Кога българските медии
ще се променят?
Ще представя аргументи за наличието на пропаст между обучението по журналистика и реалното упражняване на професията в медиите. Ясно е, че тази тема би могла да бъде разгледана от различни страни. Сред тях в случая ще игнорирам традиционното разминаване между теория и практика. Бурното развитие на медиите с лекота изпреварва академичните интерпретации, а оттук и учебните програми, които често са принудени да догонват реалността. Тези проблеми са по-скоро универсални и не се отнасят единствено до българския опит. Няма да коментирам и по-специфично българския проблем, свързан с факта, че теоретичното "оставане в час" е затруднено от липсата на достъп до нова чуждестранна научна литература, докато журналистическият опит се оказва много по-гъвкав в следването на актуалните тенденции на глобализиращите се медийни пазари.

Бих искал да обърна по-специално внимание на наличието на структурни предпоставки за съществуването на значимо разминаване между обучението и практикуването на журналистическата професия. Или, иначе казано, цялостното състояние на медийната сцена и характерът на потреблението на медийно съдържание в България предопределят невъзможността за синхронизиране между тези две сфери, колкото и настоятелни да са усилията за това.
У нас обучението и практиката са част от една и съща система само на теория. В действителност наблюдаваме ситуация, в която реалното състояние на медиите подрива качества, култивирани в хода на преподаването по журналистика. Обучението в ценностите на демокрацията се сблъсква с даденостите на медийния пазар, който в много свои измерения остава недостатъчно демократичен.
На нашите студенти ние внушаваме, че всичко започва от нивото на езика, че журналистическата култура се базира на сериозно и аналитично боравене с факта. Реалността в медиите обаче е съвсем друга. Доминира сензационният език, ниските стилови регистри, липсата на аналитичност, често дори на елементарна грамотност. Примерите са безброй. Подобен език спокойно би могъл да бъде наречен недемократичен: защото често изключва толерантността, защото подменя рационалната аргументация със субективност и емоционалност. На студентите ние казваме, че медиите имат не само важна позиция в посредничеството между гражданското общество и политиката, но и значима културна роля. До какво обаче се свежда тя? Според най-новите изследвания едва 1.4% от българите посещават театър, кино, балет, опера или изложба. За почти 60% най-масовото културно занимание е гледането на телевизия. Показателна за качеството на тези културни предпочитания е структурата на гледане: водещ е интересът към сапунените опери, към различните форми на риалити шоу, към телевизионните игри. За март 2005 г. първите три най-гледани предавания на БНТ са два футболни мача и "Тест за нацията". В бТВ начело е "Шоуто на Слави Трифонов", а в Нова телевизия лидери са "Имаш поща", "Стани богат" и "От местопрестъплението".
Всъщност този изключително висок интерес към телевизията има очевидна икономическа основа. Телевизорът неслучайно е най-разпространеното устройство в България и се среща при 97.3% от домакинствата, изпреварвайки телефона. В категориите на достъпа телевизията остава най-евтината медиа. Този факт не е без значение при условие, че хората, живеещи под официалната линия на бедност, определена на 102 лева на месец, са 1 113 000 души. 61 % от бедните живеят в градовете и този фактор също дава облик на медийното потребление, доколкото то традиционно е концентрирано в по-урбанизирана среда. Същевременно размерът на средната брутна работна заплата не надхвърля 320 лева. Така, въпреки сравнително добрата обща образователна структура на публиката (71.4% от населението на възраст между 25 и 64 години са с висше или средно образование), от икономическа гледна точка България има неблагоприятна картина на медийната консумация. Тъкмо икономическите (а не образователните) характеристики на аудиторията до голяма степен предопределят доминацията на телевизията в медийното потребление и съответно във формирането на масовия вкус. Останалите медии са икономически мотивирани да следват информационните и културни модели, наложени от малкия екран. Разбира се, телевизията е предпочитана като медиа практически навсякъде, но рядко в толкова висока степен това е за сметка на останалите средства за масова информация.
На този фон едва ли буди учудване фактът, че днес само 15% от населението четат вестници редовно. Тези оскъдни 15 процента несъмнено са оценка и за качеството на пресата. Почти отсъстват престижни издания. Единственият сериозен всекидневник - в. "Дневник" - през март тази година притежава 0.1% от редовната месечна аудитория на пресата в страната. Вестник "Капитал", едно от малкото сериозни седмични издания, достига до едва 1.5% от редовната месечна аудитория на седмичната преса в България. В резултат на тези диспропорции е ясно, че огромна част от пресата е възприела телевизионни стандарти за общуване с публиката си.
На студентите по журналистика ние преподаваме теорията, че вестниците може би са по-подходящи за развитието на демокрацията, защото стимулират дебата, воден с рационални аргументи, докато телевизията акцентира по-скоро върху персонализацията и така неизбежно се плъзга по външността на събитията. В действителност картината е преобърната и днес таблоидната телевизия безапелационно диктува стандартите на българската медийна сцена. Тук рейтингите са еднозначно равни на пари, а профилът на аудиторията няма особено значение. Броят на собствените програми като цяло е малък, в центъра на интереса е поставено забавлението.
Ако разгледаме по-отблизо самата всекидневна преса, веднага ще видим изключителната доминация на "Труд" и "24 часа", притежаващи съответно 38,9 и 27,4% от общата аудитория на всекидневниците. Третият поред в класирането, в. "Стандарт", достига до едва около 5% от читателите. Или, иначе казано, днес от общо 16 значими всекидневника 10 имат по един или по-малко процента от общия месечен брой на читателите. На нашите студенти ние обясняваме, че прекалената концентрация на медийните пазари е опасна. На практика обаче тази опасност се е превърнала в ежедневие. Ние преподаваме, че плурализмът на медиите е една от най-значимите демократични ценности. И наистина, днес в България е налице подобен плурализъм. Един поглед към количеството медии, съществуващи в страната (формалният показател за плурализма) показва, че то е наистина впечатляващо. Броят на регистрираните и лицензирани от СЕМ електронни медии в момента е 225. Броят на националните всекидневници е 15 - повече, отколкото има Германия при население от осемдесет и няколко милиона. Броят на ефирните УКВ радиостанции само в София е над 30 - повече, отколкото има, примерно, Берлин. Казано с други думи, огромното количество медии е сред важните структурни причини за лошото качество. Медиите просто са твърде много за това население. Ето защо и едностранчивият плурализъм се оказва с обратен знак: за девалвирано качество.
На студентите по журналистика ние казваме, че нормалната медийна икономика, при която средствата за масова информация реализират печалба, е гаранция за тяхната независимост. Едва ли трябва да се привеждат специални данни, за да стане ясно, че с нищожните пазарни дялове и оскъдните си тиражи голяма част от действащите в България медии практически не реализират печалба и, следователно, в повечето случаи доста трудно биха могли да бъдат разглеждани като независими.
Ако обърнем поглед към рекламата и реализацията й в медиите, веднага ще забележим, че тя на свой ред е силно концентрирана в твърде малко ръце. На фона на огромния брой медии този факт става още по-неблагоприятен. Рекламата практически често стимулира директно ниското качество на медийното съдържание. В момента около 80% от брутните рекламни постъпления са в телевизията и едва около 20% в пресата. Пренебрежимо малък процент - около един - от рекламата се реализира в интернет. Това разпределение е като цяло обратно пропорционално на качеството на медийното съдържание, защото е подчинено основно на принципа на квотите, т.е. на най-масовия вкус. Едва ли е случайно, че сред най-рекламираните продуктови групи в телевизиите редовно на първите две места излизат алкохолните концентрати и бирата.
Нашите студенти често чуват да се говори за прозрачност в работата на медиите. Може ли обаче винаги да се идентифицира структурата на собствеността в българските средства за масова информация? Отговорът е "не". Твърде често тя остава съвършено непрозрачна; така, както непрозрачни остават и начините на финансиране на очевидно губещи медии. Тъкмо отсъствието на видимост е това, което обикновено свързваме с липсата на демократичност в работата на институциите. Демократично е всеки да може да създаде вестник или друга медиа, но когато собственикът остава скрит зад паравана на политически и икономически интереси, а произходът на капитала остава неясен, демокрацията просто е склонна да изчезва.
И така, благодарение на разгледаните структурни причини - разбира се, "списъкът" е непълен - българските медии в момента не могат да бъдат добри. Ето защо като цяло и журналистическите практики принудително остават на ниско ниво, с изключение на няколко отделни оазиса. Този факт е независим от субективни оценки. Да си представим сега траекторията на нашия студент. Къде попада той? Често, още докато учи, той лесно си намира работа на "свръхразвития" медиен пазар. Появява се дилема. Младият човек за първи път е изправен пред конкуренцията на два авторитета: съдържанието на университетските програми се сблъсква с реалността на журналистическата професия. Разминаването между дневния ред на обучението и дневния ред на медиите обикновено е с предрешен изход. Финансовата икономика лесно налага логиката си над културната и медиите често дори не се нуждаят от завършени специалисти. Този изход има обаче потенциал да рефлектира обратно върху характера на образованието. Става все по-трудно в университетска среда за медиите да се говори сложно, на висок аналитичен език. Налице е натиск от страна на студентите (основно от онези от тях, които вече работят) преподаването да е насочено към "занаята". В това не би имало нищо лошо, ако не бе съпроводено с пренебрежение към знания, за които не може да се намери директна приложимост. Преподаването на теория или например на история на медиите нерядко изглежда напълно ненужно и се сблъсква с въпроса "за какво ми е това?" В крайна сметка, под натиска за практическата ориентация настъпват условия за криза на университетския критически дискурс върху медиите.
От друга страна, налице е деинтелектуализация в самите средства за масова комуникация и журналистите са принудени да правят твърде много компромиси във всекидневната си работа. Често отговорните редактори или собствениците са подозрително настроени към всяко сложно мислене и потенциала му да произвежда неконюнктурни позиции. За мнозина медийни босове медийният теоретик или критик е човек, който нищо не разбира от медии. Така пропастта между обучение и практика допълнително се минира от взаимно недоверие. На свой ред публиката много бързо свиква с лошите стандарти и губи способност за съпротива. Изоставен на произвола на ниския вкус, човекът от аудиторията в крайна сметка най-често просто му се отдава, независимо от факта, че може да е и добре образован. От гледна точка на доминиращите медии по-важно е, че той е беден и това определя характера на посланието. Позицията на журналиста обаче се оказва още по-лоша. Според една мрачна самооценка той дори "... не е човек. А неодушевен предмет, чип, движима собственост, говорящ инвентар, наемник, крепостен, роб" на новия медиен Биг Бос.1 Така хуманитарните каузи на образованието се срещат от другата страна на медала със самосъзнанието за дехуманизирана зависимост на журналиста. Липсата на сериозна професионална защита допълнително влошава условията за смислено практикуване на професията, чието обществено реноме неслучайно остава твърде ниско.
На фона на описаните противоречия завършвам с въпрос: лежи ли моралната отговорност за състоянието на българските медии и върху обучението по журналистика? Без да казвам "не", смятам, че проблемите не могат да се решат само откъм страната на университета. Смятам, песимистично, че те вече са нерешими с традиционните средства на културната политика, защото такава у нас в областта на медиите практически няма. Струва ми се, че промяната може да бъде само генерационно инспирирана: от едно ново поколение, способно да мисли независимо и да отхвърли диктата на структурните предопределености. За това поколение обаче и медиите вероятно вече ще са други.

Орлин Спасов


1 Вж. статията на Велислава Дърева "Един забранен портрет" във в. "Култура", бр. 46, 12 декември 2003 г.
За обучението по журналистика, медийната практика и пропастта между тях: няколко структурни аргумента