Душата и детайлът
Запомнящото се гостуване на Вяра Начева в "Лебедово езеро", като част от Великденския фестивал в oперата, се превърна в едно от събитията на сезона. Начева е носителка е на бронзов медал от Варна 1996 г.; танцува в Есенската балетна трупа, по-късно в Дойчеопер, а в момента е солист на Щатсопер, Берлин. Тя се представи като Одета-Одилия в постановката от преди десетина години на Олег Дановски, специално направена за Националния балет, само няколко месеца преди смъртта на знаменития хореограф, една своеобразна лебедова песен. Той превръща балета във философска притча. Използва наследството на Л. Иванов и Петипа, но прави белите сцени по-ясни и геометрично изчистени, качва на палци характерните танци и поставя драматургичния акцент не върху борбата между доброто и злото, а върху любовта - задвижващата енергия на битието, върху нуждата на човека да обича и да бъде обичан, за да съществува като същество на смисъла. Любов, която е трагична не само защото трябва да преодолява заблудите и трудностите, но и защото винаги е жертвоприношение и трансформация, която изисква голяма духовна сила и себенадмогване. Затова не шпагата на Зигфрид побеждава Ротбарт, а любовта на Одета, която въпреки измяната на клетвата за вярност се жертва за принца.
Вяра Начева е с удивителни физически данни, притежава всичко необходимо за голям артист - изящни ръце, пленително изражение, дълги и пъргави крака, висок отскок, чиста линия на движенията, удивителен шпагат, но онова, което най-вече я превръща в артист от световна величина, е интелигентността и психологическата уплътненост при извайването на образа. Нищо в нейното движение не е външно, всичко извира от душата преживяно и осмислено, няма демонстрация на техника, танцува се сякаш самия живот. Оттук и удивителното сливане с музиката, не движения, тя танцува самата музика. Ръцете й притежават грацията на лебедови шии, на върбови клонки, алонжето им направо спира дъха, изяществото на арабеските и чистотата на пируетите изумява. Белият лебед на Начева е тъжен, грациозен, изпълнен с отчаяние. Любовта, която я обзема, разведрява безнадеждността и скръбта и просветва като надежда.
Кулминацията на изпълнението й не е фаталният чар на черния лебед, а танцът на скръбта от последното действие и жертвата при финалната борба с Ротбарт. Напрежението или твърде неравната сцена на операта бяха причина за известния пробив в изпълнението й от трето действие. Дори може да се радваш за няколкото грешки във вариацията на Одилия - несигурни палци, залитания и насичания в текста, които все пак подсказват, че не се гледа видение, а жив изпълнител. Черният лебед на Начева е неузнаваем, гневен, високомерен, демоничен, будещ ужас с ледената си красота, съвсем различен от мекотата и скръбността на белия. Разноликост, която възхищава, и за която дан има и нейната учителка Красимира Колдамова. Движенията й са по-резки и по-отсечени, изпълнени с иронията на злото, което може да победи чрез заслепение наивността на влюбения. Отношението към детайла, извайването на всяка една от фигурите, вниманието към психологическия смисъл на всеки един елемент - ето кое отличава големия артист от обикновения професионалист. Душата в изкуството се поражда тъкмо от детайла.
За великолепното представяне на Вяра Начева помогна и отличното партньорство на Росен Канев като Зигфрид - сигурен, изящен и точен, но той може би се нуждае от малко повече страст. Иска ми се да отбележа и перфектната работа на кордебалета и солистите като Илиана Филипова, Мариана Крънчева и Диляна Никифорова. Не така сигурен бе шутът на Георги Аспарухов с нечисти скокове и груба линия и твърде тежкия и неизразителен Ротбарт на Йордан Кръстев. Не на последно място честите грешки в оркестъра нарушаваха удоволствието от прекрасната музика на Чайковски.
Въпреки всичко празникът се получи и след такива вечери човек е наясно защо класиката има непреходно значение, защото в такива щастливи произведения на изкуството говори не преходното, а вечното в човешкото.

Петър Пламенов