Познай себе си и своя народ!
Спектакълът "Железният светилник" по творбата на Димитър Талев на Русенския драматичен театър "Сава Огнянов" е посветен на 135-ата годишнина от учредяването на Българската Екзархия. Спектакълът-посвещение винаги предполага възторжен и приповдигнат тон, пищна декорация, тържественост на актьорското присъствие и опасност от тиражиране на клишета на тема българска душевност. Нищо от тази естетика не е помрачило постановката на Русенския театър.
Авторите са потърсили камерна приглушеност и стилизация. Иконостасът затваря малкото пространство, в което се срещаме със света на Преспа в един драматичен, важен момент за града - борбата за самостойна православна църква, в която да се служи на родния език. Докато в драматизацията по романа на Талев Христо Христов е наблегнал повече на семейната драма на Глаушеви, режисьорът на спектакъла Асен Шопов е вмъкнал нови сцени в драматургичната композиция и се е опитал да изследва проблема за самопознанието на по-високо ниво. Няма лично без обществено и няма обществено без лично. Формирането на нагласата към света минава през всяка отделна личност, но в същото време се оглежда в обществената подредба и свяст. Тази тема е особено актуална и днес за българската действителност. Пътят към изграждане на живо гражданско общество минава през пътя на отделната личност към достигната и споделена гражданска позиция. Конфликтите и виковете в Преспанската община от средата на ХIХ век звучат като съвременен репортаж от новините. Духът на разцепление и песимизъм унищожават и нашите дни. Трудното, болезнено създаване и отстояване на националната идентичност е бавен, мъчителен процес, който днес, особено днес, придобива нови измерения. Българинът отново е изправен пред глобалния свят - объркан и непознал себе си, без самочувствие, с неясни представи за бъдещето.
Този спектакъл не назидава, не обвинява, не задава директни въпроси. Вглежда се в човека. Султана на Татяна Цветкова е постижението на спектакъла. Образът е изграден пестеливо, но категорично. Представата за Султана клиширана във времето като стълб на оцеляването и пазител на патриархалната консервативност е пометена. Пътят към себе си е потърсен във всеки образ - Катерина (Таня Пашанкова), Ния (Евгения Явашева), Рафе Клинче (Николай Димитров), Аврам Немтур (Георги Стефанов). Личното страдание - самотата, наложената женитба, несбъднатата любов, липсата на майчина любов са повод пред олтара човек да се вгледа в най-дълбоката си същност - за да открие там вярата или страха. В този смисъл, себевглеждането на една нация е видяна в този спектакъл през себевглеждането на отделния човек. Осветлението е приглушено като в църква и създава усещането за изповед, за вътрешен, спонтанен разговор с Бога. Диалогът в този спектакъл е за Бога и с Бога. Бунтът на българина срещу божествената справедливост намира своите различни проявления у Султана, Катерина, Рафе Клинче, Лазе. Султана налага своята майчина справедливост в името на божествената и сама унищожава най-милото си. Като символ на българската съдба е нелепото жертвоприношение на Катерина. В бунта на българина в разговора му с Бога се изрича дълбоката, крита с годините мъка да не е той, да се съобразява, да се радва наполовина, да живее наполовина, трудно и мъчително през вековете да търси и отстоява себе си. Това също е тема особено актуална днес. Но, за да стигнем до тази прословута увереност, в липсата на която ни упрекват постоянно, е необходимо да опознаем страховете и страданията си, да ги преодолеем и най-сетне да сме, защото заслужаваме.

Божидара Божинова