Интервю

Интервюто е журналистически похват. То се прави с някого, от някого. Важността на въпросите не е по-малка от важността на отговорите. Питащият поставя събеседника си в активна позиция, водейки го през лабиринта на собственото му съзнание. Целта обикновено е разкриване на някаква страна от индивидуалността на интервюирания. Достигане до някаква истина, нова, непозната, интригуваща за аудиторията. Интервюто, на което ни подлага Христиан Бакалов, ни довежда до нашата собствена истина за реалността, в която живеем. Христиан Бакалов е българин, който живее във Франция. Понякога в Швейцария.
Преди две години той се завърна за пръв път в родината си и направи постановка с Балет "Арабеск" ("Кой казва Кой?"), която беше сложно и противоречиво възприета. Този път хореографът си поставя доста по-мащабна задача. Той не се ограничава само в художествените си търсения, а иска да превърне спектакъла си в социална акция, в жест на гражданска активност, правейки директна връзка с конкретната българска реалност. Цялото "reality show", както още се нарича представлението, беше заснето от камерите на "Канал 1" на БНТ и съпроводено от директни включвания в информационната емисия "Новини". Пред репортера Петя Тетевенска артистичният директор на балета Силвия Томова отправи апел за промяна на отношението към културата и в частност към танцовото изкуство. Показани бяха и кратки интервюта с български балерини, работещи в чужбина, които споделиха удовлетвореността си от действителността, в която живеят и в която "артистът е артист..." По време на тази емисия танцьорите наблюдаваха безмълвно скупчени на сцената. На пръв поглед всичко като че ли е съвсем ясно: искаме да обърнем вниманието на обществеността и на управляващите към някои жизненоважни за нас въпроси, като например: Как творим? Как живеем? Кога ни пенсионират? Колко пари имаме? Как се чувстваме в тази реалност?... Фактологически погледнат, спектакълът успя да прехвърли границата между реалностите, превръщайки се в своеобразна PR-акция, и това е едно от несъмнените му достойнства.
Независимо от този първи план на прочитане, спектакълът може да се тълкува и от гледна точка на съвременното пост-пост-модерно мислене, като механичен сбор от визии, действия, отношения, движения и пр. В "Интервю" всеки акт съществува сам за себе си и добива смисъл и значение само чрез съпоставката му с другите, останалите. Тук балерината е представена като обекта "балерина", самотата - като обекта "самота", фуетето - като обекта "фуете", държавните чиновници и министри - като обектите "държавни чиновници и министри" и т.н. Видео-прожекциите показват "случайни" обекти: детски тв предавания, археологични разкопки от старата българска столица Преслав, бюджетни данни, данъчни нарушения и пр. отрязъци от една тв действителност, която е дотолкова реална, доколкото ние имаме отношение към нея. Паралелно с нея протичат фрагменти от друг вид реалност: художествената или арт реалността, доколкото танцьорите изпълняват цитати от класически балет, екзерсис и вариации, но също фрагменти от ежедневието си, кичозни "номера" тип вариете и чалга, сюрреални сцени и демодирани клишета. Съпоставени едно с друго, тези парчета от реалността изпъкват със своето емоционално съдържание, което понякога добива нов, различен или обратен знак - сериозните неща стават несериозни и обратно. Или конкретните стават абстрактни и обратно. (Аз например никога не съм подозирала, че мога да преживея песента "Дупка до дупка..." от хиперизвестния чалга жанр в трагедиен план!...)
Обединяващият смислов център все пак остава трупата и нейният вътрешен и външен живот, или по-скоро - борбата й за живот в една културна реалност, която би могла да озаглави пиесата "Интервю с вампир"... И това като че ли издига спектакъла над нивото на пост-пост- ...чувствителността, за която не е проблем да постави "Бах до парче сапун" с безцеремонността на компютърното мислене. Или може би той е една отворена покана към зрителя сам да подреди своята реалност спрямо своята стойностна схема. Сам да реши кой от фактите да определи като важен, кой като безсмислен, кой като интересен и пр. Затова и реакциите биха могли да бъдат най-различни: от разхълцано харесване до неприязнено отричане. Едва ли някой би могъл да се похвали обаче с безпристрастност, освен ако не е потънал напълно в зомбираното безразличие на същия този пост-пост-модернизъм (съчетан с "пост-пост-социализъм"! и "пост-пост чалгизъм"!), единственото спасение от който (както казват някои автори) е добрият стар романтизъм...
А нима завръщането на един българин от чужбина не е романтичен жест?

Мила Искренова





Интервю, танцов спектакъл на Христиан Бакалов с балета на Националната опера. Сценография и осветление - Никола Тороманов. Сценарий - Зоя Вапирoва. Костюми - Даниела Вапирова. Премиера: 3 юни 2005. Представят: Френски културен институт и Списание 1.