русия. Днес там е пълно с нови членки на НАТО, с нови приятели на САЩ от бившата съветска зона на влияние, с призиви за промяна на проруските режими в региона, дори с прогнози за демократично разпадане на Русия. Европа, макар и с темпото на динозавър, отвърна на това предизвикателство, като разшири до невъзможност рамките на своята интеграция, съзнавайки обаче, че така избира по-малкото зло в сравнение с това да се окаже изолирана отново в "прегръдката на анакондата". В деня на подписването на договора за присъединяване на България към ЕС френският мининистър на външните работи призова французите да подкрепят Европейската конституция и така да изберат една европейска Франция пред една Франция, дирижирана от САЩ. Към нас отправи сурови предупреждения, за да ни каже, че реалното ни членство далеч все още не е факт. Тази илюстрация е повече от ясна - ние сме в "голямата игра".
Балканите се оказаха в тази "зона на заложниците", между две политики, но със стремежа да попаднат в един свят, където, както казва Кисинджър, "войната е изключена", но ако трябва да бъдем точни, той не вижда Балканите в този свят. Междувременно Балканите се заеха да приключат не само Втората световна война, но и Първата, с разпределянето на родения навремето от нея мегаконструкт, наречен Югославия. Това приключване отново върна войната на Балканите, макар и този път водена лабораторно, под бдителния поглед на западните играчи, които я наблюдаваха, облечени с тогите на съдиите от Нюрнберг.
България, която в контекста на голямата геополитическа игра прави неуспешни опити да решава своите въпроси, плати скъпо и за участието си в Оста, активно присъства в идеологическото противопоставяне, а днес се опитва да си внуши, че пространството, към което се е устремила, е хомогенно и непротиворечиво. Водена от горчивия си опит, днес България не издига свои въпроси, които да изискват геополитическо решаване. Но дори и с такива скромни позиции тя се оказва на предния фронт на геополитическата игра, без да има свои преки интереси от това, като се уповава на добрия господ-бог да не бъде наказана прекомерно жестоко за поредното си геополитическо участие. Време за създаване на проблеми, както би казал Еклесиаст, чието решаване обаче се оставя за бъдещето.
Краят на Втората световна война ни изпрати в свят, където сигурността ни все повече не зависи от нас, а оцеляването на всеки се превръща в негова лична отговорност. Този свят лиши от смисъл световните войни, но изпълни присъствието ни с малките локални, групови и лични войни на тревожното ежедневие.
Сега, шест десетилетия след подписването на мира, си даваме сметка, че нямаме нищо общо както със света, родил двете големи войни, така и със света след тях.
Днес можем да четем местата на паметта, оставени ни от войната, можем да съчувстваме на непомерните страдания на милионите смазани от нейния жесток вихър, можем да разбираме интелектуалците между двете войни с тяхната носталгия по изгубения рай на добрия прогрес и с тяхното отвращение към екзистенцията, но всичкото това вече наистина е само история. Тя не трогва постмодерните поколения, тя дори не се забелязва от поколението на хипермодерността, освен ако случайно някой от тях не се загледа за няколко минути в нещо от "Дискавъри".
Светът не стана по-добър, макар че стана много по-различно място за живеене. Светът обаче научи една изстрадана истина - че е в състояние да си организира сам апокалипсиса. Днес това чувство е в основата на екологическото мислене, в усещането, че можем да заплашим здравето си в мащаба на планетата, но това чувство с лекота се използва и за гигантските противопоставяния на нашето време, по силата на идеологическата традиция, която съвсем не е останала в историята, от типа на тероризъм-антитероризъм или от още по-идиотското противопоставяне между цивилизации и религии, както се опитват да ни го внушат.
Сега от разстоянието на времето можем да кажем, че светът се справи с Втората световна война и успя да излезе от нея с достойнство, макар и половин век по-късно. Дали ще могат поколенията след нас да кажат същото за нашия свят? За нас остава надеждата.

Димитър Йончев