Слово на Георги Лозанов при откриването на артистичния референдум за членство на България в ЕС "2007: ставаме-пре-ставаме да сме?" - акция на галерия "СИБАНК". В откриването с импровизирани приветствия участваха още министърът на външните работи Соломон Паси и председателят на Столичния общински съвет Владимир Кисьов.

Уважаеми дами и господа,
Честит празник на българската култура и на създателите на славянската писменост. Привилегия за нас е, че те са светци и освен да се ползваме от делото им, можем и да се молим пред иконите им. Защото, каквото и да говорим по празници, за земния човек духовното си остава повече в сферата на желанията, отколкото на възможностите.

Няма да скрия, че акцията, чиито резултат виждате тук в галерията на "СИБАНК", до голяма степен е предизвикана от периодичното настояване членството ни в ЕС да мине през референдум. Той така и не се състоя. А и нямаше смисъл да се състои. Защото отговорът предхожда въпроса. Колебания в общественото мнение, извън отделни персонални пози и традиционен политически популизъм, няма. За нас Европа е изцяло позитивен знак, впрочем един от малкото, свързан с паметта, славата, богатството, вярата, разума, действието, индивидуалността... Знак, който очертава границите на по-добрия от възможните светове. И не е вярно, че ние винаги и "по право" сме му принадлежали. По-вярно е обратното: новата история все ни абортира от него, независимо дали като поданици на Османската или на Съветската империя. Така че нас по-скоро ни води митът за вечното завръщане в Европа. И най-после то е скрепено с договор. Бих си позволил да го нарека мирен договор. Защото ще ни даде шанс да живеем в мир - не само и не толкова с другите, колкото в мир със себе.
Въпросът обаче е в това "себе си" - какво съдържа то и все едно и същото ли съдържа? Предстоящият преход от национално към мултикултурно общество, впрочем далеч по-драматичен от този, който тече в момента, най-меко казано, предполага трансформация на представата за идентичност. Тя вече няма как да разчита на териториална предопределеност, институционална строгост и майчин език, а на свободния избор, личното щастие и честите посещения във Вавилонската кула. Наследената културна идентичност е подложена на толерантен натиск, докато издържи, според максимата на Ницше: "Това, което не ме убива, ме прави по-силен".
Къде е прагът между силата ни и краят ни, между това да станем и да престанем да сме? Ето този въпрос вече подлежи на референдум, но само на артистичен - в творби. Защото гласуването в него, за разлика от традиционния, не е с "да" и "не", а с "как ". Затова поканихме сто артисти в областта на визуалните изкуства да пуснат своите двуизмерни и триизмерни бюлетини. Единственият ни критерий, за да свършат своята работа, е бил да могат да говорят, освен с видимото, и с невидимото, да са участници в най-трудната естетическа игра: изобразяването на неизобразимото, защото изображение на културната идентичност няма. Изчисляването на отговорите им, разбира се, не може да стане веднага - то следва разклонените пътеки на интерпретацията. Но и самата ни културна идентичност вече се изплъзва от самоочевидността - не е илюстрация в учебник, не е гледжосана стомна или маршова стъпка, а напрегнато разбиране. Разбиране за мястото ни в един проект - европейския.
И днес, на 24 май, правим културен референдум за включването ни в него, защото той сам по себе си е културен проект. Европейската култура е с дълбоки археологически недра - ходим върху усилията на мъртвите, и с високи християнски небеса - ходим под надеждата за безсмъртие. В това е амбициозността на проекта: как животът на живите да включи и съхрани недрата и небесата. Във всички случаи това е луксозно начинание, което не е по-силите на нито една култура и на нито една държава, и което променя самата идея за лукс. Той няма нищо общо с беемветата, които лесно се превръщат в емблеми на мутрите, с яхтите, които лесно се превръщат в емблема на корупцията, или с бутиците, които лесно се превръщат в емблема на пералните за пари... Хвърлят се милярди за друго - за да може погледът да минава през стени, да вижда отвъд материалния хоризонт. Като този на художниците.
Затова искам да им благодаря - преди всичко на тези, които дадоха свои работи. Но и на тези, които не дадоха, защото така те също пуснаха своя глас в урните на волята и въображението.
Благодаря ви!