За силата и слабостта на думите
Ако още не сте чули, на 27 май от 19:00 часа в зала 2 на НДК се проведе поетически рецитал, част от програмата на Международната писателска среща "Силата и слабостта на думите - 60 години след последната световна война", организирана от Съюза на българските писатели и фондация "Славяни". Сред поканените бяха Евгений Евтушенко (Русия), Джек Харт (Ирландия), Костас Валетас (Гърция), Иван Драч (Украйна), Клодин Елф (Франция) и много др.
Всъщност, няма как да сте чули, защото нямаше никой в залата, освен поетите, техните преводачи и двайсетина случайни слушатели (между които и моя милост) - общо около 40 души. След закъснение с близо половин час, през който участниците се черпеха в кафенето пред залата в очакване на публика, някаква публика, "събитието" неохотно започна. Но в полупразното пространство (при максимален капацитет от 510 места), лично аз имах чувството, че присъствам не на международно поетическо четене, а на кастинг за шоуто на Слави. Под жълто-червената светлина на прожекторите срамежливо се изреждаха световните светила на литературата, изчуруликваха по две-три стихотворения и бързаха да седнат обратно по местата си. Джек Харт изрецитира нещо като пасторална антиутопия за фермера Суини, който не можел да си плаща високите данъци или... така и не ми стана ясно какво. Все пак наострих уши, когато на сцената най-накрая се появи Евгений Евтушенко, единственият поет, чието творчество ми беше познато. "Казват, че поезията е мерена реч и чувство за мярка, но той не се побира в мярката. Роден в Русия, живее в Москва и преподава в САЩ..." - ехтяха фанфарите на конферансието. С жълти панталони, жълта вратовръзка, маратонки и шарено сако, със запазен външен вид въпреки седемдесетте си и кусур години, великият Евтух приличаше повече на футурист от началото на ХХ век, отколкото на най-котирания поет на съветската епоха. След като изрази учудването си от липсата на публика, Евтушенко препоръча да не се отчайваме, и в Русия някога имало такъв период на отлив от поезията, например през 1993 трябвало да чете някъде в Сибир, и в залата за 1500 души имало само 300-400!!! Преводачката се опита да позанижи числото дестина пъти (30-40 души, преведе тя, тъй де, като сега), но той се усети навреме и повтори на английски "three hundred - four hundred people." Предполагам, че рециталът в НДК постави своеобразен рекорд в кариерата му по ниска посещаемост. И все пак писателите трябва да умеят да четат във всякакви ситуации, като Евтушенко не направи изключение в случая. Започна със силната "Балада за пианиста", след което реши да ни поразходи с "Разходка по корниза", стихотворение за юношеството му, когато "вървяхме по корниза" и "нарушавахме всички правила". Като изключим факта, че се поувлече в ролята си на дисидент (Женя, не сме в Америка!), за мен Евтушенко, въпреки всичко, си остава един от добрите руски поети. Неговото присъствие се оказа единственият що-годе приятен момент от целия блудкав рецитал. Съжалявам, че нямах възможността да чуя и Уилям Мередит, друг прекрасен поет с безспорни качества, който, както ми съобщиха по-късно, бе решил да се прибере преждевременно в хотелската си стая. Жалко наистина, защото нивото на останалите "бардове" беше под всякаква критика. Към края на представлението забелязах как дори човекът на мишпулта се подхилкваше.
Сега гледам новините по телевизията и виждам, че на следващия ден, 28 май, е имало втори рецитал, далеч по-успешен от първия. Може би е трябвало да отида там, за да си променя мнението. А може би не.

Димитър Кенаров