Български брилянтин
Не е нов фарът, не е. Дядо ми още го е строил. Защо питаш? Преди седмица пак идва един да пита, чак от Грузия беше дошъл, за гробищата. Ти да не си от тях? Имам аз там едно мое момче. Два пъти вече на гости му ходя, сега и той се кани да дойде. И внучката си щял да доведе. Как откъде се знаем. Ти за пръв път ли идваш тука? Че кога беше то, петдесет години оттогава. Жена ми май първа го чу, Бог да я прости. Йос, вика, някакво болно куче май снощи виеше откъм обора. Между кравите го намерих на развиделяване, като умрял беше. Обърнах го по очи: диша. Ами сега? Взех да го влача през сламата към вратата, а той тежък, че извиках жената. Като дойде Марайке с фенера, видяхме, че от руснаците трябва да е. Стана тя. Довлякохме го до кухнята и го проснахме на земята: то момче. Почерняло от кръв от главата надолу, ама диша. А бе, и ти май си руснак, не си ли? За гробищата ли си дошъл? Лошо, казва жената, лошо. Събух му ботушите, жената ножица взе да търси, че всичко му беше залепнало. По едно време горе се хлопна и Клаас слезе по стълбите, съмваше вече. Кво става, пита момчето. Качвай колелото, казвам, и скоро в Ден Бюрх да докараш доктор Феенинг. Йос, кажи му, те вика. Клаас, десет години нямаше още, май веднага усети какво става. Чакам го да си дойде тази вечер. Месец вече не се показвахме навън, какво ти училище, война. А един април беше, дъжд и студ. Руснаците, грузинците де, и германеца. Нали за фара ме питаше, дето дядо ми, нищо не си видял май, половината му отгоре е нова. Петима руснаци се бяха загнездили в него, цяла седмица се гърмяха с германеца, та той накрая и едно оръдие докара и му пръсна горната половина. Само Валико се беше измъкнал и допълзял до плевнята. Колко германец ли имаше? Де да ги знам. Около двеста дойдоха през четирсета година, после май шест хиляди станаха, ама по целия остров. Живот си живееха тука, пееха, водни ски караха, ваканция. Пък и не бяха лоши момчета. До пустия му април. Стотина при бреговата артилерия бяха, други бараки си вдигнаха на оня край, а останалите - в града. За Атлантическия вал чувал ли си? А руснаците, грузинците де, бяха към осемстотин. От Франция ги докараха, преди това били военнопленници някъде. От тях само двеста останаха. Само двеста си отидоха в Грузия де, другите нали ги видя. Ама хубави са ни гробищата, честно кажи. Та, дойде докторът. Не вярвах, ама дойде по обяд на колелото си и като го видя, рече: каква сте я надробили, спукана ви е работата. Двайсетина дупки му преброи, два куршума му изчовърка измежду ребрата, другите минали-заминали. Колкото женевер имаше, отиде. Аз за краката го държа, Марайке за ръцете. За една неделя всичките ни чаршафи отидоха за превръзки. Мамаша, казва, гут мамаша. Ти руски знаеш ли? Голям зор докато го качим на плевнята. Аз мляко му нося, а той все нещо дърдори и за ръкава ме дърпа. Клаас само го разбра. Писталет, казвал, писталет. Пистоол, де. Намерих му го в сламата между кравите, та се успокои. Ама още на другия ден закарах малкия при баба му на Терсхелинг, ей го къде се белее отсреща. Там си стоя до лятото. Писталет казват на руски, нали тъй? Що ли му го намерих. По два-три пъти на ден хлопаше германецът на вратата, уж мляко и яйца да купува, а един все оборите обикаля, друг по стаите ще надникне. На третия ден взе да пее пустият му Валико, ще ми изгори къщата. Като се зададе германецът, аз му викна "писталет!", и той млъкне. Трима дойдоха веднъж, единият все в тавана гледаше и хоп, тръгна нагоре по стълбите, ама началникът му викна, Ханс, вика, хайде, че бързаме, и той се върна. Късметлия излезе на майка си. Ама ти нещо май не ми вярваш. Какво знаете вие днеска. Май месец дойде, Хитлер се гръмна, германецът капитулира, цяла Холандия празнува, а Тексел го забравиха. Няма мир за нас. Руснаците - в камъша и из тресавищата, германецът - по пътищата. И който изпревари. Мене също ме бяха забрали да ровим трупове. Добре че артилерия нямаха вече. От Тифлис беше Валико. Ти в Грузия ходил ли си? Аз два пъти ходих. Тибилиси му казват. Та, като ни бяха емнали в началото с артилерията, първо отсреща, от Ден Хелдер, тук само нашата къща остана читава. Ама Ден Бюрх не го бомбардираха, град било. Руснак си, казваш. Какво? Wat een haartje van een bulgaartje!1 Реклама имаше такава навремето, брилянтин от България, не си ли я чувал? Най-хубавият, няма го вече. Ама вий българите, май и вие с германеца бяхте. Нищо де, много важно. Та, като ни забухаха с артилерия откъм Ден Хелдер, че цяла неделя, а после с войници дебаркираха, дето тъкмо бяха тръгнали за Ардените с американците да се бият. Като ме закараха на общинските гробища - купчини трупове. Все германец. Събличахме ги, ботушите им сваляхме, пръстени и лични вещи слагахме в торбички на Червения кръст - и хайде в хартиения чувал. Като свършиха чувалите, така ги хвърляхме в гроба. Не можем да насмогнем. Всички каруци ни бяха реквизирали за извозване. Труповете от първия куп бяха все в първата нощ избити, с ножове. Ужас. Изклал ги руснакът както спят. Три дни хапка не сложих в устата си. За две седмици още стотина погребахме, те пък все с дупка в главата. На третата седмица Валико взе че проходи. Закатери се надолу-нагоре по стълбите, из кухнята закуцука. Това, мамаша, онова, мамаша, ама писталетът му все в пояса. Заради него жена ми го пъдеше от кухнята и му викаше да го маха това желязо, а той - трафей, мамаша, трафей. Германецът не идваше повече, на летището се беше строил и канадците чака, та да им се предаде. А канадците все ги няма, имат си по-важна работа другаде и забравиха Тексел. Руснаците пък, грузинците де, колкото още ги имаше заизпълзяха от мочурищата и от камъша да се припичат на слънце. Ала видеше ли ги германецът някъде, пак започваше пукотевицата. Един, гледам, най-нахално край летището тръгнал да се разхожда, нали вече Хитлер капут беше и капитулация имаше, ала двама германци - хоп: хенде хох! Подкараха го с ръце на тила, а той, хитрецът, както си вървеше, изпод яката на куртката си пистолет измъкна и гръмна в единия. Ей с тези очи го видях. Гръмна в единия и хукна обратно в камъша, ама другият му стреля и го удари. Скри се в камъша при другите, пак доктор Феенинг докарахме, и той и него оправи. Доживя да си ходи и той, как му беше името. Ама ти май пак нещо не ми вярваш. Затова Валико все вътре се криеше. На 17 май по мръкнало, как ще го забравя, пак някой захлопа на вратата и трима ухилени грузинци се намъкнаха в кухнята. И началникът им Лоладзе беше с тях, дето германецът на другия ден го застреля на дигата в Пласедаал. Видя ли му гроба, на лично място е, на най-високото. Че като се запрегръщаха с нашия! А жена ми ги натири навън: Кeine Waffen im Haus, вика, никакво оръжие в тази къща! Лоладзе се позасуети, па излязоха и тримата да си оставят железата в антрето. Само Валико пак се прави на глух. Никс, мамаша, казва, никс, и извади пълнителя. Празен бил, казва. Лоладзе пак влезе в кухнята и го изкомандва, да си остави и той писталета в антрето, а Валико и на него му го размахва. Никс, вика, никс, и право в Марайке гръмна. На място я уби. Скочих да я подхвана и тя в ръцете ми се затресе. Имал патрон в цевта, глупакът. 17 май беше. Скочиха отгоре му, а той пъхнал пълнителя обратно, да се самоубива искал, взеха му го, биха го, после го откараха някъде, а аз държа Марайке в ръцете си. Пак доктор Феенинг дойде, но късно. Още същата вечер издъхна. На другия ден убиха и Лоладзе, а на 20 май пристигнаха канадците. Такива ми ти работи. Влез де, влез вътре за едно кафе. Сам съм, Клаас е още по корабите. Капитан е, ама ще се пенсионира. Като се обади след десетина години Валико от Русия прошка да ни иска за Марайке и на гости да ни покани, той тъкмо военноморското беше завършил и офицер стана. Взе си Клаас отпуска и му гостувахме в Тифлис. И двамата. А като се върнахме, го извикаха да му кажат, че бил уволнен. Защо бил ходил в Русия без разрешение. Петдесет и пета беше. Ама по-добре стана, взеха го на търговските кораби и сега е добре. Да съм го запишел всичко това, казваш. Че за кого? Кой го интересува днеска, какво било. Пък и очите вече. То има някои, дето писаха за всичко това, ама кой ги чете. Влез де, Клас ей сега ще дойде. Влез, че пак заваля.

Остров Тексел, март 1998 г.

Записал Жерминал Чивиков
1 Каква коса, какво българче!



Руското гробище на холандския остров Тексел е всъщност съветско или грузинско. Петолъчките на надгробните камъни във всеки случай са съветски, а явно грузинските имена на тях са изписани с грузински букви. До 1991 година около 4 май съветският посланик в Хага идваше да почете на гробището "Шалва Лоладзе" паметта на загиналите, след това този ритуал пое грузинският посланик в Хага. Островитяните обаче и до днес си го наричат "руското гробище".
Още в началото на 1942 година вермахтът започва да набира сред съветските военнопленници доброволци, предпочитащи оцеляване в германска униформа вместо почти сигурна смърт по концлагерите. Така покрай украинската армия на генерал Власов възниква и грузинският пехотен батальон "Царица Тамара". На 10 януари батальонът в състав около 800 войници се разполага на остров Тексел, за да брани рухналия вече Атлантически вал от офанзивата на съюзниците. На 5 срещу 6 април грузинците решават да компенсират трагичната си грешка или да измият позора си - все според интерпретацията - като избият германския контингент на острова и го предадат на съюзниците. Операцията се проваля и преминава в кръвопролитна партизанска война. Германия на 4 май капитулира, ала на холандския остров тя продължава до 20 май. 476 грузинци остават завинаги на острова. Загиналите германци - според едни около хиляда, според други поне две хиляди - ги препогребват в отечеството им. На оцелелите 228 грузинци Сталин милостиво им прощава и те не споделят съдбата на власовците.

Ж.Ч.