Европейската Франция
Франция е увлечена по Европа, а Европа е увлечена по Франция. Дали става дума за това, че французите дебатират с жар и заради всички европейци, които са "лишени" от референдум (германци и италианци, например), или за това, че другите силно се дразнят от самодоволството на нашата страна от нейната страст по френското изключение*, фактът е налице: за известно време Франция се превърна в центъра на обединена Европа, а Европа стана център на разговорите във Франция.
Но нашите съседи и партньори, както и някои национални коментатори, биха се излъгали много, ако мислят, че неблагодарна и мърмореща Франция им обръща гръб в името на комплекса си за превъзходство. Обратното - французите имат такава нужда от Европа, че биха желали нейното изграждане да участва много повече в решаването на техните проблеми. Защото една съществена част от французите се измъчва, а Франция се съмнява. И наистина, как една страна, която конкретно и символно схваща себе си като раждаща бъдещето, би могла да не спори страстно по въпроса за бъдещето: европейската интеграция?
Истинският въпрос е значи въпросът за състоянието на Франция; и в това отношение трябва да признаем, че ние самите забравихме нашия бунт срещу неприемливото - масовата безработица; като че ли това, което ни е вълнувало от две десетилетия насам, вече не ни вълнува... В това отношение французите дебатират, упълномощени и от другите европейски граждани, за чиито страни е характерна високата безработица.
Най-голямата опасност, най-тежкият удар върху следващите поколения е в бавното ерозиране на нашата способност да се възмущаваме. А ние знаем, все пак - научили сме го през исторически периоди, от които имаме зловещи спомени - че безработицата е най-опасното зло, което едно общество може да срещне в мирни времена. Достатъчно е да изброим вредоносните му ефекти, за да се убедим отново в това.
Повтарящите се изследвания показват, че безработицата и неизвестността, която тя влече със себе си, са засягали близо една четвърт от активното френско население от две десетилетия насам; и че редките периоди на възвръщане на растежа в Европа са били твърде кратки, за да повлияят значимо на тази пропорция.
В същото време масовата безработица действа като разрастваща се черна дупка в недрата на нашите социални системи, поглъщайки всякаква интеграционна логика. Има добре документирана зависимост между нивото и продължителността на безработицата: колкото по-високо е нивото, толкова е по-висок броят на продължително безработните. Когато останеш дълго време встрани от пазара на труда, се явява това, което Робер Кастел нарича "развал на членството" - едновременно чувството за социална отстраненост и състояние на гражданско заточение.
Успоредно с това трудностите за социалната интеграция на младите растат повече от пропорционално с нивото на безработицата. Не е учудващо, че тя е особено висока сред младите - там размерът й е почти двоен спрямо цялото население. Но тази противна аритметика ни осведомява само частично върху качествените мутации, които тя предизвиква.
Например правилата на социалната игра се огъват под ефекта на непълната заетост. Включването ще зависи от първоначалните условия, т.е. от наследството, от важността на социалните връзки на родителите и близките, от репутацията на посещаваните учебни заведения и придобитите дипломи, понякога от квартала, в който живееш. Ала тези различни елементи най-често са във връзка помежду си и това в крайна сметка оставя малко шансове на тези, които не са си ги набавили.
Намаляващото число наети на работа млади хора с дипломи с по-слаба репутация го доказва обилно: от стаж към стаж (и това е за късметлиите, защото не на всички е дадено да си намерят място за стажуване или да карат стаж, когато той не е платен), те понякога успяват да си намерят работа... за определено време. "Пустинята", която толкова младежи прекосяват, е доказателство за "обективния цинизъм" в обществото, който подхранваше масовата безработица. Тя обяснява и нарастващия скептицизъм към образователната система, който младите развиват, и стесненото им доверие към предприятията и икономическата система като цяло.
Но упоритото удържане на безработицата издига нови граници, които, въпреки че са невидими, са съвсем реални. Едно социално неравновесие с този мащаб се вписва задължително и в пространството. Хората трябва да живеят някъде, а отслабването на техните ресурси, което трудностите със заетостта предизвикват, ограничава възможностите за избор на територия, където да живеят. В това градската - и по-общо, териториалната - сегрегация намира една от причините си и главната си енергия.
Най-накрая - и преди всичко, може би - удържането на масовата безработица увеличава интензивността на дискриминациите и намалява равенството на шансовете. Механизмът, който действа, е "статистическата дискриминация", открит от икономистите Arrow и Phelps в началото на 60-те години на миналия век. Той не почива върху съществуването на расистки или религиозни предразсъдъци, а върху разпространението и кристализирането в обществото на вярвания върху предполагаемите характеристики на едно или друго население. "Старците" (над 45 години?) например са подозирани, че са нископродуктивни или неспособни да се адаптират, жените - че са интересуват само от семейното равновесие, еди-коя си общност била по природа непунктуална, другата не била достатъчно динамична и т.н.
В този контекст трябва да си представяме безработните като образуващи различни опашки пред различните врати на предприятието или в държавния сектор (по занаяти, по квалификация), подредени според критериите на статистическата дискриминация.
Някои общности ще се намерят систематически отхвърляни назад в опашката и вероятността да бъдат наети ще бъде толкова по-слаба, колкото опашката е по-дълга, т.е. колкото нивото на безработицата е по-високо. По този начин дългосрочната безработица несправедливо ще тегне по диспропорционален начин върху някои категории от населението, обикновено най-уязвимите.
Различно би било положението в ситуация на пълна заетост, защото нуждата на предприятията би довела до наемането, ако не на цялата опашка, то поне на много по-значителна част от нея. В този случай всеки би имал шанса да докаже своите реални качества и да даде отговор на социалните предразсъдъци към него. Ето така, непредотвратимо, безработицата укрепва състоянието на дискриминацията и в същото време чувството за неправда и фрустрация у нейните жертви.
Тогава? Можем ли съзнателно да продължаваме да позволяваме на непълната заетост да разяжда всички надежди и да усложнява социалната фрагментираност? Откъде идва това колективно учудване пред съответствията между икономическото, социалното и политическото, което разкриват електоралните допитвания? Те просто отразяват спешността от едно тройно френско обединяване: обединяване във физическото пространство (борба срещу градската сегрегация), обединяване в социалното пространство (интеграция чрез заетост), обединяване във времето, между младите и бъдещето.
Нашите страни събраха съдбите си в Европейския съюз, за да решават по-добре проблемите си, а не за да бъдат препращани към техните национални трудности, защото те разбраха тясното застъпване между европейски и национални политики. Главното обещание, което гражданите днес асоциират с изграждането на Европа, не е вече мирът, а просперитетът. Сегашните разисквания трябва да имат за предмет да го удържат по-добре.

Le Monde, 8 май 2005

Жан-Пол Фитуси

Жан-Пол Фитуси е председател на научния съвет на Института за политически изследвания, Париж

* Изразът се корени в тезата за "културното изключение" - най-общо казано, стремежът на Франция да наложи в международен план изключването на пазарните правила от създаването и разпространението на културните продукти.