Победата на евронихилизма
Да не се залъгваме. Съветвам всички, които гласуваха като мен с "Да" за Конституцията, да не подценяват френското "Не". То свидетелства за фундаментално явление в континентален мащаб. Привидно мнозинството на "Не"-то е менливо и противоречиво. То събира най-различни тревоги, смесва различни недоволства и разбърква крайно десни с ултралеви предубеждения.
В действителност тази пъстра мешавица е признак на сила. "Не"-то не се страхува от различията си, то воюва против. То опустошава всичко. Антилиберално, антиамериканско, антиемигрантите от Юга и особено от Изтока, бълвайки срещу брюкселската космополитна бюрокрация, то обявява война на полските конкуренти и балтийските грабители, без да забравя и бъдещите турски узурпатори. "Не"-то поставя стража на границите на старата Общност. Така официалният референдум за Конституцията незабелязано се превърна в неофициален - и със задна дата - референдум против разширението на Съюза от 15 на 25 члена. Французите, които обикновено не гласуваха на европейски парламентарни избори, наричаха себе си "евроскептици". Същите тези французи, които безцеремонно казаха "Не" на 29 май, се превърнаха в евронихилисти. Времето на братството отмина.
Нещо по-лошо - фобиите, които втвърдяват "Не"-то, са подхранвани от официалните защитници на "Да"-то. Нима президентът Ширак не заяви надменно по време на дискусиите за Ирак, че страните от Източна Европа имат само едно право - "да мълчат"?
Натрапчивата идея на френската дипломация е да създаде европейска свръхсила в противовес на американската "свръхдържава". Това не е мечта за европейска Европа, това е мечта за френска Европа. Оста Париж - Берлин - Москва - това е основният въпрос. Варшава и Брюксел ще трябва просто да се държат прилично. Те ще са изкупителните жертви при провал на референдума.
По-добре Путин, отколкото Буш! Как може да се сърдим на френския избирател, че се оказа по-последователен от г-н Дьо Вилпен? Всички знаят, че Европа на 25-те в повечето случаи отказва да разиграва картите на Москва и Пекин против Вашингтон. Така че, по дяволите 25-те! Искайки ширакизъм без Ширак, социалистическите глашатаи на отказа - Фабиюс и Еманюели, подсилват тази недодялана геополитика с популистки аргументи. Те размахват плашилото на дъмпинга и делокализацията. Полският водопроводчик ни отнема работата? Естония ни краде заводите? Дайте да свикаме втора Ялта и да захлопнем вратата под носа на младите демокрации от европейския Изток.
Свободата плаши. Думата "либерал" стана във Франция най-голямата обида. Конституцията? Либерални пранги, казват нейните противници. Бариера срещу либерализма, според апостолите на "Да"-то. Долу Спиноза, Кант, Адам Смит и Попър! Либералното - това е врагът. Ние се разплащаме за десетилетия лъжи и илюзии. Франция живее в условията на глобализираща се пазарна икономика, а говори на езика на социализма и националното. Нормално е, когато избирателят следва провъзгласеното в речите на ораторите. Неотдавна френският президент заяви на своите слисани колеги: "Либерализмът е толкова вредна идеология, колкото и комунизмът; и също като комунизма го чака поражение". "Елитът на Франция" - и поддръжниците на "Да"-то, и поддръжниците на "Не"-то - зоват на борба срещу либералния людоед. "Народът" се взима в ръце, решава да се разправи с чудовището и жертва "Да"-то на елитите върху олтара на тяхната непоследователност.
Ще ми възразят: десетте процента безработни, единайсетте процента бедни - ето кое обяснява разпространението на ксенофобията и нихилизма, ето кое предизвиква омразата към парламентаризма или призивите да предадем полските работници. Не! Това не е никаква социална и икономическа криза, това е душевна криза. Табутата изчезват. Спирачките, блокиращи ненавистта към другия, най-вече към чужденеца, отслабнаха. Вляво моралните задръжки паднаха. По време на кампанията слушах социалистическите лидери, които клеймяха работниците от другите европейски страни така, както досега го правеха само крайнодесните. Видях Жан-Пиер Шьовенман, който ругаеше "олигарсите от Брюксел", парадирайки с лексиката на Путин. Бях свидетел на безумни възхвали на френската земя, от които вонеше на минало, при това на най-позорните страници от нашата история.
Екстремистките прояви получиха благородна окраска със застъпничеството на социалистическите лидери на "Не"-то. През 1992 г., в референдума за Маастрихт, разбитият електорат на десните едва не провали европейския проект. Този път обаче всичко бе разрушено от левия електорат - цифрите го доказват. Във Франция 40 % от избирателите са настроени антиевропейски и антидемократично. Фабиюс достави останалите гласове. Тонът и стилът на двумесечната остро идеологизирана кампания, в която доминираха антиномиите-фетиши на ХIХ век, черпеха овехтяло манихейство от революционната фразеология. Социална или либерална е тази Конституция? Това беше основният въпрос на дебата. На всички очите им останаха в противопоставянето "свободна и неподправена конкуренция" - "социална защита". И всички си го превеждаха: или пазарната джунгла, или спасителният етатизъм. Така мъртвецът облада живия, 50 години европейско строителство отидоха на вятъра.
За добро или за лошо, през последното половин столетие сменящите се във властта християндемократи и социалдемократи доказаха, че икономическата ефективност и социалната защита въобще не се изключват взаимно и могат да съчетават свободата, икономическия растеж и солидарността. В много по-лоши условия, отколкото сегашните, този курс възроди Западна Европа от руините и я превърна във втора икономическа сила в света - и даже първа по благосъстояние. Сега с това е свършено! Нито в Германия, нито във Франция левите партии приемат предизвикателствата на "социалната пазарна икономика".
Възкресявайки допотопни анатеми, лидерът на германските социалдемократи Франц Мюнтеферинг крещи в Берлин срещу "скакалците" на международния капитал, които плячкосват производителния труд. Той залага на антиамериканизма и антикапитализма, за да избегне поражението на изборите. Метаморфозата, която стана с Шрьодер, бивш "приятел на предприемачите", напомня обръщането на 180 градуса, което направи Фабиюс - бивш либерален премиер, опортюнист, но далеч не болшевик.
Успехът на френското "Не" и уклонът на европейските социалисти произтичат от един и същ морален и духовен упадък. Ако съществуваше алтернатива на тази ситуация, подобен банкрут на разума и щедростта щеше да има само локални (падането на червено-зелените в Германия) или забавни (комичността на френския нарцисизъм) последствия. За съжаление, нито една политическа сила - нито в Берлин, нито в Париж, не призна, че най-голямото събитие през последните месеци беше "оранжевата революция" - освобождението на 50 милиона европейци, които въстанаха срещу посткомунистическия деспотизъм. Европейската идентичност - това е вятърът, който с невиждана досега сила духа между Киев и Тбилиси. Франция, родината на правата на човека, днес зиморничаво и страхливо се е сгърчила, докато други горди народи взимат на въоръжение думите, чийто смисъл тя забрави, въпреки че висят в нейните избирателни секции - "Свобода, равенство, братство".

Le Figaro, 2 юни 2005

Андре Глюксман

Бел. ред. Текстът е публикуван за първи път на български във vsekiden.com. Тук го поместваме след чувствителна редакция.