Защо французите и холандците гласуваха с "не"?
Когато през 1814 г. руската армия преследва Наполеоновите войски по целия им обратен път към Париж, окупаторите биват не само толерирани, но и приветствани. Те били изискани. Самата императрица Жозефина е яздела с младия цар. Местните жители били очаровани да се подчинят - и с колкото по-малко достойнство, толкова по-добре. "Ние, жените", пише мадам Шатобриан, "бихме викали "Обезглавете ни!", стига само да чуехме, че съседите ни го правят". Французите са смешни. Те винаги са готови да се надигнат срещу узурпирането на правата и свободите им от чужденци - но без много да бързат.
Миналата седмица времето им дойде. Френските избиратели отхвърлиха предложения "конституционен договор" за Европейския съюз и разтърсиха целия континент. Седемдесет процента от населението на страната излезе да гласува - грубо три пъти повече от обичайното френско представяне на европейски избори - след най-разгорещения национален дебат от Алжирската война насам. Договорът бе отхвърлен с поразителната разлика от 10 пункта. По този начин французите затвориха книгата с половинвековните усилия на Франция да съхрани залязващото си световно влияние, въвеждайки европейските страни в нов тип политически съюз със столица Брюксел. "Никога не отделяйте величието на Франция от изграждането на Европа", заявява президентът Франсоа Митеран в началото на 90-те години, към края на 14-годишния си престой във властта. "Това е нашето ново измерение". С настъпването на новото хилядолетие влиятелният редактор на "Нувел Обсерватьор" Жак Жюлиар може да каже, че "днешните френски патриоти са европейци". А през 2003 г., преди още тази нова доктрина да бъде напълно готова, френският външен министър Доминик дьо Вилпен я направи международен медиен празник, като заяви на изумените представители в ООН, че те, и само те, имат легитимността да настояват за демократични промени в Ирак.
Разкрили това евангелие пред света, сега французите първи оповестиха своето вероотстъпничество. Последиците от него са както непосредствени, така и дългосрочни. Холандците, споделящи с французите много от опасенията от предаването на суверенитета, проведоха референдум три дни по-късно. Техните безпокойства бяха утежнени от два скорошни епизода на политическо насилие - ликвидирането на популисткия политик Пим Фортаун през май 2002 г. и убийството на режисьора Тео ван Гог от ислямистки радикал през ноември 2004 г. Холандците отхвърлиха конституционния договор с 62% на 38%, при 63% активност. Това участие също надхвърли почти три пъти представянето на страната на традиционни европейски избори.
Единствената част от 485-страничната конституция, която оттук насетне някой ще трябва да помни - макар това да е частта, която хората в Брюксел сега се мъчат да забравят - е член IV, параграф 447. Този пасаж предвижда влизането в сила на конституционния договор само при ратифициране от всички страни-членки на ЕС. Не се посреща хладнокръвно това, което се е случило: пропадна, поне в обозримо бъдеще, опитът на ЕС да се обвърже конституционно в един още по-тесен съюз.
Това ще има последици и за Съединените щати. Някои от тях са добри. Точно миналия месец, опиянен от успеха си в последните британски парламентарни избори, депутатът Джордж Галоуей, противник на войната в Ирак, злорадстваше в очакване на предстоящо разплащане на сметките с приятелите на Американския съюз. "Повечето коментари, които тези дни ще прочетете", обясняваше той на Чарлз Роуз, "засягат въпроса кога, а не дали ще се състои ранното напускане на политическата сцена от Тони Блеър; и смятам, че Ирак е основната причина за това. Аснар в Испания вече си тръгна. Предричам, знаете ли, че Берлускони в Италия ще бъде следващият, който ще си ходи. Един по един хората, извършили тази в най-добрия случай гротескна грешка, си плащат политическата цена за нея."
Само че сега нещата изглеждат различно. Германският канцлер Герхард Шрьодер, човекът, който отвори европейските шлюзове за антиамериканизма в предизборната си кампания от 2002 г., току-що свика предсрочни избори след първия от четири десетилетия насам разгром на неговата Социалдемократическа партия в крепостта й Северен Рейн-Вестфалия. Малцина му дават някакъв шанс за нов мандат от есента. След като даде максимума от себе си в кампанията "за" конституцията, Жак Ширак изглежда изправен пред края на своята политическа кариера. Вярно е, че миналата седмица той номинира за свой министър-председател антивоенния знаменосец Доминик дьо Вилпен. Но неудобната цена за Ширак е номинирането и на главния му съперник Никола Саркози, най-проамериканския (и най-популярен) политик в страната, за държавен министър. Изборът на Вилпен може да зарови Ширак в още по-дълбока дупка. Едва една трета от избирателите одобряват избора му, според изследване на Ипсос от миналата седмица. 64% от респондентите казват, че искат цялостна смяна на управлението, а едва 20% считат Вилпен за подходящ да я проведе.
Това не означава, че става обратното на предсказанието на Галоуей, т.е. че противниците на войната в Ирак вече не биха могли да спечелят властта в Европа. То обаче означава, че антиамериканизмът, вдигнал рейтингите на някои политици до тавана през 2002 и 2003 г., се е оказал с крайно ограничена жизненост.
Всъщност конституцията, за която говорим, е един хибриден документ. Отчасти тя е кодификация на съществуващи договори и закони. Но тя обхваща и няколко реални трансфера на суверенитет от националните държави към европейското правителство, които са наистина конституционни по природата си. Тя би дала на Европа президент и външен министър, и двамата избирани за мандати от по две години и половина. Тя би отнела правото на двайсет и петте съставни национални държави да законодателстват и би го предоставила на "евродепутатите" от Европейския парламент в Страсбург. След като френският и холандският референдуми пропаднаха, разбирането, че е било грешка да се нарече този документ конституция, се превърна бързо в брюкселски консенсус. Това е вярно само ретроспективно; ако конституционното нещо, както и да го наричаме, беше минало успешно, способността да се опише като конституция би станала ключова за повишаване на властта и престижа на Брюксел. Евентуалните световни държавници от следващата глобална криза вече не биха рискували да осмеят хората в Брюксел като "самозванци" или като обикновени куриери на фалиралите политици, заведени на паша в Брюксел. Защото те биха могли да отвърнат: "Според конституционните правомощия, в които съм облечен от народа на Европейския съюз..."
На повечето избиратели процедурите навяват мисълта за политици, които се опитват да ги измамят. В сайта etienne.chouard.free.fr един гимназиален учител от Марсилия, с талант за ясна проза и слабост към глупави пиктографии, убеждава сънародниците си почти самостоятелно, че случаят е именно такъв. (Едно от революционните събития на отминалата кампания, благодарение предимно на Етиен Шуар, стана възходът на блоговете във Франция.) "Не съм чел текста и просто нямам време да го направя - твърде много работа", написа Шуар късно през кампанията. Но той предупреди също така, че водещите медии пренебрегват основните въпроси в конституцията и изброи пет от тях:
1. Една конституция трябва да бъде читаема, за да позволи народен вот; този текст е нечитаем.
2. Една конституция не бива да налага политическа идеология; този текст е партийно пристрастен.
3. Една конституция подлежи на преразглеждане; този текст е затворен за промени...
4. Една конституция защитава хората от тирания чрез разделение на властите; тази не предлага истински баланси и противотежести и разделение на властите.
5. Една конституция не се предоставя от властващите; тя се създава от самите хора, за да ги защитава от произволна власт посредством независимо учредително събрание, избрано с такава цел и разпуснато след това; този текст утвърждава европейски институции, разработени от властващите преди 50 години.
В тази светлина отговорът на въпроса защо французите и холандците отхвърлиха с гласа си Европейската конституция е прост: защото бяха попитани. В Нидерландия метафората, използвана от всички, беше свързана с неуправляем влак. Младият ръководител на Партията на труда Ваутер Бос, поставен в неудобно положение, когато партията му гласува решително срещу договора, докато той обикаляше страната, за да призовава да се гласува "за", заяви: "Хората имаха чувството, че седят в неуправляем влак. За първи път те имаха шанса да скочат от него. Те нямаха представа с каква скорост се движи влакът, нито откъде се управлява."
Жак Ширак счете отрицателния вот за признак на възраждащ се национализъм и се помъчи да го използва. "В този период", каза той миналата седмица, "ние трябва да се сплотим зад националния интерес". С подобни, макар и по-фини думи, Жан-Мари Коломбани, редактор на "Льо Монд", обрисува френския вот като реакционен: една атака срещу ЕС, която "разрушава навици и предизвиква промени" в силно тесногръди общества. Но не е ясно дали той е прав. И в двете страни именно десноцентристките партии (в народната митология това са силите на статуквото) формираха по-голямата част от положителния вот. Във Франция договора подкрепиха грубо три четвърти от двете "консервативни" партии - на Жак Ширак и на бившия президент Валери Жискар д`Естен. В Холандия най-големите защитници на договора се оказаха пазарно-либералната Народна партия за свобода и демокрация и партията Християндемократически апел, поддържайки го съответно с 60 и 77% от гласовете.
Това води до една загадка: ако бастионът на подкрепата за ЕС е десният център, то как се случва така, че толкова години ЕС е управляван от левия център? Изборите показаха, че лявоцентристките партии и в двете страни, социалистите във Франция и Партията на труда в Нидерландия, са разделени точно наполовина по този въпрос. Данните са тревожни: те подсказват, че във вида, в който съществуват, политиките на ЕС нямат "базова" опора.
Холандският Християнски съюз, ръководен от политическия феномен Андре Рауфут, проведе една кампания срещу ЕС, характеризираща се със здрав разум, с езика на американските (дори рейгънистките) данъчни революционери и с оптимизъм. Това беше единствената дясна буржоазна партия, която се противопостави на договора и гласува с "не" в съотношение 86% на 14%. За Рауфут ключовият факт е, че Нидерландия плаща в ЕС повече на глава от населението, отколкото всяка друга страна. Посланието на неговата партия може да се разбере от анкета за всекидневника "De Volkskrant" от миналата седмица. Участниците в кампанията "против" имат реални конкретни аргументи. Водещите два между тях са, първо, "Нидерландия плаща твърде много за ЕС", и второ, "Това ще намали правомощията ни в собствената ни страна". Колкото до кампанията "за", нейните водещи аргументи са несъстоятелни. Те са два: "Транснационалните политики се направляват най-добре от ЕС" и "Стимулиране на сътрудничеството между страните-членки". На барикадите е скучно...
Неудобната новина е, че с изключение на Християнския съюз в Холандия, именно крайните леви и десни партии демонстрираха лоялността си към "демокрацията". Призиви Ширак да разпусне парламента дойдоха от пощальона-троцкист Оливие Безансно и от лидера на реваншисткия Национален фронт Жан-Мари Льо Пен. На тях трябва да се гледа по-сериозно, отколкото миналия месец. Десният екстремизъм е нещо тревожно. Европейските лидери започнаха в леността си да използват епитета "антиевропеец" като компромисно положение между това, да наречеш някого фашист, и това, да го потупаш по гърба. Като назовеш Льо Пен и австриеца Йорг Хайдер "антиевропейци", получаваш възможността да ги изключиш от участие във върховните държавни органи, без да обиждаш екстремистките гласоподаватели, от които ще се нуждаеш на следващите избори. След като вече антиевропейството се прояви като идеологията на мнозинството в западноевропейските референдуми, трябва да се надяваме потенциалните избиратели на Льо Пен да разберат, че политиците просто са говорили тактически. Левият екстремизъм също е нещо тревожно поради организационните възможности на левицата. Идването на Вилпен на власт във Франция бе приветствано със стачка на железопътните работници, а Безансно обеща нови "обществени мобилизации" през следващите седмици. Тревожното е, че френската кампания "против" с приближаването на президентските избори от 2007 г. ще напомня за Съпротивата от, да речем, 1948 г.: Една голяма коалиция разгромява един ужасен враг; и само комунистите в коалицията са достатъчно организирани, за да приберат плодовете от победата.
Проблемът сега е, че водещите политици, национални и европейски, не разполагат с надеждни пътища за комуникация със своите публики. ЕС е поел толкова отговорности, особено регулаторни и икономически, че капацитетът на отделните национални държави за пълно самоуправление е атрофирал. Това е разпространило т.нар. "демократичен дефицит" на ЕС (нещото, което този конституционен плебисцит бе предназначен да фиксира) към националните правителства. Да погледнем Нидерландия. Там близо две трети от избирателите се произнесоха против ЕС - но 85% от националните законодатели бяха твърди (често фанатични) привърженици на договора броени седмици по-рано. Това несъответствие е горещият политически проблем в Европа точно сега. През следващите няколко години то ще бъде коригирано чрез национални избори по целия континент.
Дотогава Европа ще мине през труден период, в който всеки скрижал на вярата ще бъде предоговарян. По някои теми новото разпределение вече е кристално ясно. Една от тях е кандидатурата на Турция за Европейския съюз. Турция се състезава за членство от началото на 60-те години, а миналата зима лидерите на ЕС се съгласиха да започнат преговори, които би трябвало да се увенчаят с пълно членство след още едно десетилетие. Това няма да се случи. Огромният брой френски и холандски противници на конституцията, посочили Турция като едно от основните си безпокойства за бъдещето на ЕС (било защото нейната евтина работна ръка заплашва работните места на европейците, било защото мюсюлманската й идентичност застрашава културното единство на Европа), превърнаха Турция в трета релса на европейската политика.
Последиците стават дори още по-неизбежни с наближаването на националните избори в Германия. Баварският министър-председател Едмунд Щойбер, консервативен кандидат за канцлер през 2002 г., настоява да се сложи точка на преговорите за приемане на Турция. "Европейският съюз не може да се приспособи към Турция", казва той, "нито Турция може да се приспособи към Европейския съюз". Инго Фридрих, един от християндемократическите съюзници на Щойбер, отиде още по-далече през миналата седмица, като препоръча "мораториум върху приемането" не само на Турция, но и на България и Румъния, чието членство е въпрос единствено на формализиране. В петък Шрьодер заяви, че той е против такива обрати. Но ако се придържа към подобна позиция, ще загуби всякакъв шанс за преизбиране. Турските бизнесмени са в състояние да разчетат сигналите. В понеделника след поражението на Шрьодеровите социалдемократи в гъстонаселената германска провинция Северен Рейн-Вестфалия турският капиталов пазар загуби 5% от стойността си.
До следващата пролет предстоят още дузина референдуми, а според проучванията отрицателният вот ще надделее в повечето от тях. На практика европейците, чиито страни вече са ратифицирали договора, се чувстват излъгани и искат да го преразгледат. Мнозинството от германците, на които не са им разрешени обвързващи референдуми по причини, произтичащи от историята им през ХХ век, обявиха в анкетата на Инфратест-Димап през миналата седмица, че биха искали да видят конституционния договор предоговорен, въпреки че собствените им законодатели са го ратифицирали миналия месец.
Поради член IV, параграф 447 бъдещите референдуми са напълно безсмислени. Когато обаче Тони Блеър разумно намекна, че ще отмени референдума в собствената си страна, председателят на Европейската комисия Хосе Мануел Дуро Барозу предупреди срещу предприемането на "едностранни действия". Всъщност другите европейски политици внушават, че Европа просто продължава да въвежда любимите си части от конституционния договор с всички необходими средства. Важни реформи, като Европейската отбранителна агенция (която съществува и вече някак си функционира), президентският мандат, Европейското министерство на външните работи, в крайна сметка могат просто да се обявят за неконституционни въпроси и да се третират по традиционните пътища от брюкселската бюрокрация. Министър-председателят на Люксембург Жан-Клод Юнкер прекара голяма част от пролетта да настоява, че всяка страна, отхвърлила конституцията, трябва да я подложи на "прегласуване".
Испанският министър-председател Хосе Луис Родригес Сапатеро заяви след френското поражение: "Трябва да си вземем бележка от недоволството, изразено в този вот, и да удвоим усилията си, за да обясним, че тази конституция скрепява правата и свободите на европейците като наш социален модел". Най-общо казано, тук се наблюдава Параграф 22. Европейските политически лидери реагират на провала на референдума с тази липса на отговорност, за която току-що бяха наказани.

Weekly Standard, 13 юни 2005

Кристофър Колдуел

Авторът е старши редактор в "Уикли Стандърт"