Холандия откри референдума
Лампите не угаснаха, мелниците не спряха, не избухна война и кралството не изпадна в маргинализация и изолация. Нищо от всичко това, с което политическата класа заплашваше непослушния си електорат като последица от "Не"-то му за евроконституцията, засега не се случи. Напротив: Холандия е в центъра на вниманието, европейските народи се надигнаха на пръсти да я видят по-добре, а политиците в Брюксел затърсиха някоя по-учтива формулировка за шамара, който изядоха на 1 юни. Опитат ли се сега да те притиснат, ще им отвърнеш с аргумента, че ние във всеки случай си проведохме референдум - произнесе се един дипломат за новата ситуация, и допълни: Да ги питам аз другите, докъде пък те щяха да я докарат, ако не бяха внесли в парламентите си гласуването на евроконституцията. С оглед на огромното парламентарно мнозинство за евроконституцията холандските политици миналата година с лекота приеха необичайното предложение за референдум. Защо пък да не позволят и на електоралното стадо да потвърди единодушието си с политическата класа. Когато с пукването на пролетта взе изненадващо да се очертава една съвсем друга настройка на гласа народен, проектозаконът за референдума бе вече в сила и нямаше накъде. Министърът на правосъдието Пит-Хайн Донер би тревога с предупреждението си, че очакваният отрицателен вот на холандците ще доведе до балканизирането на Европа, министърът на икономиката Лауренс-Ян Бринкхорст изрази огорчението си с думите, че евроконституцията е всъщност твърде комплексна материя, за да се питат за нея гражданите, министърът на външните работи Бен Бот препоръча на избирателите, ако не са съвсем наясно по въпроса, да си останат вкъщи на 1 юни, а дяснолибералната Народна партия за свобода и демокрация извъртя едно пропагандно видеоклипче с посланието, че който не гласува за евроконституцията, гласува за Освиенцим. С тези задружни усилия политическата класа убеди и двайсетината процента колебаещи се на 1 юни да гласуват против политиците си и евроконституцията им.

Не че референдумът е разковниче за демокрацията. По въпроси като смъртната присъда, хомофилията или ромите за никакъв глас народен не искам и да чуя. Ала тези деликатни теми без друго са надеждно закотвени в националния основен закон без право на всенародно допитване. Въпросът с референдума за евроконституцията е обаче по-специален. Вярно е, че в отрицателния вот на холандците социолозите съзряха мотиви от битово или индивидуално естество, наред с множество уж "европейски" мотиви, нямащи нищо общо с фамозния "конституционен договор". Един ще гласува с "Не", защото, без да го питат, го изпързаляли с еврото, друг заради пословичния полски водопроводчик, трети - защото Брюксел се намесва в холандските работи и му брои херингата, четвърти - защото Брюксел не се намесва в испанските работи и не забранява коридата. Има дори един, който гласува с "Не" заради бомбардирането на Югославия, ала това си е негов личен проблем. Като оставим сериозния мотив с еврото, всяка от тези емоцийки и всички заедно имаха доста маргинално въздействие върху оформянето на отрицателния вот, маргинално беше и влиянието на разните левичарски, калвинистки, популистки и ксенофобски маргинали в парламента, изживяващи се сега като победители.
Емоционалната мътилка, която развеселяваше първоначалния дебат, подхванат с удивителна непохватност от управляващите, седмица преди референдума изненадващо се избистри и като основен мотив за отрицателния вот на електората излезе на показ едно твърде рационално ядро, а в него човек при добра воля може да разпознае ефекта на доста надежден рефлекс, засвидетелствуващ стабилната демократическа зрялост на избирателя. Става дума за рефлекса му на принципно недоверие към националните политици; и на нежеланието му да гласува на вересия още повече доверие към брюкселските. Разликата е там, че докато националните си политици по принцип можеш по някакъв начин да накажеш или да ги отстраниш в края на мандата им, ако не си вършат работата както трябва или ако злоупотребяват с властта си, сиреч с доверието ти, то за "ония в Брюксел" нямаш на разположение подобни механизми. Имаш ги само донякъде спрямо Европарламента, ала Европейската комисия, самолегитимиралият се и действителен управник, си остава далеч извън обсега на електоралните оръжия. При това този нелегитимиран надлежно управнически апарат вече години наред произвежда наредби и закони, засягащи болезнено гражданството дори в делничния му бит, без изобщо да го пита какво мисли за тях и без да му дава обяснения, защото то без друго не може да я разбере тази комплексна материя. А ето че сега го попитаха това гражданство, и то не какво да е, а дали да не ги овласти и с една конституция "ония в Брюксел". И то каква! Около 400 страници текст, на места непроницаем, на други - тако и вако за тълкуване. Един пример: основният закон на Холандия представлява бистър и ясен текст от само 30 страници без много мегдан за интерпретации. Предназначението на тази тънка книжка е да регулира отношенията между гражданин и власт и да гарантира правата на гражданите срещу посегателства от страна на овластените от него управници. Изучава се в училище и всички я разбират. Какво е предназначението на дебелия том от Брюксел обаче и след дебата не стана съвсем ясно. Правата на гражданите ли гарантира или правомощията на управниците? Има ли възможност да избира, холандският гражданин не желае да овластява хора, които не може поне колкото националните си политици да държи под контрол. Брюксел просто няма достатъчна демократична легитимация в очите на едно гражданство, възпитано вече десетина поколения с определени представи за овластяване и омандатяване на управниците си. Голям част от разноцветните недоволства, които се изсипаха в хода на дебата преди референдума и се вляха след това в отрицателния вот на допитаните граждани, в крайна сметка могат да бъдат видени като разновидности на този демократичен рефлекс.
Недоверието към Брюксел се дължи не само на демократичния дефицит на институциите му, но и на политиците, които сега се правят на много изненадани от негативния му имидж в холандската общественост. Точно те години наред съпровождаха непопулярните си и болезнени ампутации в социалния сектор с мантрата за неумолимия Брюксел, който изисквал всичко това, та на него да се сърди избирателят. Да не забравим и финансовите министри с дежурните им оплаквания колко непропорционално висок бил вносът на малката Холандия в касата на брюкселския Молох. И след като години наред охлаждаха по този начин първичния евроентусиазъм на холандците, същите тези политици сега се чудят на еврофобията им.
Холандският референдум обаче маркира не някаква дремеща досега еврофобия на избирателите, а преди всичко демократичния дефицит на Брюксел в настоящата фаза на европейска интеграция. Идеята за някаква евроконституция на този етап бе голяма и за щастие обратима глупост. Изпращайки я против волята на политическите си елити в историческия архив, непослушните френски и холандски избиратели сториха голяма услуга на всички, за които процесът на европейска интеграция е нещо по-различно от установяването на някаква конституционализирана супердържава, прозрачна колкото опала на средния пръст на Людвиг XVI и с механизми за демократичен контрол, достойни за републиката на Наполеон III. В резултат на вота на французи и холандци евроконституцията в сегашната си редакция е юридически мъртва. Европейската интеграция сега ще продължи на базата на наличните договорености, а когато узрее и демократичната легитимираност на евроинституциите, ще отидем пак на референдум за конституция.

Хага

Жерминал Чивиков