Литературата
след печатния капитализъм
Принцесата била много умна, защото е изчела всички вестници на света и после пак ги е забравила...
Андерсен, Снежната царица


Литературата в печата от 1989 насам

Ще се опитам да разгледам връзката между вестника и обществото през един частен въпрос: как през последните 15 години печатните медии у нас представяха на своите страници българска литература и дали са възможни отчетливи типологии на тази репрезентация? Ще търся отговори, акцентирайки върху пропорцията автори/читатели, специфична за специализираните литературни издания. Ще питам дали през нея можем да обновим представата си за редица процеси в сърцевината на обществото. И всъщност ще подскажа възможен отговор на въпроса защо вестник "Литературен фронт", издание на Съюза на българските писатели, след 10 ноември 1989 се преобразува в "Литературен форум", впоследствие самообявило се за издание на отцепилото се от Съюза Сдружение на български писатели; как така от официозен вестник той се превърна в просто един от вестниците, за да изчезне безславно в историята...

И така, на 30 март тази година въпросното сдружение организира форум на тема "Литературата на 2004". Списъкът на споменатите автори обаче ме застави да се попитам: "Чия точно литература? На членовете на сдружението и кръжащите около него (въпреки институционалната кома на организацията след отлива на политическото й настоятелство)? И въобще какво трябва да съдържа едно литературно произведение на "външен" автор, за да бъде отразено медийно от нас?" Достатъчно обигран литератор, приятелят ми Пламен Дойнов отби политическите перспективи в моите въпроси, мотивирайки собствения си списък единствено с капризите на личния вкус и случайността в необозримия книжен пазар. Тогава му се доверих, но на базата на медийните си наблюдения днес ще потърся и други отговори.
През 1998 година в бележка под линия към "Анти-Камбуров или 'Гръбнакът на българската литература' е политически" Александър Кьосев прилага съжденията от "Кафка. За една малка литература" на Жил Дельоз и Феликс Гатари към актуалната литературна ситуация у нас ето така:
"Българската литература на пръв поглед не попада под определението за 'малки литератури' на Дельоз и Гатари - тя изглежда равноправна национална литература със свой собствен език (малка е литературата на едно малцинство, което ползува един голям език). Това, разбира се, е така по отношение на българския език. Но езиците на литературата не се изчерпват само с "националния" - те обхващат лексиконите на мотивиката и граматиките на персонажи и персонажни системи, техниката на сюжетостроене, употребата на общоизвестни символи и емблеми, интертекстуалната игра, правилата на литературен семиозис на най-различни равнища - включително до литературната игра с големите идеи. Тези други "езици" не са български - те са чужди, световни - и българската литература ги ползува като "детериториализирано" малцинство, ползуващо чужд, господствуващ език. Затова не е безсмислено да се твърди, че тя също е "малка литература" и че в нея "всичко е политическо".
Бих искал да развия бележката на Александър Кьосев вече над линия, употребявайки свободно теоретичната рамка на Дельоз и Гатари, поемайки рисковете при инструментализацията на една метафора.
Ако преди 7 години в твърденията на Александър Кьосев, че българската литература е "малка литература", имаше плодоносно пресилване, то сега съм готов да буквализирам текста на Дельоз и Гатари, за да заявя, че същата малка литература действително се разпадна на нови, чувствително по-близки до понятието на френските мислители, малки български литератури. Всичко това се случи, когато след 1989 година държавата оттегли своите контролиращи енергии от литературата и нейният политически гръбнак се разчлени на несводими отново прешлени. Имам предвид гръбнак, функционирал не само през 45-те години на държавен социализъм. Ще кажете: по какво се различават съвременните малки български литератури от някогашните литературни кръгове. Бих пробвал със следното обяснение: "Мисъл", "Стрелец", "Хиперион" и пр. са били конкуренти и партньори в рамките на единен проект за национална литература, споделяли са съзнанието за важността на другия, за участието му в общ културен градеж. И тогава, и още повече през 45-те години централизирана литературна хармония литературата действително е всеобща работа. Затова след краха на държавния социализъм, при липсата на обща перспектива за оцеляване усещането на литераторите за разпад и разтление е още по-интензивно.
Уверен съм, че не друго, а именно това политическо оттегляне легализира пред българските читатели както литературния ни авангард, така и възможността у нас да се появи масова литература "родно производство". И ако веднага след 1989 г. въпросният отлив беше "незаобиколим фактор" за разглежданите процеси, то днес с такъв статут вече са и визуалната, и дигиталната революции, които ни помитат.
Прочее, новообразуваните малки литератури се смаляваха и вътре в себе си като списъчен състав: сборът от писателските членски маси на отделните нови литератури в хода на промените стана видимо по-малък от съвкупната писателска маса на преддесетоноемврийската литература. Този хаотичен и в началото доста шумен процес вкорави сетивата ни за появата и на други малки литератури, чийто политически фермент е далеч по-субтилен от този във вече класическите "синя" и "червена" литератури. Един съвсем скорошен пример - в родилния дом на лайф-стайл изданията се появи агресивната "бърза литература" на Тома Марков, който и не подозираше, че това е определението за публицистика на Матю Арнолд...
Какви са основните ми доказателства за появата на малките литератури? Те са не вътрешните свойства на конкретни литературни и металитературни текстове; за целите си ще ги търся през притегателната сила, която упражняват специализираните литературни медии върху литераторите у нас, осмозата между литератури и медии. Осъзнавам, че този подход е в тревожна близост до редукционисткия прочит на литературата и журналистиката, че вижда в тях най-вече идеологическите и социалните условия, в които работят техните автори, но другаде ще чета отблизо конкретни текстове.
Ако разгледаме случайни броеве на "Литературен вестник" и "Български писател", вестници със сходни тиражи от средата на 90-те (нарочно избирам тези издания), неминуемо ще отбележим, че:
1. Публикуваните текстове са писани от драматично очертани литературни малцинства, ползващи иначе общия за всички тях български език. Всяко от тях твърди, че представя универсалните ценности и се стреми да ги институционализира, да ги интерпретира достатъчно стабилно и да ги разпространи възможно най-добре чрез свои собствени медии, а далекобойната му грижа е да ги въдвори в канона, сиреч в образованието.
2. Тясното медийно пространство способства, по думите на Дельоз и Гатари, за това всеки единичен литературен случай да се свърже непосредствено с политиката - дори изборът къде точно публикуваш става автентично политически. Да, но опасно често даденото литературно издание преподчертава политическия елемент в чуждата малка литература, твърдейки, че го прави от надвременна гледна точка - точка на едно твърде смътно разбиране за "качество".
3. Налице е "колективно верижно свързване на изразяването", произвеждащо собствени литературни анклави на медийната карта. Имплицитно или експлицитно, "революционно" или "контрареволюционно", етически или естетически, свободомислещо, словоблудстващо или носталгично, всички те имат за лепило стартирали през 1989 година процеси. Затова грижливият прочит на литературната култура след тази сюблимна година следва да отчита медийния спектър от комуникацията вътре в малките литератури, медийната комуникация между самите малки литератури, както и въпроса кои литературни авторитети са предмет на достатъчен медиен консенсус, та да бъдат изпратени (и "обезвредени") в "живата класика". И още: как едни автори се групират с други автори срещу трети автори... И още: кои от тях медиите споменават най-често... И още: какво от литературна Варна, например, бива забелязвано от медиите в литературна София, какво въобще остана от регионалните медии. Но най-вече трябва да следим какво се случва с фигурите на читателя и на критика; доколко те се вписват в развръщаните от малките литератури медийни стратегии; и дали всъщност днес те вече не са напълно изтощени...
Бихме ли могли обаче да назовем разрояването на малката българска литература на малки литератури "процес на автономизация" в смисъла на Пиер Бурдийо?
Да припомня, според него литературното поле се явява арена на борба между два принципа за йерархизация на литературата: хетерономният (благоприятен за политически и икономически господстващите в полето сили) и автономният принцип, според който степента на автономия на литературното поле се проявява в степента, в която принципът на външна йерархизация е подчинен на принципа на вътрешна йерархизация; колкото по-голяма е автономията, толкова по-рязко се откроява разделението между двата полюса на литературното поле: подполето на ограничената литературна продукция и подполето на масовата продукция.
Парадоксът на българската литературна ситуация през 90-те, струва ми се, е следният: колкото повече се автономизира в политически аспект литературата от властта (защото единен властови център вече не съществува и никой не се интересува от словесността така, както преди 10 ноември), толкова повече литературата се разпада на отделни малки литератури, които политизират и партизират компенсаторно самите себе си, за да възвърнат привилегированите си позиции. (Само в този план съм склонен да се съглася с Богдан Богданов, че новите литературни вестници и списания са "ратуващи за естетика без идеологически привнос" - литературната култура следваше да се сдобие със своя организационна воля, за да не изчезне съвсем.) И когато в края на 90-те големите политически партии престанаха да усещат като годни за употреба политическите им заявки, малките литератури се сбогуваха с идеологическия си ангажимент - и започнаха да се маргинализират и институционално да чезнат. Да си спомним само аферата "Бориславов" през 2001 г., при която шумотевицата около една политическа поръчка демаскира или направо унищожи и без това неясната идентичност на Сдружението на български писатели, а скоро след това и "Литературен форум" като негов (?!) медиен израз. Зародиш на въпросното сдружение бяха членове на казионния тогава Писателски съюз, притежаващи по-обтекаеми преди 10 ноември политически разбирания. За разлика от de facto покойното сдружение, съюзът на демонстриралите твърдолинейна привързаност към БСП продължава да съществува.
Чезнейки или потъвайки в графомания (току-виж количеството случайно премине в качество), малките литератури не бяха разрешили и базисния проблем къде минава в тях силовата линия висока-ниска, елитарна-комерсиална литература. Самосъзнанието им в този план излезе недостатъчно - огромната част от авторите не се интересуваха нито достатъчно от себе си, нито достатъчно от читателя...
Микромоделите на образцовите малки литератури са именно техните собствени микромедии, селектиращи - политически, приятелски, състудентски и пр. - взискателно подлежащите на репрезентация литературни факти. През годините такива по своему и в различна степен бяха вестниците "Литературен форум", "Култура", "Литературен вестник", "Век 21", "Български писател", "Словото днес"... Все повече се затруднявам обаче да наричам тези издания медии - предпочитам да ги виждам като свръхактуализации, самообслужващи авторите на малките литератури, но дали и техните читатели... Там най-често "свои" четат и пишат за "свои" - и медийно малката литература рискува да изпадне до временен клуб (да си спомним игровите "Ах, Мария" и "Витамин Б") или направо до личен клан, който самодоволно спира критически да следи другите. А впоследствие и себе си. И угасва, защото са забравени както институционалните читатели (издатели, разпространители, книжари, национални центрове за подкрепа на книгата и литературата, които по този начин се радват на страхотен медиен комфорт), така и широките читатели, които участват в социализацията на литературата.
Тези сюжети се проясняват още повече, когато от специализираните литературни вестници преминем към литературните списания: те преживяха три краха, които симптоматично ги преселиха от щандовете на РП в книжарниците:
1. Периодичността им стана напълно неритмична и непрогнозируема - дори прекрасното списание "Сезон" излизаше през сезон.
2. Повечето анихилираха под санитарния минимум рецензентските си рубрики и се превърнаха в алманаси, за да не ги назова сбиротоци. Такова движение симптоматично преживя пловдивското списание "Страница", в което най-значими текстове дълго време бяха късите хапливи рецензии на Борис Минков, скоро след тяхното преустановяване май-май спря и списанието.
3. Концепциите на отделните им броеве ставаха все по-неясни и се свързваха по-често с интересите на възможните финансови спонсори, отколкото с читателите.
(Прочее точно такива, но далеч по-интензивни процеси в постсъветското пространство описва и руският социолог Борис Дубин.)
А може би пък колкото по-специализирана ставаше аудиторията на тези медии, от толкова по-специализирана информация се нуждаеше тя - затова въпросните издания подмениха медийната си природа и нарастващият академизъм на текстовете постепенно пропъди дори най-свойствените им читатели. При това печатните медии на малките литератури публикуваха все повече философски, политологически, културологически и пр. текстове, защото дори свръхпроизводството на литература не се интересува от тях - тези текстове безпрепятствено и безразборно могат да бъдат публикувани или директно в стихосбирка, или в интернет. Медиите на малките литератури могат да създадат авторитет само на най-привързаните към груповата кауза, която представляват, другите не се нуждаят от него...
И така, в крайна сметка специализираните литературни издания спряха да структурират, както допреди 1989, всекидневието на българската литература като единна цялост, спряха да препотвърждават дори наличието й.
Авторитетно за всички читатели издание, като митологичния "Златорог", така и не се появи. Пък и познавачи на медийния пейзаж по времето на Владимир Василев твърдят, че авторитетът му тогава е будил достатъчно спорове, възражения и дори нови издания...
Да, "голяма", утвърдена, съвременна литература днес вече не съществува - общата литература е просветителска илюзия, в която вярват само във високотиражните медии (така прочее вярвахме и ние, редакторите на амбициозния "Български месечник", пред лицето на неминуемата му гибел); а всекидневниците припознават като актуална единствено легитимираната преди политическия обрат литература, всъщност сведена до една от настоящите малки литератури.
Масовите медии много по-ясно от специализираните схващат ефектите от борбата за вътрешна йерархизация на литературата. Те безупречно разпознават масовата литература, в каквато и среда да е разположена тя, и трудно удържат антиелитарните си нагласи. Масови заради пропагандните си нагласи писатели, като прословутите вече Недялко Йорданов и Стефан Цанев, също безупречно употребяват силата на високотиражните медии - и от години дори демонстративно не публикуват дори поезиите си в специализирани вестници и списания, които от своя страна не ги смятат за свои.
За масовите издания новините от литературата са фонови, най-често допълващи новини. Те биват публикувани по своя инициатива по-често като платени реклами на съботните страници за забавление и затова техен привилегирован обект е масовата, комерсиалната литература - колкото и нищожната литературна компетентност на ресорния редактор да бъде представяна за обективност, той не може да се справи с хаоса и слабата видимост на малките литератури. Затова и ще предпочете да предлага на своите читатели чуждестранните комерсиални литературни произведения пред родните...
Когато представят литературни творби, масовите медии обичайно се интересуват от бързата й сводимост до "какво, кога, къде, как, кой и защо", което често обеднява или подменя смисъла им. Те бързо пренасочват интереса на читателя от текста към книгата, и оттам - към биографични пикантерии за нейния автор. Принципно за тях писателите са интересни дотолкова, доколкото предлагат негативни обяснения на света - вижте интервютата на Валерия Велева и Ива Йолова в "Труд", които жадуват да произвеждат интелектуалци от писателите и често ги поставят в неловки за тях мисловни обстоятелства. Прочее, всекидневниците предпочитат да публикуват неблагоприятните за авторитета на писателите информации, докато повечето оцелели специализирани медии целят да ги избягват. Развръщаните на страниците им литературни скандали са буря в чаша вода - те отдавна не легитимират/делегитимират малката литература на (партийния) съперник, а най-често се разграничават от най-близкия медиен образ на собствената им малка литература - виж скандалите между "Литературен вестник", "Литературен форум" и "Култура".
Какво обаче сближава представяната литература в специализираните и в масовите медии? Жанровото членение на представяните автори и книги е все по-слабо и между най-елементарните информативни и най-тежките интерпретативни жанрове зейва все по-голяма бездна. И понеже текстовете рядко поставят истински проблем, дупката още по-лесно се запълва от скрита издателска реклама.
Но да се върна към началото: дали малките литератури конструират своите специфични медии, дали масовите медии си спомнят литературата отпреди 15 години, способни да видят само невидимия й тогава, експанзивен днес масов компонент, за мен вече е реторичен въпрос. Преди обаче да го усетим по този начин, трябва да се справим с тревогата, предизвикана от сривовете в монотонността на литературното ни всекидневие и страха от медиен изолационизъм. Опитах се да рационализирам - и облекча - своите собствени сривове, воден от убеждението, че политическият плурализъм изисква обществена и медийна фрагментация, а понякога фрагментите съвпадат.

Къде в българската литература се срещат вестникарската хартия и интернет?

Към днешна дата спонтанният отговор на този въпрос е: "Никъде". Поне с оглед на специализираните вестници. Интернет-страницата на "Литературен вестник" не е обновявана от 28 април 2004 г., а и тя никога не е публикувала интегрално хартиения брой, камо ли да предложи и друг тип информация. При това точно прокламиращият се като постмодерен вестник не се интересува от радикално постмодерната среда на мрежата. По-консервативният от него "Словото днес" няма и очевидно не търси представителство в електронното пространство. Редакторите на "Словото днес" не отчитат факта, че предлаганите от тях слабоактуални в литературен план творби могат да бъдат далеч по-уместни в силнопроблематизиращия времето интернет. "Култура" публикува веднага всеки нов брой в интернет, но вестникът предлага само металитературни текстове. Важно уточнение е, че и "Литературен вестник", и преустановеният електронно през ноември 2002 г. "Литературен форум", и енигматично присъстващият-отсъстващият "Български писател", и "Култура" отказват форуми за обратна връзка с читателя.
Може би редакциите се боят от дигитално инфектиране с информационен боклук? А може би изпускат технологическия шанс за девакуумиране на произведените след 1989 литературните гета? Интернет действително би могъл да сгъсти и ускори съвременността за специализираните издания - нали бавният, от брой в брой, а и труднодостъпен поради разпространение и нищожни тиражи читателски отзвук във вестника може да намери активен аналог в мълниеносния дигитален форум на читатели от всички точки на света - и току-виж отново да се получи сцепление (и промяна) от развитите в него автентични дебати...
И все пак, на какво се дължи настоящата обстановка?
Приближение към отговора на този въпрос е следното обяснение: постоянно разширяващият се безплатен достъп до електронното издание на тези вестници стеснява читателската аудитория на платеното им хартиено издание, обричайки го на финансово креене. Дали обаче и това обяснение е достатъчно, след като то важи и за много други вестници, които търсят по-дискретни начини да се облагодетелстват от ограничения електронен достъп до техните страници. По-сигурно приближение към отговора според мен е следното твърдение: за професионалните литературни среди у нас най-съвременната медиа, действително глобалната медиа в лицето на интернет, парадоксално не успява да се наложи и като най-престижната медиа. Глобализацията унищожи "печатния капитализъм", но не навсякъде. Защо?
Хартията и Мрежата предполагат два типа легитимно медийно господство на литературния текст - печатните издания удържат досега авторитета си най-вече поради дълголетната традиция на печатарската машина, докато харизматичният интернет облъчва литераторите с уникалните дарове, които предоставя пред авторската институция и текста. Разбира се, двата типа - модернистки и постмодернистки - медии привидно са в конфликт, но качествените им издания често сключват тайни сделки.
Какво точно качество имам предвид?
Литературният професионализъм предполага организация и йерархизация на произвежданите литературни ценности. Каквито и процеси на литературна депрофесионализация да се развиха през последните 15 години, литературните издания на хартия у нас продължиха да демонстрират своята представа за качествена съвременна литература, осъществявайки разнообразен редакционен контрол върху предложените за публикация текстове. Редактирането, тази дискретна форма на критика в публикационната политика, е пусковият механизъм на последващата в литературното поле легитимация на автор и текст. И точно тук е първата съществена разлика с литературата, представяна в интернет, която, според моите наблюдения, най-често се самопубликува без каквато и да било редакторска намеса - между автор и читател липсва социокултурният регулатор на/в медиата, било тя вестник, списание или издателство.
Самопубликацията в интернет обаче ни най-малко не се схожда със самиздатската публикация преди 1989, която беше преди всичко политически феномен в рамките на високата, но неофициална литература.
Най-професионалните в литературен план сайтове - като www.liternet.bg, www.litclub.com, www.grosnipelikani.com, www.slovoto.bg - симптоматично често препубликуват качествени литературни и металитературни текстове от актуалния литературен процес, които обаче вече са осъществили своята премиера на вестникарска хартия. Те наготово вземат вече редактирани, надявам се, текстове, и ги пускат - в очите на авторите им - в един нов канал на разпространение. Нов в смисъл на "още един", но не и, за съжаление, на "радикално друг". И в този план качествените литературни сайтове най-малко оползотворяват възможностите, които им дава интернет. Отскоро датират опитите на www.liternet.bg за активно "собствено производство" на литературни текстове в проекта "Култура и критика", но не са ми познати други значими за българоезичната литература/литератури като цялост подобни опити. Въпреки това критичната маса професионални виртуални учреждения внимателно структурира представяната литературна информация и, както подчертава Йордан Ефтимов в една скорошна публикация, "колкото по-силно е желанието им за подреденост и обвързаност с центровете на академична власт, толкова по-далеч от форумите е структурата им". И действително между авторите на хартиените литературни издания и виртуалните литературни издания има значително сечение. Сечение, конструирано от общата им фиксация в канона, от интереса им към и от участието им в символните борби насред литературното поле...
Когато говоря за литературните срещи между вестникарската хартия и интернет, показателен според мен е и фактът, че фундаментални публикации, случили се първо в българското интернет-пространство, не стават предмет на критическа рефлексия от страна на традиционните печатни издания. Дори радикалният "Нерадикален манифест. Към критика на гилдийната идеология" на Александър Кьосев, публикуван първоначално в www.liternet.bg, получи своя същински медиен отзвук близо половин година по-късно, едва когато се появи в сп. "Факел". Поместването върху класически страници като че ли придаде спокойствие и окончателност (и в някакъв смисъл авторство) на Кьосевия текст; въоръжи го с легитимност пред цялата литературна гилдия у нас. Публикацията на хартия фактически увеличи възрастовите граници на дебатиращите върху манифеста, които към този момент бяха най-младите и най-активните участници в текущия литературен процес.
Общо място в колективното безсъзнателно на професионалните литератори у нас е, че литературното интернет-пространство на български език тревожно интензифицира неясните демаркационни линии между професионалната литература и дилетантската словесност, новаторството и традицията, центъра и периферията... Интернет не просто разтегли и размъти границите на литературата въобще, той преформулира изцяло статута на авторството. И тук, в статута на писателя, откривам втората съществена разлика между публикацията във вестника и в интернет. Защото представете си традиционно печатно издание, в което с иначе смислени текстове се подвизават автори с имена като feanor, palindrom, egon, rowena?.. Същите тези хора градят впечатляваща кариера под гражданските си имена в старомодните литературни вестници и списания, но в литературните сайтове непрестанно еквилибрират със своите идентичности, сложно свързвайки авторските си и читателските си практики.
Прочее, налице са и високи анонимни автори, които предпочитат публикацията в мрежата не само заради нейните собствени предимства, но най-вече заради онова, че не харесват основаните на (приятелска) власт литературни обноски в традиционните издания.
... Докато пиша тези редове, продължавам да бъда в Интернет и да следя общите места между моите наблюдения и безпощадните наблюдения на авторите, списващи бляскавото сп. "Новое литературно обозрение", да ги дописвам и оспорвам. Едно от най-честите днес обвинения срещу всяко съчинение е да го обявиш за произведено по процедурата "Copy"-"Paste" (моят текст също може да бъде изобличаван); питам се обаче - през "страха от влияние" - доколко хипертекстовите връзки стават не само неизбежни, но и основополагащи за провокираното от Мрежата писане, доколко авторството вече не е въпрос единствено на уместна композиция? Авторът като Композитор?..
Твърде често обаче публикуваните в сайтове като www.hulite.net и въобще www.slovo.bg "литературни" текстове са предмет на автентичен културен аутизъм, ако се доверя на термина на руската изследователка Мария Бондаренко, и ясно сигнализират своите самодостатъчност, но най-вече своя отказ от саморефлексия върху собствената литература и рефлексия върху литературата въобще. Самопубликацията, липсата на външна редакция, липсата на конкуренция между авторите - пишещи читатели, гарантират фалшивата "домашна" хармония в такъв тип сайтове, в които всеки опит за йерархизираща критическа перспектива се сблъсква с патоса на искреността и непосредствеността на словесното излияние като знаци за литературна значимост.
Смятам, че в този случай е неуместно да припознаваме въпросните непрофесионални текстове като масова литература, тъй като нейни основополагащи черти като търговски интерес и строга жанрова определеност тутакси я конституират като масова, но все пак професионална литература. А и редакторът на печатно издание надали би публикувал на страниците му словесност, наивно и инфантилно конструирана от масовокултурни клишета. Но пък той би чул, че, видите ли, осъществява литературна репресия, цензура.
Прочее, Мария Бондаренко не се занимава с публикациите в интернет, но нейните характеристики на медийната словесност ги описват изключително добре: безсъзнателно възпроизводство на профанирани, усреднени, жанрово нечисти и трансформирани под въздействието на масовата менталност културни образци. Отворете който и да било български сайт за самопубликация на стихотворения, за да се уверите в безличността на техните автори и извънредно крехката им връзка със съвременността. Пред нас е истински бунт на масите срещу литературните елити, които не ги допускат до публикация на хартия; бунт, изразен в пълното игнориране на "незаслужено успелите" професионални литератори. Хоризонталното интернет-битие на непрофесионалните автори все пак не ги задоволява напълно - и в резултат сайтът www.hulite.net роди хартиено списание, наречено предизвикателно "Библиотека Графоман".
В крайна сметка виртуалните острови, населявани от професионална литература, са обсаждани и проблематизирани от всепроникваща непрофесионална словесност... - за да вляза в образцовата океаническа метафорика на глобализацията. Моята надежда обаче е, че вестникарската хартия и интернет ще се срещнат в българската литература не благодарение на печатните издания, а когато виртуалното пространство започне да обмисля своята история, а това значи да се архивира и най-вече йерархизира, да открие и авторското право.
Дали тогава обаче ще говорим точно за Интернет?

Марин Бодаков

Бележка на автора
Настоящите текстове са част от по-голяма работа, тук - по обясними причини - биват публикувани без подробния си библиографски апарат; единствено като подкана за дискусия за съдбата на литературната/културната ни периодика.