Хипертекстова мелодия на два гласа
Новото разширение на наградите "Аскеер" предоставя изключителната възможност да се събере на едно място и да стане достъпно това, което е раз-пръснато по многобройните сцени на страната и обикновено остава скрито от погледа на публиката, а и на културните наблюдатели - театралната визия на драматурзите, преди постановката, преди да се е намесил режисьорът. В качеството си на член на многобройното жури, което трябва да определи наградата за драматургия, получих възможността да се запозная с четиринайсет нови български драматични творби, чиято първа премиера се е състояла през последния театрален сезон. Творби непознати, но и нещо повече - изговарящи непосредствената актуалност. Всяка една от тях може да бъде обект на самостоятелно разглеждане и вероятно вече е била или ще бъде, в случая за мен е по-интересно общото звучене на тяхната съвкупност. От определена гледна точка те изграждат своеобразен хипертекст, хипертекста Съвременна българска драматургия 2005.
Схематично внушението на този театрален хипертекст може да бъде определено, от една страна, като обърканост и несигурност пред лицето на променената социална реалност (независимо че понякога са придружавани от екзалтирани жестове на изпробване на новите хоризонти на наскоро придобитите свободи), от друга страна, като трудност при изговарянето на несигурността и объркаността, трудности и в откриването на адекватните драматургични средства за тяхното третиране. Социално-съдържателната и формално-драматургичната несигурности си препращат огледални изображения.
В театралния хипертекст можем да различим вплитането на няколко гласа, които привидно са алтернативни, но по същество са израз на една и съща трудност - да се улови и концептуализира реалността, обитавана от персонажите. Драматургичното действие се разгръща под формата на констатации, които по правило не кулминират в оценка от гледна точка на някаква морална максима или значима социална идея (в няколкото изключения от този принцип проговаря носталгията или наранената гордост на етноса). Но не става въпрос за отворен финал, а за принципната невъзможност да се види перспектива. Намираме се на полето на чистото сегашно време.
Две са основните насоки на драматургичното търсене. В едната несигурността пред реалността намира израз в драматургията на социалния абсурдизъм, в другата - във фарса, или по-скоро в битовата комедия на нравите, която охотно заимства средства от улегналите традиции на булевардния театър. Сами по себе си тези два основни блока също не са монолитни. В драматургията на абсурда се усеща трудно преодолимата сянка на Йордан Радичков, придал философско измерение на идиотизма на селския живот ("Да убиеш премиер" - Емил Андреев, "Псета" - Георги Велчовски), както и отзвуци на интернационални модели ("Една конска сила" - Калин Илиев). Но това ново издание на балканския абсурдизъм остава без точен адрес, звучи определено декоративно. Булевардната пиеса също действа в два режима: в единия случай имаме един почти натуралистичен подход, ярко телесно присъствие, включително и чрез начина на говорене ("Почивен ден" - Камен Донев, "Безсмъртно танго" - Кева Апостолова), в другия - откровена пародия ("Един български виц" - Иван Кулеков). Новото, интересното в драматургия 2005 е, че точно тази насока изразява неприкрит еманципаторски патос (макар и в чисто личен план) - изкушението, след толкова години на въздържание и забрани, да се потопиш в дребнобуржоазното всекидневие, да се отдадеш докрай на страстите на личния живот, на интимните си фантазми, на секса и на откровения начин на изричането му.
Забележителното в случая е, че дори в тази лековата булевардност откриваме същите страхове, същата трудност да се изговорят проблемите, същите невротични нотки на неувереност пред изплъзващата се реалност, доминираща персонажите и оставяща ги без перспективен ход. Разбира се, тези общи настроения се изговарят на различни нива - едното битово принизено, другото търсещо социален хоризонт, но по същество става въпрос за една и съща мелодия, изпята на два гласа. Мелодията на театралния хипертекст се усложнява и от вплитането на няколко допълнителни акорда. Днешните травми мотивират един носталгичен поглед към близкото минало. "Мавзолей" (Васил Маргаритов) ни представя вариации на чеховски мотиви, проблематично противопоставящ загрубелия морал на прехода и загубената хармония на света от вчера. "Далечната сянка на далечните дни" (Недялко Йорданов), решена в естетиката на романса, също изгражда контрапункт между някога и днес, в който тежестта от загубеното не може да бъде компенсирана от новоразкритите възможности. Далечната сянка е носталгична сянка. Може би най-силно впечатление от сезон 2005 прави липсата на пиеси върху миналото, неохотата да се тематизират съществените страни на това минало, неспособността да се осмисли и преодолее. Другият акорд е не по-малко смущаващ: видима е нагласата неувереността пред реалността да се трансформира в защитна ксенофобия, отговор на ксенофобията на другия, на "дехуманизирания" Запад, изразяваща се в някаква патетична гордост от самобитността ни ("Продавате ли демони?" - Боян Папазов, "Кръстопът под наем" - Орлин Дяков).
Всичко това превръща четиринайсетте пиеси в ценно свидетелство, в своеобразна симптоматика за състоянието на нашето общество и неговия капацитет да осмисли и овладее проблемите си. Чувство за несигурност и обърканост в естетически план е намерило израз в тенденцията към монологичност (дори когато налице са диалози). (Четейки, съчувствах и се възхищавах на актьорите, които са приели да възпроизвеждат цели плътно изписани страници монолози.) Героите изговарят собствените си травми, без да се докоснат до другия, липсват истински сблъсъци, тъй като опонентът по същество няма лице. Сега-засега...

Ивайло Знеполски