Не слушайте външни съветници за образованието!
- Проф. Мочник, ставате doctor honoris causa на Пловдивския университет. Знам, че вашето Академично слово е посветено на образованието. Ние тук, в България, от доста време провеждаме дебат на тази тема. Споделете, моля ви, пред читателите на вестник "Култура", доколкото е възможно накратко, основните пунктове във вашето изказване.
- Тезата, която ще издигна, ще прозвучи вероятно консервативно в настоящето време на ентусиазъм за влизане в Европа, защото непосредственият контекст, за който ще говоря и който ще критикувам, е образователната реформа, която тече в Европейския съюз. Тази реформа е подготвена предимно от националните и международните администрации. И въпреки че хора, които работят в университети, са участвали в процеса на нейната подготовка, висшите училища и въобще всички институти, които тази реформа ще засегне, не участват пълноценно в нейната подготовка, нещо повече - дори не са допуснати до подготовката на реформата. Тя се извършва, ако мога да се изразя така, по много бонапартистки начин. Тази реформа установява прекалено еднообразна система на образование в цялост и в частност на висше образование в целия континент. За жалост, в България не можете да избягате от това. Защото, ако желаете да запазите твърде "екстравагантни" елементи от вашата образователна система, те няма да пасват никъде и вашите студенти няма да могат да преминават в други висши училища. Социологически, ако щете, тази реформа зависи от центъра. Който пък налага тази унифицирана система, която, според мен, и в средното, и във висшето образование ще прилича много на американския тип телевизия - уж различни канали, но предаванията страшно много си приличат. Аз обаче мисля, че Европа, възприемайки такъв модел, рискува да изгуби най-голямото си предимство и наследство от миналото. И това е наследство, което в съвременния свят е предимство: разнообразието в образованието у отделните страни, местните традиции и т.н. Ще загуби това, което представлява нещо като органична мрежа, развивала се векове наред. Тя е създавала през времето връзки между отделните свои елементи и тези връзки са от много по-сложен хетерогенен тип, отколкото този, който ни предлага в момента европейската администрация като образователна реформа. В най-добрия случай ще се случи така, че големите и стари институции, с голям престиж, като Сорбоната, Оксфорд, Кеймбридж и някои от германските университети, ще се изплъзнат на тази система, защото те са достатъчно мощни, но малките ще се превърнат в нещо като сивата среда.
- Вероятно е така, както казвате, но Европейският съюз не е ли точно система, която се стреми към уеднаквяване икономически, уеднаквяване политически, уеднаквяване юридически и сега вече уеднаквяване образователно. Не е ли унификацията "родилното петно" на ЕС, не е ли Съюзът инструментът, предназначен да изпълни тази унификация?
- Не, не е точно така. Има, разбира се, такива силни напрежения, но няма такава цялостна концепция. Идеята на Европейския съюз е идея за общо икономическо пространство. Капиталистическата икономика, разбира се, има вътрешно-организиращи фактори, предизвикващи хомологизация (уеднаквяване), но те се разтварят, така да се каже, в цялата икономика и това е напълно достатъчно. ЕС като общо икономическо пространство ще бъде най-силният пазар. Ако съдим по цифрите, Европа е мястото на най-интензивните икономически размени. Капиталовите инвестиции са най-големи в Европа. Така че това обединение е много асиметрично всъщност. Но когато един и същ начин на мислене започне да се разпростира върху културата и образованието, тогава става проблематично. Според мен, единствената логика, която може да оправдае създаването на унифицирано европейско образователно пространство, е желанието образованието да се икономизира. Да се приватизира. Тоест, да се въведат същите механизми, които действат и в икономическата сфера. Те да започнат да действат и в сферата на образованието и културата. Но ако това се направи, тогава образованието ще се превърне в стока. За едни, така да се каже, ще има повече образование, а за други - по-малко. Резултатът е: ще имаме унифициране на европейската образователна система и либерализиране, но ще има и извънредно диференцирана Европа по оста "богатите срещу бедните". А в това особено значим смисъл няма, защото обществата с голяма социална диференциация не са много успешни. Те са нестабилни общества. Такива като в Латинска Америка - Бразилия, Аржентина, или пък в Африка.
- Но не е ли тази тенденция "естественото" продължение на икономическото "раждане" на ЕС? И ние съответно да не можем да избягаме от тази унификация?
- Определено има такава инерция, защото административните структури на ЕС първоначално са били обвързани с решаването на икономически въпроси. Това е техният modus operandi и той води до тази инерция. Но, от друга страна, първоначалният съюз от около 10 страни, всички от които са били много богати, се е родил с убеждението, че трябва да се запази мощната социална държава, която е функционирала вътре в тях поотделно след Втората световна война. Те постигат висок общ жизнен стандарт на обществото, на образованието, на културата - в сферите, които не са чисто икономически. Социалната държава, разбира се, е много различна в днешните времена на либерална глобализация, през които намалява стойността на работната ръка. Защото, ако продължава поддържането на високи данъци с цел постигане на висок социален стандарт, рискът е капиталът да се оттегли към територии, където данъците са ниски. Проблемът е в това как да запазим и да продължим онова, което наричаме европейски ценности, в един все повече неевропейски свят.
- Все пак, не е ли по-лесно висши учебни заведения със сходни и дори еднакви параметри да реализират по-лесно, да кажем, общата европейска мрежа? И която да пази европейските ценности в неевропейския свят?
- Разбира се, че е така. И не бива да мислим, че тази мрежа не е съществувала в миналото. Би могло да се каже, че разни университети от различни страни са ефект от точно такъв вид мрежово действие. Например Оксфорд, който в някаква степен е откъснала се част от Сорбоната. Или Падуа, който е откъснал се бивш филиал от Болонския университет. Тогава не е имало кой знае какви възможности за свободни дискусии и по-голямата част са се провеждали в университетите. Университетите са били "изобретени" като място за свободни дискусии и там винаги са били инвестирани силни страсти. Когато мненията се разминавали, една част от тях казвала: "Не искаме да имаме нищо общо с вас! Заминаваме в друг град!" И заминавали. Това, разбира се, било стимул за развитие на системата на университетите в Европа. А днес наблюдаваме административни действия, един вид действия отгоре, бонапартистки въздействия и това убива целия цвят на университетите.
- Нека ви попитам за едно интересно разминаване тогава и сега: през ХII век Робер Пул напуска Сорбоната, за да преподава в Оксфорд, затова датата 1133 година се смята за рождена на университета там; вие обаче идвате в България, в Пловдив, от университета в Любляна, за да направите, така да се каже, някакво обединение, а не разцепление. Има, значи, противоположност в посоката и целите на движението...
- Ако питате защо в Пловдив, то е, защото Люблянският университет не предлага достатъчно партньори за разговор. В Пловдив ние дори открихме такива партньори, които може би изобщо не могат да се намерят в Европа. Мога да ви дам пример: Деян Деянов и неговите колеги, които правят изследвания върху историческата социология на социализма - нещо, което е абсолютно уникално за цяла Европа. А аз се интересувам от това и - следователно, налага се да пътувам за Пловдив.
- Нямате партньори за разговор в Словения!? Това заради унификацията на европейското висше образование ли е?
- Не, не, много важен фактор е ограничеността на словенското езиково пространство. Ние бяхме сведени от една 20-милионна държава до една 2-милионна държава. Този фактор е основен за местническия консерватизъм на словенските университети.
- Е, не че в България е по-различно... Но моят въпрос беше по-скоро за това в каква посока тласкат висшето образование в Словения фондовете, отпускани и от ЕС, и от Световната банка. На какъв натиск сте подложени, за да продължат те да финансират реформата в образованието.
- Най-общо казано, Словения е страна в преход, която досега е страдала най-малко. И една много важна причина за този относително положителен баланс е, че Словения не слушаше съветите на международните финансови и други организации - МВФ, Световната банка, дори на ЕС и Европейската комисия. Проведохме бавна, внимателна приватизация. Либерализирахме услугите и т.н. Натискът бе да заместим държавното финансиране във висшето образование с частно финансиране до 70 процента. Това обаче не можа да стане. Това не само че не може да стане бързо, но аз се надявам, че и изобщо няма да бъде направено. Друго изискване бе за уеднаквяването на учебните планове и програми. Словенското висше образование беше много концентрирано и централизирано в столицата Любляна. В резултат в столицата се получи един истински университет-мастодонт, от който и аз съм част. След промяната в по-малките градове се появиха малки университети, които запълваха съществуващи ниши, което доведе до плурализъм във висшите учебни заведения. Много е лошо да има монопол. Но ако се проведе исканото уеднаквяване, голямата институция отново ще има шанс за монопол.
- Какви бяха нишите, които малките университети запълниха?
- Университетът в Марибор е например малък, прозрачен, много добър университет. Марибор е индустриален град, висшето образование се съсредоточи там в технически науки, в социални науки, които са свързани с икономика, маркетинг. Имаше здрав разум в избора и в Марибор направиха добър университет. Друг университет - в Копер, столицата на Словенска Истрия (на италиански градът се нарича Каподистрия - б.м., М.Н.). Копер се намира на Адриатическо море, това е главната морска врата на Словения. Традиционно там е една мултикултурна общност и затова в Копер се специализираха в тази проблематика. Имат сериозна изследователска традиция и изградени тесни връзки с италиански и хърватски университети. И те могат отново да предложат нещо, което в Любляна не можем.
- Няма ли опасност обаче с тези новосъздадени университети, филиали и специалности да се влоши качеството на образованието? В България например имаме този проблем със свободните университети и различни филиали на по-големи университети-майки.
- Разширяването, експанзията на университетите в Словения бяха спрени по финансови причини. Много университети бяха създадени от местните общности и от регионалната икономика. А този феномен на филиали на по-големи университети не се появи в Словения. Колкото до свободните университети, имахме такива експерименти, но не мисля, че те бяха особено успешни. Те бяха предимно пазарно ориентирани. Но неприятното беше, че най-лошите черти на бюрократичния, ригиден институционализъм на големите университети бяха възпроизведени и в тях. Те бяха карикатури на старите университети. Там гастролират преподаватели от старите държавни университети - като на втора работа. Нещо като сезонна работа на черно.
- Хващам се за две ваши фрази: за свободните университети като пазарно ориентирани и че са били неуспешен експеримент. Значи ли това, че ако висшето образование е пазарно ориентирано, то неминуемо ще претърпи неуспех?
- (Смее се.) Бих казал, че в словенския контекст и може би като цяло в контекста на Централна, Източна и Югоизточна Европа такива пазарни ориентации на висшето образование нямат много шансове да успеят. Комерсиализацията на висшето образование ще доведе до ситуацията в САЩ: ако има много пари, могат да се открият високо комерсиализирани университети, в които да учат и студенти от по-ниските класи. Там те ще работят като асистенти, сътрудници и така ще съумяват да плащат студентските си такси. Което е изгодно и за тях, и за образователния процес. Това е система, която работи в САЩ. В нашия контекст няма възможност да се създаде подобен механизъм: тук само вземаш пари от хората, които имат, и ги учиш на това, което те искат. Но, очевидно, това сваля качеството на академичното ниво.
- Какъв е тогава изходът за нашите малки държавици?
- Бих казал: интелигентна образователна политика, съобразена с местните условия, и не особено вслушване и съобразяване с външните съветници.
- Ясно, изходът си зависи от нас. Но, така или иначе, ние търпим натиск, най-вече финансов. Как да издържим на този натиск?
- Това е истинският проблем. Международните финансови институции имат много опростенчески възглед. Те мислят, че това, което е добро в една страна, ще бъде пак толкова добро за всички страни. Че ще работи по целия свят. Няма се предвид местната социална, институционална и образователна практика, местният контекст. И тогава човек не може да бъде сигурен за резултата, който ще получи. Но в тези международни финасови организации са парите, властта, те задават условията, които са императивни: ако искаш да получиш пари, трябва да изпълниш тези и тези изисквания. Изходът от тази заплетена ситуация е провеждането на интелигентни преговори, трябва да се мобилизират интелектуалните капацитети, което предполага също и осъществяването на една публична дискусия вътре в страната на високо качество. Липсата на публичен дебат за важни проблеми, монополизирането на публичния дебат от политическия истаблишмънт не бива да се допуска. Трябва обаче да знаем, че чиновниците от МВФ няма да се променят, затова ние трябва да увеличим нашата съпротива.
Лиляна Деянова: Изключително оживен вътрешен дебат, с огромен ресурс, вложен в него във връзка с проекта на Световната банка, имаше във Франция. Макар че и там, както изглежда, този проект също ще се наложи. Малко по-бавно, разбира се, с повече дебат. Получава се така, че ние живеем в друга модерност. Образованието все пак е създадено срещу пазара. Възниква заедно с пазара, но като негов контра-баланс. Докато днес интернет-обществото прави пазара без реална контра-власт. В този смисъл образованието вече не зависи като че ли само от вътрешния дебат, който например във Франция е силен, пък в България е слаб.
- Да, проблемът е, че няма международен дебат. В Европа няма международно публично пространство. Има общоевропейски структури, но те всички са агенти на остоковяването на образованието. Има екзотични групички, алтернативни, други на "официалната" глобализация, но те са повечето маргинални и гласът им не се чува особено. Те не са включени, а и нямат ресурс да провокират този толкова необходим международен общоевропейски дебат. Затова силно се надявам, че вътрешните дебати, националните форуми на алтернативната глобализация нещо ще направят. Европа сега има обща икономическа структура, обща политическа структура, но засега няма общо публично пространство.
- Как обаче да има международен дебат, след като идват тук "силните" страни-членки на ЕС и международни организации и се разпореждат? Това "да", това "не" и така... Те не искат дебат, те искат да командват.
- (Отново се смее.) Да, трябва да се съгласите с изискванията, но да преговаряте по-настоятелно по условията. Може би съм утопист, обаче генералната ми позиция е, че демократичните движения, които се появиха в постсоциалистическите европейски държави, дадоха много мощни социални енергии за реализирането на адекватни социални "изобретения". Независимо от разразилите се горещи дебати за образователната система във Франция например, за които Лиляна Деянова спомена, енергията на социалните движения на Изток беше много по-силна. Нашите колеги на Запад, изглежда, не си дават сметка за сложността на историческата ситуация в нашите общества. Хората тук премахнаха системата. Тук хората преобърнаха системата. В нашите страни имаше нещо като масова мобилизация, която доведе до убеждението, че историята се прави, решенията се вземат - те не са историческа необходимост, и, следователно, ние трябва да имаме и можем да имаме думата при тяхното вземане. Отново повтарям, може и да съм утопист, но последната демократична революция, която се случи, беше нашата революция, в социалистическите общества в Източна Европа.
- Вие имате една интересна теза за Балканите, която на мен ми се ще да разширим за цяла Източна Европа: че по хоризонтала, между отделните малки страни, има твърде недостатъчна и дори липса на кооперативност, на сътрудничество, а по вертикала, между нашите малки страни и големите развити държави, има прекомерно, дори в излишък желание за кооперативност. Какво да сторим, че да подобрим и интензифицираме сътрудничеството (си) по хоризонтала?
- Наистина, в много подходящ момент се досещате за тази схема - "вертикално-хоризонтално". И то не само за Балканите, а - както и вие казахте, за цяла Източна Европа. В бивша Югославия функционираше обратното на тази схема, което знаете до какви трагични последици доведе. И това е един исторически урок, който трябва да се вземе насериозно. Хоризонталните връзки, регионалните връзки са много продуктивни и относително евтини. Разбира се, няма много пари за реализирането на регионални връзки, но мисля, че ако съберем малките ресурси, с които разполагаме поотделно, ще се получи една добра възможност. Трябва да се съсредоточим точно върху това. Ние, в Словения, много държим на интензификацията на кооперирането с централните райони на Европа, но те са така направени, че ние винаги се оказваме по-младшите партньори. Поради това нямаме много влияние върху центъра при това коопериране. В това вертикално коопериране не можем да оцелеем. И затова трябва да му противопоставим един друг баланс - изграждането на хоризонтални връзки между равни партньори.
- Във ваше лице, изглежда, се срещаме с една от тези връзки...
- О, да, да! Изглежда е така.
- Но това са университетите в Пловдив и Любляна. А другите? Белград, Риека, Загреб, Будапеща, Букурещ, Краков... Те къде са? Има ли към и от тях потоци, желание за сътрудничество, опити за коопериране?
- Това коопериране, трябва да си дадем сметка, тече предимно между индивиди. Всеки университет е самостоятелна структура и си има собствените идиосинкразии, властови игри и т.н. Ако се създава мрежа, не трябва да се влиза в тези напрежения и конфликти. Ако нямаме институционална подкрепа, е трудно да се получават пари по проектите. Така че обикновено решението е да се търсят места, където конюнктурно, по различни причини, институцията желае да подкрепи такова коопериране. Такъв например е случаят с Пловдивския университет и Факултета за социални науки в Любляна, който е нов факултет в стар университет.
- За да завършим темата за хоризонталите и вертикалите: може ли да се каже, че вашият колега и сънародник Славой Жижек е академичната персоналия на вертикалното движение между университетите, а вие, Растко Мочник, сте персоналията на хоризонталното движение?
- Много проницателно наблюдение! Това са крилати думи! Колкото до мен, аз съм съгласен.
- Вие имате една статия, в която пишете за "фоновите вярвания". Та във връзка с това: кои са фоновите вярвания тук, в нашия регион, от които трябва да се освободим, и кои са тези, които трябва да съхраним?
- Това, което ни е в тежест - ние вярваме, че сме много специални. Това ни служи като алиби за всякакъв вид ситуации.
Лиляна Деянова: Балканска душа!
- Ние държим да ни възприемат като етнографска екзотика. Смятаме го за "богатство". Това е едно много силно вярване, но не е реалистично. То няма никаква сериозна - нито историческа, нито каквата и да е друга, подкрепа. В положителен план обаче ние тук вярваме, че човешките взаимоотношения, връзките между хората са ценност сами по себе си. Това е много предмодерно вярване: ние сме готови да изразходваме време по начини, които добрият и примерен западняк би сметнал за непродуктивни. Но да се очакват единствено продуктивни отношения - какво тогава остава от живота?! Според мен това нещо трябва във времето да се запази и да се развие.
- Казахте, че се интересувате от историческата социология на социализма. Чешкият социолог Иво Можни предложи своя версия за това защо падна социализмът. Вие имате ли своя?
- Честно казано, от 15 години си блъскам главата върху този въпрос и все още нямам отговор. Все пак мисля, че отговорът съдържа блок от много различни причини и обстоятелства. Един добър социолог смята, че големите преломи в историята не произтичат от уникални процеси. По-скоро това е кондензиране на множество хетерогенни процеси. От друга страна, не само социализмът, но в един кратък период от време практически в целия свят общественият модел на социалната държава в развитите страни също се сгромоляса. Което подсказва вероятното наличие на една причина. Във връзка с падането на социализма трябва да говорим по-общо за социалната държава и за нейното изчезване. Аз се опитвам да разбера реалния социализъм като периферен модел на социалната държава. Той е нещо като аналог на перонистката държава в Аржентина - комбинация от тоталитарна система и преразпределяне на националното богатство. Интересният въпрос, който следва от всичко това, е: защо социалната държава се сгромоляса първо в центъра, в ядрото на капиталистическата система и по-късно по периферията? Макар че в центъра имаше повече пари, които да я подкрепят. А за едно интересно бъдещо изследване бих предложил по-скоро един друг въпрос: защо реалният социализъм продължи тъй дълго? Защото нямаше причина цели двадесет години след падането на социалната държава в центъра той да оцелее.
- Не е ли защото сгромолясалата се в центъра социална държава поддържаше с изкуствени финансови инжекции своя "изгубен рай" и своята алтернатива в периферията, както вие я нарекохте?
- Може би това е истина за бивша Югославия, но не и за съветския блок. Югославия получи статут на неутрална държава, което й помагаше за подкрепата от богатите държави. Но в своя етап на късен социализъм съветската система беше извънредно ригидна и неефективна. И въпреки това успя да просъществува още цели двадесет години отгоре.
- Това обаче влиза донякъде в противоречие с хипотезата за имплозията на социалистическата система, защото се оказва, че тя се е срутила вследствие на експлозия, случила се извън нея? И ударната вълна просто идва с двадесет години закъснение.
- Не трябва да подценяваме фактора "военна надпревара", която беше започната отново от Роналд Рейгън. А рейгънистката политика в Европа беше провеждана от Маргарет Тачър, която всъщност подкопа устоите на социалната държава. В същото време беше засилена военната надпревара и Съветският съюз не можа да отговори в достатъчна степен на това предизвикателство. Но това са само частични измерения на проблема. Мисля, че във всичко това подценяваме масите като политически фактор; политическата борба, която течеше вътре в социалистическото общество горе-долу по това време и която получи масова подкрепа през 80-те. Последните анализи на социализма някак си оставят настрана това измерение на обществените процеси. И предполагам, защото това измерение съдържа политически и исторически потенциал, който отива много отвъд сегашното състояние на посткомунистическите страни. Дори отвъд хоризонта на либералната глобализация. Историята на социализма, според мен, трябва много внимателно да изследва политическата борба при реалния социализъм. В която ние, между другото, също участвахме.
- Значи не сте съгласен с тезата на Можни, че семейните мрежи са погълнали социалистическата система?
- Не бих ги подчертал изключително като семейни мрежи, но определен тип мрежи - разбира се! Нека се запитаме: какво става след Френската революция? И след самите социалистически революции? Нормално е след всеки революционен период да следва период на реставрация, основан на мрежите. Въпросът е колко дълго ще го търпим.
Лиляна Деянова: Тези мрежи са били след революцията. Но още преди революцията те са колонизирали държавата и 1989 година просто легализира този факт, че социалистическата държава е била вече преразпределена по друг начин. Чрез икономически мрежи, които са живели и функционирали в друга логика, не в логиката на народната собственост.
- Нека обаче погледнем какво става със социалистическите революции. Те изграждат мрежи, контролирани от Третия комунистически интернационал, които след това се налагат в страни, в които няма никакви органични условия за тях. Те не са съобразени с местните условия. Но също както в СССР, протичат репресивни процеси вътре в партията - Слански, Трайчо Костов и т.н.
- Добре, в заключение: има ли мрежи - вече появили се, в момента появяващи се или които да се появят в бъдеще - които да погълнат и капитализма, както беше погълнат от тях и социализмът?
- Разбира се, това са различните интернет-общества, които са реформистки настроени. Те обаче, за жалост, както е при всяко реформистко движение, много бързо се институционализират, контролирайки достъпа до своите форуми. И така се получава срив, разцепление, противоречие между неинституционализираната алтернатива и антиглобалисткия истаблишмънт. Например, голямата антиглобалистка демонстрация в Лондон беше манипулирана от троцкистите - социалистическата работническа партия на Великобритания, която е непарламентарна партия, но има представители в градския съвет на Лондон. А Лондон е голям колкото една от нашите малки държави.
- Няма ли, в точно тези алтернативни мрежи на антиглобалистки настроени хора, шанс и за висшето образование да избегне натиска за унификация?
- Има много хора в тези общества, които произвеждат качествени продукти на хуманитарното знание, които продукти впоследствие достигат до университетите. Университетите обаче не могат да наемат хора от тези общества. Консервативните групи в университетите просто не желаят да работят с тях. Получава се нещо като сива зона около институционалната рамка. И тя често пъти работи доста по-продуктивно, отколкото самите институции. Това е международно явление. Има го в Италия, Франция, Германия, Великобритания, САЩ, във всички развити западни държави. А ако университетът не се включи в тези процеси, ще остане настрана и ще се маргинализира. Ще се превърне в една консервативна институция, която предлага някакви основи на образование, но нищо повече от това. Аз мисля, че това може да се промени и проблемът може да се разреши, ако се децентрализира университетът. Той да се отвори към своята "околна среда", да се отвори към хората отвън като един двустранен процес.
Лиляна Деянова: Но тези хора не желаят да бъдат рекрутирани. Те работят в thing-tanк институти, те имат знания, защото знанията вече започват да зависят от включеността в мрежи, но те не желаят да бъдат рекрутирани в университета като структура. И това за мен е един истински проблем. Поне това показа нашето изследване за взаимодействието между академия, thing-tank институти и различни фондации. Има друг тип статус на знанията. Но някак си не се получава "разширената отговорност": всеки разрешава някакви краткосрочни процеси на адаптация, които рушат бъдещото добро акумулиране на знанията. И така всички - и thing-tanк-овете, и университетът, и агенциите - пак обслужваме пазара. Въпреки че не си даваме сметка за това.
- Съгласен съм, но аз не говорих за thing-tank-овите институти, които се занимават с разпространяването на консервативната идеология, а за организации от типа на съществуващия в Словения Работнически пънкарски университет. Това е, разбира се, пародиращо название, парадиращо голямата институция. Но той също произвежда знание. Те канят хора от региона - от Италия, Австрия, екс-Югославия, които изнасят пред тях лекции, сказки и т.н. Тази година темата беше пост-фройдизмът. И те работят в алтернативни обяснения и теории. Това имах предвид, когато говорех за алтернативни общности. Както и различните центрове, които работят около артистичните списания и среди. Защото изкуството в Европа е институционализирано като пространство, където експериментирането е нормално и напълно приемливо. Значи, когато решиш да експериментираш с теории в социалните науки, ти отиваш при артистичните среди, където твоите експерименти няма да събудят негодувание, а - напротив, ще бъдат приети като нещо нормално.
Лиляна Деянова: Но това ли не са изключително маргинализирани среди? Изхвърлени от пазара, почти не намиращи финансови средства и т.н.
- По-важното е дали имат институционално признание. Разбира се, не от страна на държавата, но поне от страна на университета.
- Как си го представям аз? Вече няма организирани групи, които са способни да защитават политическия истаблишмънт и държавата или да завземат властта - било то по легален, било по революционен начин. Има обаче други групи - по-изолирани, дори гетоизирани, но пък интелектуално продуктивни. Продуктивни в посока, разбира се, различна на официалното знание. С времето имаме шанс те да променят официалното знание. ЕС има едно изискване: аз, тръгвайки да реализирам някакъв изследователски проект, трябва да включа в неговото изпълнение и някоя неправителствена организация. От една страна, това е чисто идеологическо изискване, но от друга - открива възможности за създаването на такива нетрадиционни връзки с различни алтернативни общества. Имаш университетското знание, имаш и тези маргинални хора, които произвеждат друго знание, но също с високо качество. Една такава организация например съществува в Страсбург, казва се "Предградие на Европа". И тя има мрежа из цяла Европа, дори в Румъния. Те се занимават с това, което германците наричат "социокултура". Ще рече: такова производство, което е социално отговорно. Производство за хората, не за снобите.
- Това ли е според вас изходът: отваряне на Университета към такива алтернативни групи?
- Моят отговор е парадоксален: от една страна, бих искал да се надявам, че много от традиционните черти на европейските университети и на университетската общност ще бъдат запазени и те ще продължат да водят своя диалог за истината; от друга страна, те, както и техният диалог, трябва определено да се отворят към провокативни и алтернативни теоретични, социални и културни опитности и знания.
- Значи, обобщаваме така: университетът - отворен, но традиционен?
- Е да, но имайте предвид, че обобщаваме нещо, което вече изобщо го няма!

Разговора води Митко Новков


Йосип-Растко Мочник (1944) е професор по социология на културата в Люблянския университет. Автор на над 250 публикации на 13 езика по социология на културата, социология на литературата, философия на езика, теория на дискурса, семиотика, теоретична антропология, теоретична психоанализа и политическа теория. Сред тях се открояват книгите: "Изследвания по социология на литературата" (1983), "От дума на дума: изследвания върху философията на обикновения език и механизмите на идеологията" (1985), двата тома с есета "Extravagantia" (1994-1995), "Три теории - идеология, нация, институция" (1999), "Засрещания: истории, преходи, вярвания" (на български език; 2001) и "Теория за политиката" (2003). Чел е лекции и курсове в 17 университета в света, сред които: Калифорнийски университет - Бъркли, Пенсилвански университет - Питсбърг, Международен колеж по философия - Париж, Университет за хуманитарни науки "Марк Блох" - Страсбург, Международен университетски център - Дубровник, Институт за науки за човека - Виена, както и Пловдивски университет "Паисий Хилендарски". Съосновател и член на Сената на Institutum studiorum humanitatis - Любляна (независим институт за изследвания и обучение на докторанти), както и съпредседател на Международния борд на директорите на Института за критически социални изследвания към ПУ "Паисий Хилендарски" и фондация "Критика и хуманизъм", България. Проф. Мочник е основател и главен редактор на книжната поредица "&" (издателство DZS, Любляна), съосновател и член на редколегията на издателство Studia humanitatis. Преводач на Дюркем, Сосюр, Мос, Леви-Строс, Барт, Лакан, Алтюсер, Балибар, Дерида, Дейвидсън, Тома Аквински. Бивш главен редактор на културното списание "Перспективе", на студентския седмичник "Трибуна" и на културното списание "Проблеми". Бил е председател на УС на фондация "Д-р Франц Мунда", основана от университетите в Словения, изпълнителен директор на фондация "Отворено общество" - Словения, както и председател на УС на Словенския институт "Отворено общество".
Разговор с проф. Йосип-Растко Мочник


С този разговор продължаваме обсъждането на качеството на висшето образование и науката в България. Очакваме и други мнения.