Фестивалът обединител
Той ще се запомни с най-многото прожекции - 2000. С най-дългите и красиви фойерверки - при премиерата на "Междузвездни войни. Епизод III" и при закриването. С новооткритата зала, именувана "Цялото световно кино", в която се осъществяват панорами на малко познати кинематографии. Но най-вече - с многото (потенциални) "Златни палми". Журито, предвождано от Емир Кустурица, я връчи на "Детето", режисиран от белгийските братя Жан-Пиер и Люк Дарден, но със същата убедителност тя можеше да отиде при "Скрито" на австриеца във Франция Михаел Ханеке, "Увяхнали цветя" на Джим Джармуш, "Историята на едно насилие" на Дейвид Кронънбърг. Да не говорим за всеобщия фестивален любимец "Match point" на Уди Алън, който бе извън конкурса. А в друг ред, тъй като става дума за различна скала на стилистични търсения, високото отличие би могло да венчае и (предпочитаните лично от мен) "Мандърлей" на Ларс фон Триер и "Не ме търси повече" на Вим Вендерс.
В близко време с такова богатство от силни авторски присъствия и хубави филми бе запомнена 1999-та година - със "Златна палма" пак за братя Дарден ("Розета"), със същите Джармуш, Егоян, Гитай, състезавали се и сега. И още с Чен Кайге, Питър Грийнауей и др. Сравнението обаче пак би било в полза на последния фестивал.
Споменаването на името Грийнауей ни кара да си припомним прогнозата на английския авангардист, неотдавна произнесена и при гостуването му у нас - за смъртта на киното. Макар да не я разбирам буквално, т.е. като финал за филмовото изкуство, а като трансформация в естетиката и в социалното му битие, преминаване от киносалоните, а значи и от кинофестивалите в сегашния им вид - към компютърната мрежа, пак, особено след преживяното на последния Кан, считам,че предчувствието на маестрото може да се оспори. Традиционните филмови форми, обновявани и умножавани от новата техника, се стабилизират, кино и тв-разпространението все още в не малка степен владее пазара. А празниците, сред които може би на първо място този на Лазурния бряг, продължават да играят ролята си за формиране на планетарното единство - не само на киното, а на света като цяло. Ако се съди по последния Кан, тази роля нараства.
През дванадесетте дни на празника (11 - 22 май) домакинстващият неголям средиземноморски град отново и още по-осезаемо се превърна в космополитно село. Огромно множество хора от всички раси, при все по-видимото присъствие на "жълтото" и "черното", с различна възрастова, социална, професионална и пр. характеристика, преживяваха киното като религия, усещаха се като деца на едно божество. В това отношение фестивалът заслужава по-мащабен социокултурен анализ, но в сърцевината му пак ще са чисто кинематографичните аспекти. В тях тази година най-силно се открои мисията му на обединител.
Комерсиалното и авторското кино си подадоха ръка. Нелепо е да се отказва рангът "авторство" на Копола, Спилъбрг и Лукас, но не е тайна, че през последните десетилетия киножаргонът драматично раздели хубавите филми, гледани от много хора (това е формулата на комерсиалния филм, който често несправедливо се уеднаквява с меркантилния), от т.нар. "авторски", които обикновено са по-нискобюджетни, по-камерни, белязани от личен кинематографичен почерк и т.н. Животът на филмите от втората група ставаше все по-труден, грижата за тях поемаха фестивалите. Едва ли скоро поляризацията ще бъде преодоляна докрай , но истина е, че Кан и Холивуд вече са в добри отношения, а на тазгодишния форум се случиха неща, които подсказват, че разделителната формула "или - или" би могла да се замени с обединителната - "и това, и другото" (неслучайно член на журито бе Джон Ву, а в конкурса бе хонконгският хард гангстерски филм "Изборът" на Джони То - за съжаление, не особено добър). Разбира се, при съответни усилия и от двете страни, които се забелязаха на този фестивал. Макар че все още се намират консерватори (или "елитаристи"), които обръщат гръб на виртуалния епос, не може да се отрече, че присъстващите в Кан с искрено въодушевление преживяха премиерата на "Междузвездни войни. Епизод III. Отмъщението на Ситите". Джордж Лукас бе посрещнат като класик. Самият той пък хвърли най-прекия мост към "другата страна". "След сагата - каза, ще работя за алтернативното кино; обичам простите истории и документалността, от които преди три десетилетия се отклоних..."
Такива именно "прости" бяха историите в преобладаващата част от тазгодишните филми. Ето някои от тях: Ирландски младеж се жени за момиче от богато английско семейство. Едновременно с това страстно се влюбва в американка. Убива я, за да запази статуквото ("Маtсh роint"). Двадесетгодишният Норман, несретник в голям град, преживява чрез продажба на откраднатото; продава дори бебето си, но после осъзнава бащинството ("Детето").
Застаряващ Дон Жуан (Бил Мъри) научава, че има 19-годишен син. За да го открие, посещава няколко от отдавнашните си "момичета" ("Увяхнали цветя"). Френски литературен критик, тв-водещ (Даниел Отьой) е принуден да си припомни нанесена през 60-те години на ХХ век обида на алжирско дете ("Скрито"). Щастливо живеещ собственик на бистро се справя с бандити, заради което телевизията го прославя. По тази следа го откриват някогашните му авери мафиоти ("Историята на едно насилие"). Самодоволен актьор (Сам Шепърд, който е и сценарист на филма), изпълнявал цял живот роли на каубой, плува в авантюри и дрога. От среща с почти забравената си майка научава, че има син ("Не ме търси повече"). Семейство, изселено от Шанхай по време на т.нар. културна революция, упорито чака завръщането си в родния град. Бащата строго пази дъщеря си от връзка с местните младежи. Един от тях я изнасилва ("Шанхайски мечти", реж. Уонг Ксяошуей) И т.н.
Зад всяка от историите дебне сянката на мелодрамата. Но никъде не е допуснато тя да надделее. Авторските стилове се вливат в традиционните жанрове и така се придвижват към по-широките зрителски слоеве. Но ги оцветяват със своеобразието си. От това се раждат нови резултати: Уди Алън, както винаги, е горчиво ироничен, но сюжетно по-енергичен; братя Дарден са все така документално-социални, но по-емоционални, отколкото в "Розета"; Джим Джармуш пак е присмехулен, но при по-демократичен разказ; Михаел Ханеке - рационално-хладен, но повече "психо"; Кронънбърг отново гради сюжета с желязна ръка, но без познатите ни отпреди ексцентризъм и макабреност; китайската история е разказана като най-обикновена прозаична повест. На фона на тези филми, чиито стил се доближава до формите на живота, сравнително по-амбициозен, по-ярък във визуалната стилизация е този на Вендерс (затова навярно не бе "забелязан" от аскетично настроеното жури).
Качеството на филмите е толкова високо, че докато дойде времето читателят на тези редове сам да се убеди в него, считам за необходимо да прогоня всякаква презумпция за евтина отстъпка пред тривиалния вкус. Не става дума и за буквално завръщане към традиционните форми, а по-скоро за нови, по-органични жанрови синтези, които заместват еклектичните гърчове на затихващия постмодернизъм.
Съчетанието от принципи на литературата, театъра и киното, с което чрез "Догвил" Ларс фон Триер започна своята "американска трилогия", откриваме и в "Мандърлей". Филмът е по-отчетлив от предишния, с по-спокоен ритъм, но с философско-политическия си диспут върху материал от живота на негрите през 30-те години на ХХ век, за това, могат ли ценностите, включително и демокрацията, да се налагат отвън, от една цивилизация на друга (алюзията за войната в Ирак е близка до ума), запази своята суверенност встрани от стиловата характеристика на останалите филми. Към постигане на естествена симбиоза между традиционния киноекспресионизъм, комикса и черната комедия, с карикатурно реновиране на всеизвестни екранни клишета, са се стремили в "Sin city" Франк Милър и Робърт Родригес (при съдействието на Тарантино). Но макар и да е важен за обновлението на киноезика, филмът им оставя зрителя хладен. Гюс Ван Сант, чийто "Слонът" (палмиран през 2003) би се вписал по-добре в тенденцията, предпочетена сега от журито, а и от публиката, е избрал да разкаже, много адекватно впрочем, чрез средствата на дигиталното кино, болезнената история на америкaнски рокпевец. Мнозина бяха шокираните от предизвикателната доза секс в мексиканския "Битка в небето" (реж. Карлос Рейгадас, автор на известния и у нас "Япония"), но имаше и зрители, най-вече в средите на славните фестивални фенове, които оцениха своеобразната му форма. Вестник "Le monde" написа, че преекспонираната еротика изразява радостта на телата, бунтуващи се срещу потискащата мощ на мегаполиса (Мексико). С характерното изящество на режисьорския си маниер, а и изобщо на разказването, в "Три времена" тайванецът Ксу Ксяу Ксен представя картината на мъжко-женските отношения през 1911, 1966 и 2005 г. Впечатлението за деградацията им е покрусяващо.
След "Три времена" по-добре се разбира защо филмите така често разказват истории за семейството, за нравите, за бащи, забравили дълга си, и т.н. Загадка е как се постига такъв тематичен синхрон. Естествено, чрез селекцията. Но при обективно наличие на съответни творби. Може да се допусне, че самите продуценти, господарите на кинематографичния процес, които улавят пулса на времето, потребностите на съвременния човек и на обществото, са диктували тематичната насока още в замисъла на филмите. Така или иначе, фестивалният екран масирано, императивно припомни отговорността на всеки за личните и обществените му постъпки. А казано по-общо - необходимостта от пречистване, от създаване на нов морал, а защо не и на нова религиозност.
През последните години киното приобщаваше към своя празник най-вече високата мода. Сега покани другите две любими за човека от ХХ, а, по всичко личи и от ХХI век развлечения - рокмузиката и футбола. "Non smoking orchestra" озвучаваше крайплажните естради, култовите мотиви от филми на Кустурица звучаха навсякъде, дори при церемонията на закриването. Немският режисьор от турски произход Фатих Акин, член на журито, многократно показа извън конкурса филм за музиката на Истанбул. В "Последни дни" бяха вплетени автентични записи на знаменити американски състави и т.н.. В Кан пристигна Пеле, който бе герой на документален филм; показан бе екранен очерк за Зинадин Зидан; на прожекции можеше да се срещне самият Диего Марадона, за чийто изпълнен със слава и горчивина живот се кани да разкаже на екрана Кустурица.
Присъствието на балканския киномагьосник, поставящо печат върху всичко във фестивала, заслужава специално внимание. Тук ще отбележа само това, че и той, подобно на Кронънбърг през 1999, даде най-високото отличие на филм със стил, противоположен на неговия собствен. Чрез високото отличие за "Детето" магическият реализъм направи реверанс към социалния документализъм. Жест, който също е момент от обединителния патос на фестивала.
Кан обаче не би бил това, което е, ако не произвеждаше тревога и не формулираше проблеми. Признавайки силата на филмите, критично настроени журналисти не пропуснаха да отбележат, че палмите са увенчали побелели глави. Напомниха, че е имало години, когато златото е връчвано на тридесетгодишни (Кустурица, Тарантино). Добре познаващите историята на киното не могат да забравят, че най-мощните предвижвания в развитието на езика му са направени от двадесет и пет годишни - Айзенщайн, Орсън Уелс. Изводът е: киното е в добро здраве, но чака новите си гении.

Вера Найденова



Кан 2005


Журито
Емир Кустурица (председател), Нандита Дас, Селма Хайек, Тони Морисън, Аньес Варда, Хавиер Бардем, Фатих Акин, Беноа Жако, Джон Ву.

Наградите
"Златна палма" - "Детето" на Жан-Пиер и Люк Дерден
Голямата специална награда на журито - "Увяхнали цветя" на Джим Джармуш
Награда за сценарий - "Три погребения" на Томи Лий Джоунс
Награда за режисура - Михаел Ханеке за "Скрито"
Награда за мъжка роля - Томи Лий Джоунс в "Три погребения"
Награда за женска роля - Хана Ласло в "Свободна зона" на Амос Гитай