Първата световна среща
на българските медии

В обстановка на истинско взаимно разбирателство и трескаво взаимно интервюиране на 23 и 24 май 2005 година в София протече Първата световна среща на българските медии. Запознанството на представители от 54 българоезични издания от различни страни бе организирано от БТА като Муунова сватба - толкова спретнато, масово и жизнерадостно, колкото е в рамките на човешките възможности. Нищо в програмата не беше излишно - нито заседанията, нито празничният концерт с Йълдъз Ибрахимова, нито раздаването на Аскеерите, нито дори посещението на винарска изба и блиц-конференцията с министъра на външните работи.
Беше окуражително едни след други да се чуят пратеник на Радио Ватикана и авторка на българско предаване по австралийското радио SBS; достатъчно известната Алексения Димитрова ("24 часа") за нейните издирвания на българи по света и непознатата Дора Костова ("Роден край", Украйна) с: "Дори след осем поколения, негативното говорене за България още ни накърнява". Беше интересно в кафе-паузите да се четат чеченски стихове в българо-холандско списание; Вангини препоръки за облекчаване на болки в кръста в канадски вестник; новина за честването на 3-и март в Одеса или издигането на паметник на хан Кубрат в Румъния; критика на "петицията срещу обучението на майчин език" на група граждани от Босилеград или съобщение за новооткрит и съвсем частен Български културен център в Лос Анжелис.
Пряката полза от Първата среща бе личният контакт между участниците, косвената последица - създаването на централизиран информационен пул (Асоциация на българските медии по света, с председател директорът на БТА Максим Минчев), който тепърва ще предлага онлайн данни за български медии и ще улеснява сътрудничества. Тази година дойдоха журналистите, новините вероятно ще дойдат догодина. За Втората среща вече ще бъдат възможни една по-ясна формулировка на общите пространства и опит за летене над ежедневно-приложното, в което битуват повечето български медии в чужбина.

Емигранти, бежанци, отлъчени

Както другите хора ги боли ръка, крак или глава, така Спиноза го болеше Бог, казва Унамуно в "За трагичното чувство за живота". Някак естествено срещата на "наши" медии в чужбина се превърна повече в обсъждане на неволи и радости в странство, вместо на журналистически стратегии. Понеже българите ги боли Отечеството.
В представянето на проект за "етнопакет" български телевизии и радиа за чужбина, издателят Мартин Захариев нахвърли някои любопитни цифри за българите зад граница: 50 000 нашенци живеят в Чикаго, 20 000 - в Лос Анжелис, 45 000 са в и около Ню Йорк, поне 55 000 - в Канада, 29 000 са емигрантите в Гърция, 70 000 са избрали да пребивават в Испания. Банатските българи са 20 000, бесарабските - 30 000, а 50 000 обитават Западните покрайнини (бяха приведени и 1 300 000 македонци, сложени тук в скоби от дипломатически съображения).
Тези цифри и етапите на Срещата всъщност очертаха три твърде различни категории българи в чужбина: малцинства в други държави ("българинът, който не е там временно и по свой избор", както ги определи една участничка), емигриралите преди 9 септември по икономически и "избягалите" след 9-ти по политически причини, както и емиграцията от началото на демокрацията.
Максим Божилов от Канада говори за стогодишната тамошна българска диаспора (българи от Македония, пристигнали с турски тескерета, като 5000-те души от с. Баница, Егейска Македония, преселили се групово в Торонто) и за това, че няма кой да запише техните спомени и говори, след четири поколения хората си отиват и "вече са изпусната територия за нас".
От името на новите емигранти Евгени Веселинов (в. "Обзор", Калифорния) заяви: "Нас не ни слагат в числото! В нито една програма на политическите партии няма точка за българите в чужбина..." А Дорис Александрова (www.nl-bg.com, Холандия) добави: "Държавата се сеща за нас, когато трябва да плащаме здравни застраховки със задна дата... а и емиграцията е инвестиция" (друг присъстващ цитира Милен Велчев - българите изпращат в България минимум 750 милиона долара годишно).
Божидар Иванов от радио "Босилеград" помоли за малко българска музика и по-честа комуникация с тукашните медии, а председателят на Съюза на банатските българи ("потомци на оцелелите от Чипровското въстание през 1688 г. българи и павликяни") Карол-Матей Иванчов пледира за вестници и литература и разтреперан от емоция изрецитира стихотворение за "наша язик".
Накрая, за баланс, българският журналист от България Велизар Енчев ("7 дни") се постара да приземи отцепените от "прародината" малцинства зад граница: "Разделете се с илюзията да живеете в България! Тя по всички стандарти е силно корумпирана страна... а вие сте в информационно затъмнение, защото ви осведомяват БНТ и БНР, които са в желязната хватка на правителството..."

Ах, те нямат край!

"Водени от най-патриотични чувства Ви предлагаме "Мила Родино", символ на гордостта и себеуважението на всички българи..." (из надписите на компактдиск с пет различни изпълнения на химна, раздаден на втория ден от Срещата). Малкото ниски моменти на медийното събитие в София бяха свързани именно с подмените на духа "цветя-и-рози" с притеснителния "знамена-и-корони" и приравняването на националното самочувствие с "децата, които печелят конкурси". Да "не пишем лошо за своите" и към "вяра в нацията" призова надъхан българоамериканец в началото. В края с "Дъщеря ми учи в Китай!" и "Братовчед ми живее в LA!" Соломон Паси се приближи до масите и, между разяснения за изборни секции и КПП-та, формулира "най-големия проблем на България - демографският". Както и част от неговото бъдещо решение - постъплението на "свежа българска кръв". (Тревожните асоциации, които извиква това словосъчетание, се накланят към тревожни уверености в Google, където търсенето с "fresh blood" води до страници за хеви метъл, "готик фикшън" и трудове по сърдечно-съдови въпроси.)
Все пак лексиката неизменно се връщаше в рамките на приличието. Както когато модераторът на едно от заседанията, Георги Лозанов, каза: "Нашата национална доктрина дрънка на оръжия, а възрожденското понятие за идентичност е като за деспотичен спрямо индивида дълг... Сега обаче всичко е избираемо - дрехите, местожителството и дори полът, така че пред нас се открива една перспектива на съблазняването..." И вече не "българин да се наричам първа радост е за мене", а "българин е този, за когото това е радост", в който и да е момент.

Материалите подготви Нева Мичева