Бъдещето на европейската мечта
[...] Все пак нещо изключително важно се случи. Вотът на французи и холандци отбелязва началото на европеизацията на политиката - и особено на базово ниво: около семейната маса, в кафенетата, в заводите и канцелариите и, най-накрая, на улицата. Франция се превърна в една огромна класна стая за изучаване бъдещето на Европа. Бях там. Страсти, ангажираност, всеки е въвлечен лично. Милиони френски граждани, обсъждащи въпроса без оглед на класи или поколения, от космополитния Париж, до най-затънтените краища.
През почти петдесет години Европейският съюз бе пространство, запазено изключително за континенталния елит. Общественото мнение рядко бе канено на обсъжданията.
Обаче френските и холандските граждани шутираха в движение, превръщайки европейската политика в народен спорт - и дори да не одобрявам резултатите от референдумите по Конституцията, трябва да призная, че френското и холандското обществено мнение превърнаха европейската политика в съществуващ факт. Трудно е да се схване цялата дълбочина на това превръщение. Десетки милиони граждани, увлечени в четене на Конституцията, подчертаващи пасажи, спорейки по тяхното значение.
Въпросът сега е дали този ентусиазъм съответстваше точно на едно освобождаване от политическа фрустрация, както смятат някои анализатори, или напротив, трябва да виждаме в него първите движения на едно масово политическо съзнание. Мнозина социалисти, синдикалисти и лидери на гражданското общество твърдяха, преди гласуването, че едно "Не" би имало като резултат широк трансевропейски дебат, целящ да ускори социалната пазарна икономика и да създаде един засилен Съюз, способен да се извиси до висотата на европейската мечта. Именно те убедиха милиони избиратели да гласуват "Не", предричайки нов диалог. Ако предположим, че са били с добри намерения, можем да очакваме оживен и траен политически дебат, както и социална мобилизация в полза на една по-задълбочена европейска политическа програма. Но ако "Не"-то е било предизвикано от маневри, от търсене на политически позиции за тази или онази група или партия, или на този или онзи политически лидер, тогава не трябва да се учудваме, ако европейският диалог отслабне бързо.
Според мен, след като французи и холандци наистина се хвърлиха, за първи път, в европейската политика, няма много шансове да се откажат - дори ако отделни групи или политици са се опитали да манипулират електората в своя полза. Основанията ми за оптимизъм са следните. След като казаха "Не" на европейската конституция, французите и холандците се оказват в едно нетърпимо положение на политически вакуум. Накъде да вървят оттук нататък? Наистина ли французите и холандците вярват, че благодарение на връщането в националната клетка, децата им ще черпят щастие и благоденствие в ограничената вселена на техните малки териториални източници... или по-добре би било да им предложа новите и обширни възможности да изживеят европейската мечта върху един бурно развиващ се континент? В същото време, ако множество френски и холандски родители гласуваха "Не", за да са сигурни, че бъдещата разширена и по-добре интегрирана Европа ще остане вярна на принципите на социалната пазарна икономика, те би трябвало да въздействат на европейската политическа програма, за да въплътят надеждите си. Ако обаче привържениците на "Не"-то не поемат последствията от гласуването си, предлагайки една по-силна визия за Европа, вредите, нанесени от вота на 29 май ще засегнат не само Конституцията, но и бъдещето на децата им.
Накрая, преди да свеждаме предварително отрицателния вот на французи и холандци до "началото на края на един чудесен европейски политически експеримент", нека да помним, че на Америка й трябваха почти сто години и няколко кървави граждански войни, преди нашата Конституция да бъде напълно приета от гражданите на различните - и даже много различни - щати.

Liberation, 7 юни 2005

Джереми Рифкин,
САЩ, есеист, експерт по икономика и международни отношения