Хипермодерността
на Жил Липовецки
В края на април по инициатива на департамент "Философия и социология" в Нов български университет гостува френският философ Жил Липовецки. На 21 април той бе удостоен със званието "Почетен доктор на НБУ". На 22 април в аудитория 310 на университета се състоя конференцията "Хипермодерност и образование", посветена на творчеството му и протекла при негово участие. Гостуването на Жил Липовецки и Себастиен Шарл съвпадна с излизането от печат на книгата им "Хипермодерните времена", преведена от Лидия Денкова (издателство "Изток - Запад", С., 2005).

Тези събития разчупиха една дълга традиция, белязана от провинциално самочувствие: да се канят личности, чиито възгледи са намерили широко признание, и у нас да се провеждат дебати post factum - дебати, които повече или по-малко вече са се състояли и в своето българско издание неизбежно получават нюанс на тържествено честване. Случаят с Жил Липовецки не е такъв. Концептът за хипермодерността, определящ търсенията му през последните години, далеч не е утвърдил се - дебатът за него се провежда в момента.
Понятието "хипермодерност" е идеализация, свързана със задачата да се диагностицира съвременността. То се отнася полемично спрямо една друга идеализация - понятието "постмодерност", с което сме свикнали да дефинираме настоящето. Жил Липовецки настоява, че модерността днес не е проблематизирана. Нейните измерения са запазени, но са претърпели трансформация. " ...Ние не преживяваме края на модерността, а живеем в една нова модерност, усилвана до най-високата степен на собствения й потенциал", твърди Липовецки в академичната си лекция на церемонията при удостояването му със званието "Почетен доктор на НБУ".
Мястото, където се е съсредоточила "новата модерност", е субектът. Той не заема висока позиция в постмодернистките и постструктуралистки опити, които подлагат на радикално разколебаване неговата автономност. В постмодернистките и постструктуралистките изследвания субектът е разглеждан като агент на други сили: несъзнаваното, игрите на властта, езиковите структури.
Според Липовецки тази линия на мислене не отчита ситуацията в днешните общества от западен тип. Там ролята на субекта е нараснала. Общностите, които по традиция участват в неговото формиране (държавата, нацията, класата, семейството), вече нямат такова важно значение. Тяхното намалено влияние е оставило възможности за разгръщане на автономността на субекта.
Симптом за това са консуматорските нагласи. За Липовецки ние сме във "време на хиперконсумиране". То е сменило реформаторските социални проекти на модерността. Днешният консуматор не се бори за по-съвършено общество. Смъртта е изтласкана максимално далеч от хоризонта му. Времето на екзистенцията на консуматора е идентично с това на модата: настоящето. То е концентрирано в едно "сега": в радостта от новопридобитата вещ, удоволствието от грижата за себе си, от работата и комуникацията, от любовните срещи, секса.
В разрез с критическата социална теория Липовецки не вижда само негативното в консуматорските нагласи.
Съвременният консуматор не е "едноизмерен човек". Средата от вещи, в която съществува той, не го унифицира. Тя предлага възможности за избор, за осъществяване на желанието за автономност. Тази среда е динамична. Стремежът към новото, характерен за модерността като цяло, днес се е съсредоточил в отношението към нея. За разлика от буржоата, съвременният консуматор не предпочита затворения, устойчив свят. Той сменя обстоятелствата, при които живее, търсейки по-доброто.
Конференцията "Хипермодерност и образование" провокативно постави индивидуалистичната конституция на днешния консуматор в отношение с институциите на академичната култура, които са ориентирани към изграждането на общностни ценности. Събитието бе открито от доц. Сергей Игнатов, Ректор на НБУ, и Н. Пр. Ив-Сен Жур, посланик на Франция в България.
Докладът на Себастиен Шарл "Как да мислим университета в реда на хипермодерността" настоя, че традиционните измерения на академичното знание са поставени под въпрос. Университетът вече не е място на свободното от практически интерес интелектуално занимание. Той е проникнат от логиката на пазара. В него се проявява една от типичните черти на съвременния пазар: многообразието на предлаганото, стимулиращо желанието на потребителя за еманципация. Това води до проблематизиране на общностната структура на академичните институции: "Докато средновековният университет е бил истински корпоративен модел, днешният университет се състои много по-малко от тяло, отколкото от индивиди".
Пазарната индивидуализация е довела до трансформации в статута -както на преподавателя, така и на студента. Преподавателят губи позицията си на учен, дистанциран от останалия свят, отдаден на изследванията си и общуването със студентите - и придобива поведението на шоузвездата, стремяща се да бъде атрактивна за публиката. Ситуацията на изследванията също е променена. Те все повече престават да имат чисто теоретичен характер и търсят бързата и ефективна приложимост.
Студентът отдавна се е разделил с пасивната си роля на обучаем. Той изгражда индивидуален модел на образованието си, избирайки курсовете, които ще посещава. Критерият за този избор най-често е свързан не толкова с интелектуалния интерес, колкото с вероятността курсът да съдейства за професионалната реализация на студента. Също така студентът не е външен спрямо академичната власт. Той получава право на представителство в нейните органи и участва при вземането на решенията й.
Втората част от изложението на Себастиен Шарл бе посветена на възможните съпротиви на хипермодерните тенденции в университетското образование. Тези съпротиви са заложени в самия модел на академичната култура: тя продължава да бъде общностна. Тази нейна черта според Шарл смекчава индивидуалистичната логика. Университетът все пак създава условия за възникването и поддържането на колективни ценности.
Една перспектива, останала неразвита в доклада на Себастиен Шарл, акцентира върху противоречието между индивидуализацията и комерсиализацията на културата. Индивидуализацията е проява на желанието за свобода. Нейното разширяване в рамките на университета предоставя шанс за подкопаване на стереотипите на комерсиализацията и за създаване на непазарно ориентиран интерес.
Изложението на Христо Тодоров ("Хумболтовият образователен идеал и съвременният университет") приложи историко-типологичен подход към темата за академичното образование: то съпостави идеите на Вилхелм фон Хумболт за университетска реформа и състоянието на днешния университет. Изводът на Тодоров е, че концепцията на Хумболт, повлияна от класическия немски идеализъм и базирана върху нормативния принцип за приоритета на спекулативното над емпиричното познание, е извън съвременната университетска практика. Желанието за завръщане към Хумболтовия модел като съпротива срещу комерсиализацията на образованието е утопично. Този модел принадлежи на един отминал свят. Реформата на съвременния университет според Тодоров би следвало да се съобразява с изискванията на настоящето.
Лидия Денкова ("Завръщане към философията - non nova, sed nove") се спря ня статуса на философията в академичното образование. Според нея философията вече не може да претендира за привилегирована позиция над останалите познавателни стратегии. На нея обаче са й останали инструменти, чрез които може да защити мястото си сред тях: моралната рефлексия и постоянната реактуализация на въпросите, които отправя към заобикалящата я среда. Според Денкова философията трябва по нов начин да започне да играе роля подобна на тази, която е изпълнявала през XVIII в. - ролята на морален авторитет и коментатор на случващото се.
Анна Кръстева ("Политикът като звезда") и Антоний Тодоров ("'Хипер' в политиките на ХХ век") разшириха тематиката на хипермодерността като я свързаха с политическото. Анализът на Кръстева бе воден от предпоставката, че политиката вече все по-малко е дейност, представяща и направляваща публичните интереси, а се превръща в продукт, който наравно с другите стоки на пазара се бори за ниша в социалността. Разколебаването на политическото днес според Антоний Тодоров идва от изчезването на целостта "общество", която преди е определяла неговото присъствие. Докладът на Димитър Йончев "Сигурността в хипермодерния свят" разгледа кризата на друга цялост - "националната държава". Тя изправя индивида пред опасността да остане без социална защита. Сигурността не се радва на внимание в постмодерното мислене. Но сега, когато живеем в реалност, чието развитие все по-трудно можем да предвидим, тя се очертава като проблем: "...Постмодерното безгрижие днес е изместено от несигурността, било като осъзната грижа за здравето, за оцеляването, за това да ставаш постоянно нов, да се "ъпгрейдваш" непрекъснато".
Ирина Недева и Тони Николов ("Медиите в хипермодерните общества") се спряха на влиянието на масмедиализацията върху опита на човека със света. То стеснява непосредствеността на този опит. Масмедиализацията разширява възможностите ни за комуникация със света, прави го по-достъпен и прозрачен, като в същото време обаче го отчуждава, деавтентизира, защото тази достъпност и прозрачност са санкционирани от нейното самостойно поле.
Критически интервенции спрямо концепта за хипермодерността бяха развити в изложенията на Димитър Вацов и Александър Кьосев. Вацов ("Философското образование и диагностиката на съвременността") подложи на преценка опитите в днешната философия да дефинира настоящето, свързан с които е и този концепт. В тях коментаторът не проблематизира собствената си позиция. Той става дистанциран, обективен наблюдател. Картината на съвременността, която изгражда, е обобщаваща. Тя претендира за завършеност, оцялостеност, пренебрегвайки многообразието и процесуалността на онова, което наричаме "настояще".
Реторическото четене на книгата на Жил Липовецки и Себастиен Шарл "Хипермодерните времена", което предложи Александър Кьосев ("Криворазбраната консумация. Мода, хипермодерност, провинциален ресурс"), бе базирано върху постмодернистката постановка за неединността на историята. Понятието за хипермодерност според Кьосев претендира, че регистрира световноисторически момент. Всъщност то привилегирова и универсализира една повече или по-малко западна ситуация. Защото чертите, които представя това понятие - консумативността и индивидуализацията - се съдържат най-вече в съвременния Запад, ала не е сигурно, че останалият свят ги следва.
Конференцията завърши с доклада на Стоян Михалев "Какво мислят хипермодерните студенти в НБУ", който разгледа феномените на хипермодерност в студентския живот, които усъмняват в разпространеното разбиране, че живеем в периферно общество, където капитализмът извършва първоначалните си стъпки.

Морис Фадел

Д-р Морис Фадел, преподавател в НБУ, е автор на критическо изследване върху литературоведа Пол де Ман.