Карти, кадри, съновидения
Дебютната книга на Емануил А. Видински, изящно оформена от Красимир Апостолов ("Стигмати"), и без рецензии вече се превърна в събитие за ценителите. Това някак си ме освобождава да пиша за нея малко по-дистанцирано и обективистично, което иначе е трудно, когато пишеш за книгата на свой приятел.
Дали ще са разкази или "разписи" (за каквито ги обяви Митко Новков на премиерата), текстовете в "Картографии на бягството" са гъсти, интензивни, натоварени както със смисли, така и с емоции. Тъкмо емоцията би трябвало да е една от ключовите думи, когато говорим за писането на Емануил А. Видински. Зад нерядко хладно-експерименталния изказ прозира настойчива романтическа (не романтична) чувствителност, за която образите са по-важни от историите, а идеите - по-важни от образите. Герои като Моасир ("Моасир и тишината"), Мортен ("Мортен: картография на бягството") или Дамян ("История на дъха"), да не говорим за анонимния разказвач от "Смъртта на книгата", въплъщават дадена идея, като не само я обговарят, а я "обживяват", експериментират сами със себе си в опит да избягат от задушаващата ги нормалност. Това са не толкова реалистични характери, колкото пестеливо скицирани олицетворения на идеи, задълбаващи все повече в себе си до степен на маниакалност. Любопитното е, че и в маниакалността си героите действат по свой си начин рационално - от самото начало на бягството те бягат систематично, отделят доста време и средства, за да потънат в своята странност. Това извиква наблюдението, че в "Картографии на бягството" един немалък процент от хората са порядъчно богати - нещо нестандартно за традицията на българската литература, която е свикнала да отделя внимание преди всичко на бедните, на "унижените и оскърбените". Дайте да чуем и за други хора най-сетне...
Бягайки, тези други хора постепенно събличат от себе си всичко, отказват се от всичко, превръщат се в самото бягство. Завършекът най-често е не експлозия, а имплозия, колапс: знаков е отново образът на Мортен, който напуска съпругата си, наема тайно апартамент в друга част на града, лепи по стените си карти на различни градове и праща на жена си изфабрикувани картички от въпросните места, но основната му цел е всъщност да напише роман.
Задълбавайки в себе си, в писането си, той се разпада - престава да яде, да се мие, да се движи - разпада се и пространството около него - Мортен разглобява компютъра, на който пише, и разпръсва частите му из стаята.
Разпадането най-често е обусловено от колебливите идентичности на героите, което пък от своя страна намира обяснение и в посочения вече факт, че това не са пълнокръвни реалистични образи, а нещо като идейни полени, носещи се във въздуха (Дамян, например, идва и изчезва винаги някак си случайно, непредсказуемо; когато го попитат на колко е години и какво работи, отговорите винаги са различни). Парадоксално, героите търсят своята идентичност в манията си, но манията винаги някак ги изиграва, оставя ги голи и беззащитни. Дори когато централният образ (най-често по съвместителство и разказвач) е сигурен в своята идентичност, оказва се, че е обграден от размити, загадъчни лица, за които може да съди само по погледа - както в "4 октомври" (може би най-овладеният като език, най-издържан в стилистиката си разказ). Или пък, завладян от съответната мания, погледът на разказвача проектира един и същи образ върху различни хора, както е в "Бяла роза" ("Сега се казваше Мария и очите ти бяха сини").
По някакъв начин, тези "картографии" напомнят съновидения - с разчупения си език, хаотичната визуалност, размитите силуети на характерите. За това допринася и относителната им абстрактност, нежеланието им да се ситуират в конкретно пространство и време. Дори когато текстът назовава някакви реалии, те измамно отказват да се съотнесат към съществуващите в действителността топоси: "Невски", Лайпциг и безименното средиземноморско островче са еднакво чужди, еднакво нереални, като кадри от експериментален черно-бял филм. (Впрочем, черно-бяло или цветно снимат ловците на погледи от "4 октомври"? Готов съм да се обзаложа, че е първото.)
Макар написани в проза, картографиите, съновиденията, черно-белите кадри на Емануил А. Видински приличат на стихотворения - не само заради вниманието си към езика, особено на синтактично ниво, но и заради стратегията, на която разчитат. Тези текстове искат да те ударят, да те завлекат в себе си, преди да си се усетил. Поетичността им обуславя онова, което би могло да бъде привидяно като слабост, макар че е тяхна органична характеристика: те като че ли изглеждат малко недовършени, нетърпеливи да се случат. Етюдността обаче не е непременно нещо лошо. А и да не забравяме, че това е едва първа книга - to be continued...

Ангел Игов