Чии са тези клипове?
Правителството се опита да отговори според приказката: "На Карабас-Барабас".
Дете вдига шум, като надува свирка и удря по радиатор - иска да бъде забелязано. Това е телевизионен клип от правителствената кампания за повишаване на избирателната активност. Ефектен е, защото генерира съпротива срещу инерциите на всекидневието и илюзията, които те носят, че всичко е наред; защото припомня, че изборът дали да участваш в изборите е важен не само за теб, но и за децата ти, като същевременно те идентифицра с тях - поставя те извън скептицизма и меланхолията на опита.
За кампанията бяха произведени и още по-добри клипове. Изискана млада жена се явява на интервю за работа, но за неин ужас проговаря с просташки мъжки глас, който псува шефа на комисията. Или: амбициозен младеж представя проект пред клиенти, но пак, вместо със собствения си, с чужд глас, който попада в "блендата" на врачките пред "Шератон". Внушението е, че демократичните права, каквото е гласуването (а в случая отказът от него), засягат персоналната ти идентичност, от твоето решение зависи кой ще си. При това тезата не е, както обикновено, абстрактно съобщена, а е вкарана в "човешка история", отелесностена е "в превод" от институционален на емоционален език. Специална роля играе и иронията, която не позволява на "историйките" да те съдят (от името на невидим авторитет), а ти дава шанс да се погледнеш отстрани и така "раздвоен" сам отново да отсъдиш. Въпреки професионалните си качества, тези клипове така и не стигнаха до екран, препънаха се "по пътя" в остри въпроси. Например: могат ли авторите им да използват вече използвани (особено в САЩ) подходи, като вселяването на един глас в тялото на друг? Или: приемливо ли е една обществена кампания да прекрачва общоприетите (добрите) нрави с нецензурни фрази, да речем? Всъщност, дотук като че ли не е трудно да се намерят щадящи за продукта отговори: социалната реклама, като всяка реклама, си служи с трикове, клишета и имитации и не бива да се мисли толкова в стойностите на авторския текст, колкото в ефектите на социалното поведение, а пък вулгаризмите и грубостите не са самоцелна провокация, имат съдържателни задачи - да стилизират "негативния друг", в който се превръщаш (оставяш му се), когато се откажеш от правото си на собствен глас, да го напрвят осезаем, и то тъкмо в репертоарите на ниското и отблъскващото. Вярно е, че в чуждия глас от втория клип звучаха ромски интонации, т. е. едно малцинство можеше да се възприеме като негативен знак, което вече със сигурност е недопустимо, но той бързо получи нова редакция, в която се появи астрологическо предсказание, вече напълно освободено от рисковете на нетолерантността. Въобще, въпросът, който срути кампанията, беше друг: допустимо ли е една политическа институция, свързана с управляващите, каквато е правителството, да влияе върху вота с парите на данъкоплатеца? Особено след като е ясно, че повишаването на избирателната активност е в тяхна полза. Да не говорим, че "юпи-поетиката" на клиповете беше извлечена точно от "лайф стайла" на основната таргет-група, към която се прицелва НДСВ. Кампанията "по инвеститор" беше оскандалена. Това може и да е добре за една търговска реклама, да кажем на водка, защото всеки шум привлича внимание към продукта, но е край (преди началото) за една социална реклама, която в последна сметка има етически задачи. А дебатът дали тя сама по себе си е етична, ги прави неизпълними. Ясно е, че в предизборната комуникация професионализмът на рекламните послания не е достатъчен, по-важно се оказва чии са. Иначе нямаше да има разлика между стоки и каузи.

Георги Лозанов