Банални бележки
на един журиращ
Фестивалите със състезателен характер завършват обикновено с кратко петминутно шоу на журито, на което се обявяват наградите. До този момент членовете на журито живеят един приятен и външно поне безпроблемен живот. Всеки ден трябва от 17 или от 18 часа нататък да гледат един, два или три спектакъла. През другото време са свободни.
Ако председателят се случи по-педантичен, може да помоли колегите си да прекарат част от това свободно време в заседания и дискусии. Като правило председателят знае, че е такъв за една седмица, и гледа да не досажда на колегите си. Обикновено журито се събира един-два пъти преди финала. На тях се уточняват някои общи принципи, произвежда се първоначална селекция от гледаните до този момент спектакли. Тогава се обсъждат "общотеоретични" и практически приложими професионални въпроси като този, например, как да сравняваме и йерархизираме толкова различни и толкова добри спектакли, като "Пухеният" и "Лазарица"? И т.н. Тогава колегите с по-малък опит осъзнават, че никое колективно решение не може изцяло да покрие чиято и да било лична представа за художествените стойности. Пак тогава всички се обединяват около професионалната си мечта най-сетне да бъдат отличени само безспорните успехи, като попътно се поощрят младите, интересно започващите своята творческа кариера. Тогава, пак попътно, журито се опитва чрез присъжданите награди да прояви колективна прозорливост и да стимулира чрез индиректното им огласяване определени крехки, но видими за опитното му око, тенденции в развитието на театъра ни. (Все пак журито е от театроведи и знае, че това с тенденциите е невъзможно да се случва всяка година, че ритъмът на подобни естетически сюжети е многогодишен и труднопредсказуем. Другото е лекокрила журналистика от български тиражен всекидневник.) Отново и отново журито приема да гледа спектаклите, сякаш не ги е гледало преди, и да съди за постиженията само от представянето на врачанска сцена.
Последното заседание е след последния спектакъл от състезателната програма и на него си струва да се присъства. По няколко причини. Трябва спешно да се решат наградите, времето не достига, пространните аргументации се избягват. Това е времето на правия текст, на лаконичната театрална критика, в тези минути единствена дума може да е по-точна и интересна от цяла статия. Паразитните изказвания са сведени до минимум. Обикновено броят на наградите не стига (нали уж щяхме само най-доброто!), а ежедневното споменаване на селекцията с изречения като: "Е, как може и това да се избере?!", преминава в стаена благодарност: "Ако имаше и други добри спектакли, какво щяхме да правим?!".
Вметка за селекцията на Светлана Байчинска. В текста, с който представя своя избор, тя мотивира защо е приела да изготви афиша на "Враца 2005": "...очаквах, че на "малка сцена" ще видя онова, което все по-често ми липсва на "голяма", а именно същински изповедна, емоционално пронизителна и детайлно изпипана актьорска игра. И второ, защото не съм загубила любопитството си към експерименталните театрални опити, а те по правило се правят на "малка сцена". По-нататък Светлана Байчинска описва своите разочарования, говори за актьорското "дуенде", което не се среща често, но не бърза с лека ръка да говори за "криза", а упорства в тезата си, че все пак "формите, в които се случва "камерният театър", са толкова многовариантни, че той обективно става ако не по-качествен, то поне по-любопитен и по-шарен от некамерния". Думите си завършва с надеждата "предложеният от мен афиш на свой ред да случи един колкото многолик, толкова и добър фестивал".
За някои от спектаклите имаше единодушие, че можеха да не се показват на фестивала. Такъв беше, например, "Храна за кучета и котки", който се яви по право, тоест извън селекцията. Но по-справедлива би била оценката за афиша, ако си дадем сметка дали извън него са останали камерни спектакли, създадени през последната година, които биха променили общото звучене на селекцията. Играта "намери липсващия спектакъл" я играхме първите дни и не успяхме да посочим повече от едно-две представления, които биха стояли добре сред останалите. Но и те едва ли щяха да променят качествено картината. Това може да се отбрули през тази година от "градината на изсъхналите клони" (Аве Иванова) и не ни остава нищо друго, освен да се насладим на онези два-три сочни плода в малката ни кошница, които биха правили чест и биха били в основата на всяка друга селекция. Последното се потвърждава от присъствието на тези спектакли в афиша и на други фестивали. Край на вметката.
И така, идва последният ден. Напрежението в журито нараства. Уж си говорим кой, кога и с какво ще се прибира на следващия ден, но знаем, че някъде преди полунощ най-късно ще трябва да прочетем протокола с наградите. Оглеждаме отново единайсетте представления. За някои от тях нямаме никакви спорове. Спори се обикновено за неща, които са ни развълнували. Мълчанието около някои спектакли е жестоко, по своему несправедливо. Но сега мислим за реалните претенденти за наградите, а не за справедливостта, за видимите усилия на актьори и режисьори да постигнат цялост, вълнение, истина. Никакви сантименти, защото бихме блокирали възможността да стигнем до общо решение. Някои спектакли - поне както бяха представени във Враца - "облекчават" задачата ни. Нито "Назад към културата" на Тодор Колев (Драматичен театър, Пловдив), нито "Ти, който никога не ме позна..." по Стефан Цвайг (копродукция на Общинския театър, Кюстендил, и Домашния театър на Вили Цанков; режисьор Вили Цанков), нито дори "Даскалът" от Жан Пиер Допан (Народен театър "Иван Вазов", режисьор Борислав Чакринов) се представиха пълноценно. Първият спектакъл на домакините "Храна за кучета и котки" будеше известно недоумение. Разпиляността му, пошловатата му лекота в изобразяване на "нещата от живота" са скучни, безпомощни. Само преди година същият режисьор в "Къщата на Иван" от Пламен Дойнов беше съвсем различен, по-събран, по-смислен, актьорите имаха интересни, защитавани на сцената, каузи. Благоевградският спектакъл "Пикасо в бистро "Пъргавият заек" от Стийв Мартин (режисьор Петър Кауков) мина вяло, слабо. Играха разностилно, превъзбудено. (В София гастролът им беше по-успешен.) От ентусиазираните млади актьори Петко Каменов (Айнщайн), Кънчо Кънев (Пикасо) и Милена Копралева (Сюзан) бих отделил последната. Беше дала на персонажа си някакво особено, нестандартно чувство за хумор, остроумието й беше внезапно, поведението (в отделни сцени) - по-необичайно. Но в представлението имаше и дълги тягостни моменти и дори сюжетът, свързан с младите Пикасо и Айнщайн (да, самите те, а не персонажи с такива прякори!), ни се струваше банален, направен без въображение.
Нивото на фестивала определи вторият спектакъл от първата вечер: "Пухеният" от Мартин Макдона (Драматичен театър, Варна; режисьор Явор Гърдев). За него е писано достатъчно, пък и тук описваме проблемите на журиращия, а не спектаклите. Проблемът беше: могат ли да се делят актьорските постижения на невероятното трио Михаил Мутафов, Пенко Господинов и Стоян Радев? Всеки от тях имаше своите звездни мигове, след които се отдръпваше някак по-назад, за да дойдат същите моменти на колегата. Тази екипност, тази свещена солидарност в името на постановката, свръхконтролът им в ситуация, когато са лишени от възможност за каквито и да било корективи, дава, според мен, еднозначен отговор. Не е възможно. В този смисъл журито (при това по мое предложение) постигна невъзможното - притиснат от статути, финанси и наличието на още един спектакъл (от предпоследния ден) - "Лазарица" от Йордан Радичков (Народен театър "Иван Вазов", режисьор Крикор Азарян).
Не бях гледал Катя Иванова от дълго време. Връщането й на сцената е нещо, което не може да не радва. При това постановката на Вили Цанков "Ти, който никога не ме позна..." е стилна, лаконична и цялостна. Но е някак стара, позната, сякаш идва като спомен за един отминал театър. Драматичният й заряд ме оставя някак встрани, не става мое изживяване. Нещо, което се получи и при "Даскал" с Велко Кънев. Огромен актьор, който при очевидните си намерения тук не успя да преодолее докрай наслоенията от други свои изяви. Не беше пошло, но беше мудно, изчакващо зрителските реакции, някак твърде видимо самоконтролирано, лишено от спонтанност. При Тодор Колев в "Назад към културата" имаше сходни проблеми. Обявявайки война на бездуховността, той допусна в изразните си средства същата тази пошлост, елементи на шоуто, профанирайки така иначе нелошата си идея. Текстът - негов - не е на нивото на задачата, която сам си поставя. Тези двама популярни и очарователни актьори правят усилия да надмогнат пребиваването си в по-ниските жанрове и това тяхно усилие заслужава аплодисменти, но очевидно "обратният път" не е лесен и само с един спектакъл не може да бъде извървян.
Особен случай е "Язът" от Конър Макфърсън (Драматичен театър, Ловеч; режисьор Иван Добчев). Имаме сериозен спектакъл, добре разказана интересна история. (Подобни психологико-народоведчески истории с примеси на фолклор, езичество и екзотика могат успешно да се търсят и в България, а не, както напоследък е модно, само в Ирландия). Но тези натурни зарисовки на персонажи от различен свят се постигнаха, според мен, само от Даниел Рашев и, частично, от Койна Русева. Основните изпълнители бяха излезли сякаш от един стар, претоплен театър и видимият им ентусиазъм не беше достатъчен, за да прозвучи спектакълът с мощната загадъчност на човека и неговия живот - сходен и разпознаваем в близки и далечни страни.
Интересният обрат във "Валонска нощ" е, че Дон Жуан внезапно, при това за пръв път, се влюбва истински. И то - в мъж! На привържениците на традиционните хетеросексулни отношения - а такива са търсещите възмездие срещу деянията на Дон Жуан многобройни жени в пиесата, а също така и поне част, надявам се, от публиката - се отнема последната опора. Обратът става чак към финала, а дотогава имаме сюжет на коварно женско отмъщение, който би бил доста тривиален, ако не беше чаровното присъствие на Росица Огнянова в ролята на Анжелик.
Най-много спорове предизвика "Рибарят и неговата душа" по Оскар Уайлд (Театър 199, режисьор Мариус Куркински). Тук, само тук, в журито се водеха спорове и, поне според някои от първите коментари на наградите, само този спектакъл беше останал някак недооценен. Приказната патетика на спектакъла имаше своите привърженици. Други пък смятаха, че в "Рибарят и неговата душа" Мариус Куркински е необичайно пряк и някак елементарен, че спектакълът не е заразителен, че е монотонен и на места доскучава.
"Виктория" - един колаж по текстове на Метерлинк, Ибсен, Стриндберг и Бергман (Родопски драматичен театър, Смолян; режисьор Крум Филипов) фактически е моноспектакъл на Емилия Ованесян. Жената след житейската й катастрофа, човекът в криза, лудостта на едно съзнание, което не може да приеме света около себе си. Вечните скандинавски мотиви са усетени до болка от актрисата, но постановката не се отказва и от възможния хумор, от самоиронията. Съдбата на Виктория изживяваме като наша обща съдба.
"Лазарица" беше фактическият финал на фестивала. Сложното съчетание на трагедийност и жизнелюбие, на величие и примирение, на приспособимост и гордост, на надежда и меланхолия - такива тонове са вплетени от Крикор Азарян в тази паметна интерпретация на Радичковата "Лазарица".
Въобразявам си, че е ясно защо практически всички награди отидоха в три представления: "Пухеният", "Лазарица" и "Виктория".
Три определено добри спектакъла. Никак не е малко... Чрез срещата им с публиката на Враца фестивалът се е състоял достойно.

Никола Вандов



Тазгодишното издание на Националния фестивал на малките театрални форми във Враца е вече история. То продължи от 16 до 21 май, когато бяха обявени и наградите (вж. "Култура", бр. 21 от 3 юни т.г.). Журито беше в състав: Асен Константинов, Борис Величков, Милена Михайлова, Никола Вандов - председател, и Ромео Попилиев. Фестивалният афиш включваше селекцията на Светлана Байчинска (вж. "Култура", бр. 17/18 от 13 май т.г.), два спектакъла на домакините от Врачанския театър ("Храна за кучета и котки" от Николай Павлов, режисьор Венцислав Асенов, и "Валонска нощ" от Ерик-Еманюел Шмит, режисьор Николай Поляков) и "Професионалистът" от Душан Ковачевич (спектакъл на колегите от Цариброд, Сърбия).