Пол Рикьор - Помирителят

На 20 май, на 92-годишна възраст, почина Пол Рикьор, определян от френската преса като най-големия френски философ след Еманюел Левинас. Макар и спорна, тази оценка е заслужено признание за един живот, който не може да не възхищава със своята интелекуална продуктивност, енергия и почтеност. Най-възхитителнoто в този живот вероятно е методичното и добросъвестно усилие на самоизграждането и самопреoдоляването, което Пол Рикьор не изоставя и по време на най-тежките изпитания: военнопленничеството по време на Втората световна война; пренебрежителното отношение от страна на авторитетите (Сартър подигравателно подхвърля по негов адрес: "А, да, едно кюре, което се занимава с феноменология"); униженията, които понася по време на студентските бунтове в края на 60-те години и които са основната причина за почти двайсетгодишното му академично "заточение" в Съединените щати; недоброжелателността на университетските институции във Франция (Рикьор изживява като мъчителна изолация престоя си в Сорбоната през 50-те и 60-те години, по-късно кандидатурата му за Колеж дьо Франс е отхвърлена в полза на тази на Мишел Фуко); не на последно място - самоубийството на един от синовете му в средата на 80-те години на миналия век.
Рикьор вероятно не притежава блясъка, радикалността или оригиналността на големите интелектуални "актьори" от 60-те, 70-те и 80-те години - Фуко, Лакан, Дельоз, Дерида - но ако все пак и той по нещо ги превъзхожда, то не е само по виталност и дълголетие, но също и по интелектуално любопитство, добронамереност и всеобхватност на духа. Ако трябва с една дума да определим Рикьор, можем да го наречем помирителят - Рикьор е преди всичко всеотдаен и проницателен тълкувател и помирител, чийто стремеж е не да събира кръгове от фанатични последователи или да изковава собствен философски жаргон, а неуморно да свързва различните - феноменологични, херменевтични, психоаналитични, структуралистки, социалнокритически, прагматистки, аналитични - нишки на съвременната философия в една комплексна мисъл. Основните произведения на Рикьор: "История и истина" (1955, бълг. превод 1993), "За интерпретацията" (1965), "Конфликтът на интерпретациите" (1969, бълг. превод 1999), "Живата метафора" (1975, бълг. превод 1994), "От текста към действието" (1986, бълг. превод 2000), "Време и разказ" (1983-85), "Самият себе си като някой друг" (1990, бълг. превод 2004), "Критика и убеждение" (1995, частичен бълг. превод в "Езикът на желанията", 1997), "Памет, история, забрава" (2000) оставят съмнението, че Рикьор едва ли постига целта на своето начинание. Това, което те обаче недвусмислено показват и което с възхита и тъга трябва днес да признаем, е, че той е най-универсалният сред френските философи.


Боян Знеполски