Процесът срещу Европа
Мощното "не" на французите и холандците спрямо конституционния договор е грозно поражение по пътя на изграждането на една, полезна за своите граждани, единна Европа. Поражение, защото изкара на бял свят колко некомфортно изглежда вече изграденото. И, не на последно място, защото без новия договор става още по-трудно да се постигне материалното добруване и сигурността, които европейските граждани желаят, а националните държави са все по-малко в състояние да им осигурят.
По повод несъстоялото се във Франция ратифициране на Европейската отбранителна общност през 1954 година, Жан Моне пише в спомените си: "Мнозина го сметнаха за крах, но аз, колкото и да бях разочарован, не мислех, че това ще е краят на Европа. За пореден път трябваше да обясня на моите приятели, че само пораженията трябва да се вземат предвид."
Процесът "Европа" и процесът срещу Европа
Досега конституционният договор бе одобрен от единадесет държави-членки на ЕС с население от 255 милиона. Отхвърлиха го две държави-членки с общо 76 милиона жители. За да може документът да влезе в сила, както е известно, е необходимо да е приет единодушно, така че, стига да не бъдат предприети нови опити за гласуване, конституцията няма да се задейства.
По-"истинска" ли е стойността на волеизявлението в онези страни, където се прибягна до референдум (с отрицателен резултат във Франция и Холандия и положителен в Испания), в сравнение със страните, които взеха решение по парламентарен път? Трябва ли Италия например да чувства "недостиг на демокрация", защото, както впрочем налага собствената й Конституция, европейският документ бе ратифициран с гласуване в Народното събрание? Не вярвам. Референдумите имат хубавото свойство да подтикват гражданите към търсене на допълнителна информация и размисъл. И, по някакъв начин, представляват представителен сондаж. Но на какво?
Според огромната част от наблюдателите, това "Не" отразява много повече смесица от тежко недоволство на французите от управлението на държавата, икономическата и социалната им ситуация, имиграцията и годността на Европа да допринесе за разрешаването на изредените проблеми, отколкото мнение, отговарящо по същество на единственото питане в случая - приемат или не новия договор.
Допитванията за Конституцията са едно във висша степен абстрактно и опасно упражнение по "демокрация" - от жителите на дадена страна се иска да вземат решение (при това не само за себе си, а и за още 400 милиона европейски граждани) по твърде сложна тема, като за целта им се връчва листче, посредством което в най-лаконичен вид да изразят задоволство или несъгласие. Да си представим за миг какво би се случило в Италия (макар тук сондажите да отчитат чувствителен спад в доверието към Европейския съюз, то остава далеч по-високо, отколкото това към родните политически институции, с изключение само на президента на републиката), ако свикаме референдум за "италианската държава", национален еквивалент на референдумите за Европа!
Когато става дума за международен договор, ролята си изиграва и неяснотата около изгледите за неговото преразглеждане. Запитаният за становище гражданин с право се чувства взет на подбив, щом правителството, свикало референдума, му казва: "Да знаеш, че дори да гласуваш "Не", аз няма да поискам преразглеждане на договора". По-уважително щеше да прозвучи: "Ако не си съгласен, ще се опитам отново да преговарям по договора, но имай предвид, че другите двадесет и четири страни-членки вече ясно заявиха, че няма място за промени в настоящето трудно постигнато равновесие, по което работихме цели две години." И, за да бъде това изявление не само реалистично, но и правдоподобно, трябваше, още преди да започне цикълът от ратификации, двадесет и петте държавни и парламентарни глави да обявят прозрачен политически ангажимент за действия в случай на отхвърляне на Конституцията в една или повече държави. Само че ред особено "мъдри" европейски и италиански политически фигури предпочетоха нищо да не направят, защото според тях зачекването на темата за евентуално отхвърляне щяло да демонстрира недоверие в изхода от референдумите.
Политическа и политизирана Европа
Какво наблюдаваме в Европа - недостиг или излишък на политика? Боя се, че и двете. В напредналия стадий на изграждане на Съюза, на който се намираме, е необходима по-голяма политическа интеграция. Тя протича, но бавно - конституционният договор щеше да помогне за някоя и друга крачка напред, но бе спънат. В същото време - и това се очертава като най-съществен проблем - се наблюдава една все по-безочлива и цинична употреба на Европа за целите на вътрешната политика на отделните държави.
"Financial Times" не е безкритичен поддръжник на ЕС, но вчера пусна на първа страница материал под заглавие "Стига сте лъгали за ЕС. За възвръщане на неговата убедителност е нужна честност". Едно от нещата, които се казват в статията, е: "Отрицателният вот на Франция и Холандия е и резултат от продължителната политическа дезинформация и системното неуважение на европейските институции от страна на националните правителства. Те така свикнаха да прехвърлят отговорността за своите неуспехи на брюкселските влияния, че не е учудващо защо електоратът започна да им вярва."
Има още много да се прави, за да се разработят европейските институции, а общностните политики да станат по-ефикасни. Но спрямо общественото мнение е дълбоко непедагогично (и недвусмислен знак, че се търси изкупителна жертва) постоянно да се говори за "брюкселските бюрократи" или "Европа като първа пречка пред националния растеж". Има и нещо особено жалко, когато хленченето се донася откъм страни като Италия, които не са пример за подражание, що се отнася до бюрокрация и конкурентоспособност. Европейските комисари, минали поотделно през ситото на Европейския парламент (както министрите в американския Сенат), притежават демократична легитимност, далеч по-висока от тази на министрите от националните правителства в Европа. Европейската икономика не върви зле, неприятности имат по-конкретно три големи страни - Германия, Франция и Италия - заобиколени от зони на стабилен икономически растеж на югозапад (Испания), северозапад (Великобритания и Ирландия), север (Скандинавия) и изток (новите членки).
Сега накъде?
В европейските институции и управляващите класи на много държави (с изключение на онези, които след френското и холандското "не" изпитаха зле прикрито удовлетворение, защото неудобната "европейска власт" около тях се охлаби) сега се налага дълбок самокритичен размисъл. За това ще допринесат и другите референдуми, най-вероятно също отрицателни, преди Европа да успее отново да "потегли" нанякъде. Не вярвам, че този път ще може да разчитаме на някаква обща френско-германска акция, въпреки че не липсват подобни идеи. Много ще е трудно такава да се предприеме, след като едната държава е одобрила Конституцията, а другата я е отхвърлила. Много ще е трудно и да се тръгне в правилната насока, ако отговорът на икономическите и социални несгоди е по-протекционистки, отколкото обикновеното стимулиране на конкурентоспособността. Италия може да изиграе централна роля във възобновяването на европейската динамика. При условие, че успее да докаже, че си е възстановила енергията в икономическата област и се отнася с уважение към темата "Европа", като я критикува, доколкото е справедливо, но нито захласнато прехвалва добродетелите й, нито я потъпква в оскърбителни предизборни лозунги.
"Намеса отвътре"
Поне временно и поне донякъде авторитетът на европейските институции и на техните препоръки ще бъдат възпрепятствани. Но няма да намалее необходимостта страните-членки на ЕС да прилагат дисциплиниращи политики в макроикономически план и драстични структурни реформи. Тези неща трябва да продължат да се случват заради нашата конкурентоспособност и благополучието на нашите деца, не защото "Европа ни го налага". След като отслабна "намесата отвън", която често укорявахме и така допринасяхме за непопулярността на Европа, дали ще сме способни да отгледаме в себе си, с убеденост и решимост, нужната "намеса отвътре"?

Il Corriere della sera, 5 юни 2005 г., уводна статия

Марио Монти