И Пърсел влезе (за малко!) в Софийската опера
Наред с Верди и Пучини, най-сетне и Хенри Пърсел бе удостоен с вниманието на Софийската опера. Не че от този факт Британският Орфей ще стане по-велик или по-популярен, по-скоро "и"-то в заглавието показва радостта ми, че публиката ще може да види и чуе на живо прекрасното творение на бароковия гений. То отдавна си има трайно място в репертоара на оперните театри по света, а също и великолепни аудио- и видеозаписи, станали знакови за този оперен стил. Идеята, предложението за постановка на "Дидона и Еней" в Националната опера принадлежи на режисьора Петко Бонев, мениджър на малък оперен театър към Музикална къща "Бонев". Хубавото е, че директорът на Националната опера и неговият Художествен съвет са дали зелена светлина на проекта.
Резултатът, колкото и банално да звучи, е голяма сполука. За всички! Гледах премиерата и съжалявам, че ще спомена само артистите, които я направиха. Но преди тях са създателите на концепцията за тази българска "Дидона...".
Докато спектакълът вървеше, не ме остави чувството, че е създаден с много любов и в творческо единомислие. Което не всякога съществува (се постига!) в постановъчен екип. Очевидно и тримата - Борис Спасов, Петко Бонев и Радостин Чомаков, са мислили и конструирали спектакъла първоначално индивидуално - всеки в ума си, съобразно изразните средства, с които работи. А после заедно са подредили пъзела на Пърсел, намествайки точно всяка фраза, речитатив, хор, всеки епизод съобразно изискванията за музикална, актьорска и декоративна интерпретация. Защото ясно са очертани не само основните параметри на творбата; бяха откроени и много детайли, съществени за всеки изпълнител, защото придават стила, характера на произведението. И тримата демонстрират и знание, и разбиране на бароковия стил, който, за съжаление, никак не е популярен в българския оперен театър.
И още нещо важно: решили са отлично най-тежкия проблем - за ефикасно разпределение и използване на наличното пространство (партерното фоайе на Операта), като са имали хрумването да включат и огледалата му в двата края. Те са, от една страна, удобно средство за комуникация между изпълнителите и диригента, но, от друга, носят идеята за повторението, създават концептуални добавъчни видения и отражения на главните фигури, подсилват някои драматургично важни моменти.
Първо, трябва да изтъкна специално отличната работа с певците и инструменталистите (камерен състав от оркестъра плюс клавесинист) на диригента Борис Спасов. В едно пространство с нисък за театър таван инструменталният съпровод прозвуча чисто, в прецизен ансамбъл, с изискан и изравнен звук. Явно е, че и на певците той е внушавал принципи и похвати на бароковата музикална интерпретация. Самият Борис Спасов с толкова увереност и въодушевление водеше спектакъла, че ми правеше удоволствие да го наблюдавам. Вече е рядкост да гледаш непредвзет и искрен в себеотдаването си диригент! И музикант с култура и темперамент.
Петко Бонев е разчертал умело и функционално сценичното пространство, респективно - спектакъла. Заедно с Радостин Чомаков са подредили в двата края на фоайето сценични площадки, свързвани от пътеката на съдбата. На нея Дидона се среща с любовта си - Еней, по нея минава отчаяната изоставена царица, преди да потърси смъртта си. Минимален реквизит, възможно най-ефектно осветление, костюми, грим и перуки загатват ранга или характера на образите - постигнато е най-трудното за такъв род представление, което наблюдаваш от една ръка разстояние: хем да не се изгубва театралният ефект, хем да не са неприятно бутафорни отблизо артисти и декори. Към успехите на реализаторите трябва да прибавя работата на Анна Христоскова, диригент на камерния хор, и хореографията на Мариана Крънчева.
Певците, избрани за премиерата, също (почти без изключение) стигаха художествената летва, поставена от диригента и режисьора. Всъщност произведението изисква преди всичко ансамблова култура, активни реакции за вписване в бързо променящите се драматургични събития. Действието се води от Дидона, чиято партия е най-обемната в партитурата. Цветана Бандаловска е навлязла в същността и на образа, и на музиката. Младата, но вече със сериозен опит певица постигна емоционалните кулминации и драматизма на своята партия. До нея бе Елена Стоянова - една чудесна Белинда, изпята с нюанси, динамичност и с характерната за артистката живост. Иван Върбанов - Еней, допълва главното трио повече с красивия си глас, отколкото актьорски. Би трябвало още да детайлизира образа, по-точно - да внесе повече чувственост. Ветка Петкова - Втора дама, Стефка Минева - Магьосница, и двете вещици - Людмила Хаджиева и Иванка Нинова (все измежду имената на Националната опера), допълваха с майсторството си художествената стойност на спектакъла. В епизодичните малки роли на Духа чухме Илиян Недев, а Морякът на Стоян Балабанов ме подразни с твърде грубото, неподходящо за Пърсел, пеене. Общото впечатление е, че всички бяха изпълнени с желанието да направят "Дидона и Еней" стилно, да се докажат, но и да постигнат синтез на собствените си качества и опитност, култивирани в съвсем друг вид музика, с изискванията на бароковото пеене, с дълги дъхове и фрази, украсени и раздиплени разточително. Защото барокът е духовно богатство, което ни е далечно, но не е неразбираемо.
И за финал ще изкажа огромното си учудване от факта, че досега "Дидона и Еней" е играна само два пъти и, както разбрах от кулоарни разговори, ще има трети през юни. С удивление се запитах: толкова ли сме богати, та можем да си позволим да правим постановка за 3 представления? Не съм дори чула такова нещо да се случва в Скалата или Метрополитън опера. Е, да, но пък ние можем да си позволим този лукс! Случвало се е постановка да падне след няколко представяния - поради липса на интерес у публиката. Но очевидно тук още няма статистика или информация за и против спектакъла. Тогава? Каква е причината? Лошо планиране, вътрешни неразбории... А може би няма място за такъв спектакъл? Но пък оперният ни афиш е толкова беден и с повтарящи се заглавия и изпълнители, че "Дидона..." е като екзотично цвете в него. Няма да си блъскам главата, за да проумея подобна безсмислица, а и вероятно от оперното ръководство биха изредили не един мотив. Жалко! Но репертоарът на Софийската опера и нейната кадрова политика през последните години е богата тема за друг тип писание.

Боянка Арнаудова