Панаир ли? Забрави!
Събота, ранен следобед. По изключение - полуработен ден (компенсиращ поредната почивна четиридневка около 24 май). Две елегантни дами в началото на 40-те се въртят смутено край централния вход на НДК. "Сигурна ли си, че е тука? Много пусто ми се струва", пита едната. "Разбира се, за панаира на книгата винаги е пусто. Виж, когато има базар е друга работа", обяснява приятелката й. След кратка консултация с охраната двете се отправят през мрачното фоайе към ескалатора.
Над Панаира четвърти ден се стеле лепкаво униние. Няма как - работни дни. Допускам, че организаторите, Асоциация "Българска книга", са насрочили началото на Голямата книжарница точно след Деня на славянската писменост и на българската просвета и култура, за да използват еуфорията от празника. Допускам също, че ако Панаирът застъпваше поне частично отегчителните празнично-почивни дни, еуфорията щеше да е значително по-голяма, а кесиите - по-широко отворени. Бих могла да допусна, че мнозинството софиянци намират за по-смислена инвестицията в 5 жетона за 3 лева плюс бира и пържена цаца, отколкото в нова книга, или просто не знаят, че в НДК има нещо друго, освен художествени изложби (лунапаркът и бирфестът се чуват и помирисват отдалеч, а издателското изложение така и не събуди интереса на медиите). Независимо от допусканията ми, на следващия, последен и най-оживен ден от панаира, наемателка на обширно изложбено пространство ще ме погледне тъжно и ще обобщи: "Няма дух. Така нищо не се получава".
Но това е краят, а в началото... бяха данъчните. Които, кой знае защо, са решили, че издателите и разпространителите на книги най-силно се нуждаят от контрол и почти веднага след откриването нападнаха Панаира. Мой познат, организатор на щанд, прекара целия втори ден в четене на упътването за употреба на касовия си апарат, след което се обади на приятел от друго издателство да му обясни как всъщност работи проклетата машинария. Доста от изложителите обаче по-охотно раздаваха рекламни материали към покупките, отколкото касови бележки. Поне почти всички правеха отстъпки от цените (от 10 до 25%). "Въпреки това предпочитам да си купувам книгите от истинска книжарница", сподели приятел, с когото седяхме на стълбите пред зала 3.2. и съзерцавахме тягостната гледка.
Тягостна ли казах? Е, не съвсем. Въпросния съботен следобед половината посетители вяло обикаляха изложението със "За рамките на литературата" ("За рамките в литературата", според гръбчето) на Владимир Трендафилов в ръка или в торбичка, което показва, че ако не българската литература, то българският литературен критик си е жив и здрав. А представянето на неговия сборник бе сред малкото премиери от официалната програма, на които не чух някой да е заспал от скука. Програмата и без това беше рехава, но походът на издателите, редакторите и т.н. отговорни за популяризирането на новите книги лица бе по-скоро отбиване на номера, отколкото събитие, заради което би избягал от работа. Или от което не би се измъкнал на петата минута. Интересни издания не липсваха ("Градът или между Изтока и Запада ХIV-ХVII в." на Йордан Велчев, "Атлас на българската литература (1915-1944)" - II том, "Вкус на Моцарт" на Олга Шурбанова, дебютните прозаически книги на поетесите Мария Радулова и Оля Стоянова, та дори прословутият роман на Парушев), но те успешно се удавиха в общото униние.
Затова пък в своята пета сесия литературното кафене "Хеликон" още по-откровено се целеше в най-широка публика. От една страна, чрез общо представяне на тематично или стилистично свързани книги, което неизбежно провокира дискусия. От друга страна, чрез избор на качествени, но четивни заглавия, много от които по-лесно ще влязат в класациите, отколкото в рецензентските рубрики у нас. На фона на цялостната панаирна грозота уютната му атмосфера предразполагаше към заседяване, заслушване и заприказване. Дотам, че с последните думи от последното представяне ("Книга на илюзиите" на Пол Остър) от уредбата в залата прозвуча: "Мина търси майка си Даниела. Чака я на информацията". Майката, разбира се, веднага изскочи от кафенето.
Отсреща, в зала 3.1., съчиняваха участниците в Училището по творческо писане, организирано от НБУ. Този път - с предварително обявена програма, включваща лекции, практически упражнения и представяния на нови издания. "Тук сме се събрали като някоя секта", сподели една от участничките, кандидат-сценаристка. Можеше да го каже и за целия Панаир.
Един не особено добър речник твърди, че панаирът е "1. Голям пазар, който обикновено става веднъж в годината и трае няколко дни. 2. Изложба, изложение на мостри, където се сключват търговски сделки". За сключване на търговски сделки на панаира на книгата в НДК (все едно кое издание) едва ли може да става дума - собствениците и мениджърите на повечето издателства (когато са различни лица) почти не се вестяват там, а на въпроси, несвързани пряко с продажбата на единични бройки, хубавите девойчета зад щандовете отговаряха: "Не знам, трябва да говорите с шеф(кат)а". Колкото до голям пазар... "Произведено в България" се справя по-добре.

Лора Шумкова