Историята на една жена

Не помня от кога не съм виждала толкова красива сцената на Театър 199. Гроздове от разноцветно боядисани парцали висят на куки, окачени на различна височина по решетъчната конструкция на тавана. Те обрамчват като стени на куб мястото на движение на актрисата и заедно с това създават дълбочини и обеми в камерното пространство на сцената. Под тях са поставени метални кофи, в които оттича боята и в които Атидже топва от време на време някоя от парцалените топки и отново я окачва, за да се изцежда.
След първия поглед, бързо и леко отлистващ страницата на подмамващата цветна гледка, арх. Узунов заедно с Възкресия Вихърова, задвижват цветните "гроздове" и актрисата Невена Мандаджиева започва да извежда и изцежда от тях спомен след спомен от грешния си живот.
Тя се навежда над кофата, покривайки я с белия ръченик, обрамчен с цветни пискюлчета и с музиката на Асен Аврамов потъва в миналото. Започва тихото и вглъбено нареждане на историята й на смърт и опустяване, на извършени грешки и грехове, за които иска прошка.
Дали тя може да прости, дали ще й прости бог, дали ще й простят близките й, дали тя ще си прости? Това са въпросите, които извиква нейната изповед.
Атидже разказва историята на живота си в българомахамеданско село. Тя загубва мъжа си, дъщеря й умира при раждането на незаконно заченато дете, тя сама убива детето. Разказва за затритите пътища между нея и мъжа й след като тя загубва способността да има второ дете и за неговата самота. За смяната на имената и любовта на дъщеря й с християнин-българин, от който ражда детето.
Разговорът със сенките от спомените в асоциативно течащия текст на Димитър Кабаков Невена Мандаджиева задвижва тихо, без видим театрален драматизъм.
Разказът е вглъбен, вълнението е тихо. Тя се движи из това пространство с цветни парцали, от които обикновено се тъкат черги и прочутите сувенирни килими, но развълнувано-умореният й разказ показва, че от тях може би повече черга няма да се изтъче, докато не може да си прости и мъртвите не й простят, че ще тъче из тях като призрак между тях и тук, питайки се коя е била.
С това представление Възкресия Вихърова показва в историята на една жена пресичането на ценности и културни пластове в подчертано театрализиран изказ. Тоест не търси нито етнографско-екзотично-пазарен ефект, нито извличането на политически спекулативната сензация от историята, нито дори дълбоко трагични внушения. То печели със смирения разказ-изповед на Невена Мандаджиева сред капещите заедно с боята в кофите и угризения и щастливи мигове.

Виолета Дечева
















Реплика
от ложата

Жарава от Димитър Кабаков. Режисьор Възкресия Вихърова. Сценография Зарко Узунов. Музика Асен Аврамов. Участва Невена Мандаджиева. Театър 199. Премиера - 14 май 2005 г.