Програмираният край на ЕС
Можем ли да се отдалечим във времето и да се опитаме да видим какъв ще бъде Европейският съюз след пет, десет или петнайсет години? Подобно на движението на тектоничните плочи, съществува и европейска тектоника. Движението е вече пред очите ни - безработица, закотвена на 10% вече двайсет години; разбиване на системата на обществените услуги; увеличаване на неравенствата; увеличаващ се брой неучастващи в избори, ръст на популистките партии или на крайната десница.
Влизането в сила на Европейската конституция ще засили тази болезнена тенденция. И не би могло да бъде другояче. Тази конституция подхваща отново старите договори, върху които се опираха европейските политики, довели до този провал. Лишен от волята и от атрибутите на силата, така замисленият Европейски съюз ще хвърли още по-силно народите един срещу друг. Днес политическа Европа не съществува, тя няма да съществува и утре с предлаганата Конституция.
Докато политиката е колективен стремеж, който придава смисъл на историята, Конституцията организира подчинение на безличните сили на пазара. В 15 от 25 страни даже гражданите ще бъдат лишени от референдум, за да се произнесат по върховния закон, какъвто е една Конституция.
Европа с двайсет и пет члена почива върху четири групи страни с дълбоко различаващи се политически и стратегически интереси.
Великобритания е първата. Тя е преди всичко атлантическа. Обърната към големия простор, тя е американска по език, по история, по култура, със сърцето и духа си. Всички обичаме Великобритания. Но тя е влязла само с единия си крак в Европейския съюз, не участва в еврозоната и блокира всички скромни опити за социална и фискална хармонизация.
Войната на Съединените щати срещу Ирак беше тест, който би могъл да позволи утвърждаването на идентичността и силата на Съюза, давайки му възможност да покаже сплотеността на политическата си ориентация, да напомни за независимостта му спрямо Съединените щати, да работи за мира, да играе решителна роля на международната сцена. Но - по британска инициатива - видяхме политическа немощ, разделение, равнение по Джордж У. Буш, война, липса на инициатива в международен план.
Трите бивши фашистки диктатури (Испания, Португалия и Гърция) образуват втората група. Те дължат изключително много на Съюза, получиха много; и ЕС значително допринесе, за да се върнат тези страни в демокрацията. При постоянни вливания на европейски фондове, те приемат всички директиви от страх да не загубят финансирането си. По време на иракската криза те се поставиха в американския лагер (Гърция не изпрати войски). Те схващат ЕС като полезно за техните нужди гише, а не като обща съдба.
Третата група - новоприетите, по-специално страните от бившия Варшавски договор. Задължителното им скъсване със СССР трябваше да бъде пълно; трябваше да се очистят от шейсет години казармен социализъм. Въпреки това те не избраха спонтанно Европейския съюз, а се обърнаха към Америка. Тя им предоставяше военния си щит: те станаха членки на НАТО, преди да станат членки на ЕС. Тя им обещаваше свободен пазар: те си приложиха ултралибералната "шокова терапия". Войната в Ирак им даде случай да потвърдят привързаността си към Европа: те избраха лошата страна. Къде е политическата перспектива?
Остават френско-германската двойка и Бенелюксът. Тук се намира моторът на Съюза, който вече се дави в тая бъркотия. Изглежда чудовищната институционална конструкция, която Конституцията ни обещава, цели за задуши френско-германската динамика.
Така би трябвало да се тълкува чувствителното отстъпление в Конституцията по отношение на договора от Ница, засягащо състава на Комисията след 2014 година. Тази "смалена" Комисия ще лиши Париж и Берлин от един комисар с право на глас за пет години на всеки петнайсет!
Във фискален и социален план правилото за взимане на решения с единогласие в Съвета лишава Съюза от всякакво средство за действие. Колкото до външната и отбранителната политика, член I-41.7 регулира проблема: "Ангажиментите и сътрудничеството в тази област остават в съответствие с ангажиментите, подписани в НАТО". Ето защо, според посланика на САЩ в Съюза, господин Буш гласува с "Да" за Конституцията - "тя урежда въпроса с външната политика".
Какво ни остава? Нищо. Съюзът е с вързани ръце и запушена уста. Ако "Да"-то спечели на 29 май, ЕС ще затъне още повече в една криза, чиито размери трудно можем да си представим.
Безработицата ще остане на високи нива, без да е ограничавана. Обществените услуги ще продължават да бъдат разграждани. Със създаването на пенсионните фондове ще продължи да се вдига възрастта за пенсиониране. Здравното осигуряване и образованието постепенно ще преминат в частния сектор. Директивата за работното време ще бъде приложена. Ще се множат търговските конфликти с останалата част на света, както с Китай днес.
Делокализациите ще се ускорят и ще засягат вече не само най-развитите страни на ЕС, но ще ударят държави като Испания и Португалия. Те ще се правят "в полза" на най-слабо развитите, главно страните от бившата съветска зона.
Директивата "Болкенщайн" ще изскочи от папките и ще се приложи веднага, ерозирайки още повече правото на труд и утежнявайки конкуренцията между работниците от страните на Съюза. Това, което наблюдавахме в отношението към имигрантите - "те ни взимат хляба" - ще се приложи към румънските, полските или литовските работници. Ксенофобията и расизмът ще се разпространят бързо.
Онези, които одобряват тази Конституция, поемат отговорност, която мнозина от тях не осъзнават.
Ръководителите на Европейския съюз мамят новите страни-членки, че - както Испания, Гърция и Португалия - ще могат да се възползват от фондовете. Това е неточно - те няма да получат нищо; или ще получат съвсем малко.
Някои от тях го разбраха. Лишени от солидарност, преживявайки в трагично положение, те смятат, че нямат друг изход, освен да изтъкнат своите "предимства в състезанието": качествена работна ръка, социален и фискален дъмпинг.
Този програмиран край на Европейския съюз може да бъде избягнат. Като стопираме тази адска машина, ЕС ще може да потегли отново, върху по-реалистични основи.

Le Monde, 24 май 2005

Жак Никоноф

Жак Никоноф е икономист, президент на АТТАК, Франция.