Набави си, читателю, тази книга!
Ноември 1899 година. Петър Манджуков и Слави Мерджанов, приятели и "македонствуващи анархисти", заминават за Цариград да убият султана. С финансовата и логистична подкрепа на Върховния македонски комитет в София двамата се настаняват в столицата на агонизиращата Османска империя. Убийството е запланувано за 14 януари, когато веднъж в годината султан Хамид напуска двореца Илдъз-Кьошк, за да се поклони на мантията на Мохамед в джамията при Топкапу. Провалът на цялото начинание е предначертан от плачевното му недомислие. Револверите система "Булдог", изпратени на атентаторите от Върховния комитет, плюят куршумите си на 20 метра и изобщо не влизат в употреба, защото на такова разстояние никой не може да припари до каляската на падишаха. Като алтернатива Манджуков и Мерджанов замислят взривяването на Отоманската банка в Цариград, та да ударят европейските капитали, подкрепящи съществуването на Османската империя. След половин година къртовски труд Манджуков, Мерджанов и присъединилите се към тях Петър Соколов и Павел Шатев успяват като по чудо да прокопаят незабелязано тунел до темелите на Отоманската банка. Полицията обаче арестува доставчика на динамита, а след това и четиримата подозрителни български нехранимайковци. И отново като по чудо османските власти след интервенция на българското правителство екстрадират атентаторите от страната, вместо най-легитимно да ги осъдят и обесят като международни терористи. Взривяването на Отоманската банка се проваля, затова пък изумителен успех представлява едно друго начинание на Петър Манджуков. По време на цариградските си перипетии младият терорист, освен от революционен, е обхванат и от "литературен бес", под чието въздействие трескаво си води записки за всичко наблюдавано и преживяно. Въз основа на тези записки половин век по-късно възниква една панорама на многогласната и многоцветна космополитична метрополия на Османската империя, която поне в българската художествена проза няма равна на себе си.
Дванайсет години след появата си на българския книжен пазар книгата на Петър Манджуков "Предвестници на бурята" обаче така и не се случи за широката читателска публика. Дали това печално обстоятелство пък не се дължи в решаваща степен на национално-нихилистичните и анархокомунистически идеи на автора в спомените му за македонското движение между 1895 и 1903 година? В нежеланието си да приеме за мотивите и характера на борбите срещу османското владичество в Македония други истини, освен канонизираните по академичните студии и читанки, българската общественост през 1993 година, та до днес, ледено низвергна появата на един втори Захари Стоянов на литературния небосклон. Послеслова към това първо издание на спомените на Манджуков написа покойният Николай Хайтов - четири извънредно достойни страници от ръката на този старши кореновед на българщината. С оглед на идеологическия водораздел между двамата автори човек би очаквал от Хайтов само омерзение към мемоарите на анархиста Манджуков. Вместо това той реализира издаването им и дава името си като редактор на книгата. Друг е въпросът, че за някаква отговорна редакторска работа върху текста и дума не може да става. Сам Хайтов впрочем екзалтирано сравнява Петър Манджуков със Захари Стоянов. "По изобразителна сила и интелектуална дълбочина манджуковата мемоарна проза може спокойно да дели мегдан с краля на българската мемоаристика", пише Хайтов с безпогрешен литераторски усет в послеслова си, и продължава: "Като изключим Вазов и Алеко Константинов, едва ли ще се намери в българската литература по-надарен живописец на природата и природните стихии. (...) По своята яркост и човечност "портретите" [на Манджуков] могат да се сравнят само със затворническите записки на Достоевски. (...) Казано с две думи: мисля, че още с появяването си книгата на Манджуков ще се нареди до "Записките" на Захари Стоянов и десетината още класически творби, очертаващи се като върхове през последните сто години от развитието на прозата."
И така: ако художествените достойнства на книгата "Предвестници на бурята" от Петър Манджуков действително са на подобно ниво, на какво тогава се дължи обстоятелството, че от всичко 1200 екземпляра на Издателска къща "Прозорец" за срам на българската читателска публика и за бреме на издателството 1000 екземпляра останаха непродадени? Защо само неколцина интелектуалци в София си подават от ръка в ръка тази книга, а самият Хайтов до смъртта си повече с дума не я спомена?
Ами вероятно защото Манджуков си спомня за ВМРО или за "Организацията" като за мафиотска групировка, препитаваща се с рекет, грабежи, изнудвания и отвличания, и легитимираща разбойническата си същност с национални идеали. Защото, според Манджуков, и Софийският върховен македонски комитет не се различава от ВМРО, освен че той е още по рождение инструмент за политическите интереси на княз/цар Фердинанд. Защото Манджуков брои за македонци без разлика всичките българи, сърби или гърци, живеещи в Македония, и защото изповядваните от него идеали визират политическото освобождение на македонците, а не националното освобождение на Македония от османска власт. Защото в спомените на Манджуков българската православна църква в лицето на българската митрополия в Скопие насилва "сърбоманите" в региона да се пишат българи, като систематически развращава с националистическата си пропаганда македонското население. И накрая, защото в записките на Манджуков цялостният облик на македонското освободително движение не позволява на читателя поне онази положителна самоидентификация с герои и събития, която макар и с горчива ирония му предоставя в записките си Захари Стоянов.
"Македонствуващ анархист" на младини, починалият през 1966 година лесовъд и все така пламенен анархист Петър Манджуков пише спомените си на преклонна възраст през най-свирепите години на болшевишкия терор в България. Без илюзии относно шансовете им за публикация, Манджуков не плаща дан на автоцензурата и на езоповския език, а възпроизвежда спомените си такива, каквито ги е съхранил през филтъра на годините и на преживяното, както и през призмата на идейните си ценности. В повествованието му отсъствуват дори задължителните механизми на самосъхранение, защото Манджуков си позволява препратки, отвеждащи през тези години направо в Белене или Ловеч, като следната:
"Нека спомена мимоходом, че хлеба, който получаваха затворниците в цела Турция, беше бел, чисто-пшеничен хлеб на тяжест една ока, 400 драма (1,280 кгр.). Тоя хлеб по нищо не приличаше на хлеба, който "комунистическата народна република България" продава на свободните български граждани сега, в 1952 г., по 80 лева единия килограм, без в него да има поне едно зрънце пшеница, в това време, когато същата тая "народна република България" иззема от българските земеделци произведеното от тех жито по 18 лева единия килограм; и го иззема на изплащане след 6-7 месеца след изземването, или - изобщо - без никакво изплащане..."
От половин век дистанция Манджуков възпроизвежда историята на катарзиса си, изживян като 25-годишен македонствуващ терорист в непосредственото навечерие на Илинденско-Преображенското въстание. Историята на дълъг низ провалени и невероятни с недомислието си планове, чиято цел предварително е опорочена от избора на престъпни средства. Историята на един млад човек, препъващ се в самия себе си от едно провалено към ново отнапред обречено начинание, та читателят отчаяно простенва: Защо бе, момче, пак ли бе! Историята на краткия живот на момчетата от организацията с дългото име "Женевски Централен Революционен Македонски Комитет".
Тази история започва през декември 1895 година в пловдивското кафене "Жална Македония", където двама новопоявили се "македонствующи македонци", пияници и фукари, основават с току-що изключените гимназистчета Манджуков, Стефан Михов и Михаил Герджиков поредния, централен, разбира се, революционен македонски комитет, и внушават на Манджуков да открадне за святото дело скъпоценната панагия на вуйчо си, известния пловдивски митрополит Натанаил. Още на другия ден двамата хъшове продават скъпоценните камъни от владишката корона и, естествено, изпиват парите. Също така естествено тримата кандидат-революционери не извличат никаква поука от първия си непосредствен контакт с "движението". Потресен от светотатствената кражба, вуйчото на Манджуков, единственият мъдър и човечен образ в цялата книга, с изумително търпение продължава да финансира образованието на непрокопсаника си и накрая го изпраща в Женева, за да научи френски и да следва химия.
Вместо това Манджуков и приятелите му след главоломни бохемски авантюри с придобити чрез пощенска измама пари точно три години по-късно отново се събират в кафене "Жална Македония", за да се запознаят този път с Гоце Делчев. Ала преди да се отправят за македонските чукари с четата му, Манджуков и приятелите му решават първо да оберат скопския митрополит Синесий, та да въоръжат с парите македонския народ. Синесий си навлякъл гнева на младите анархисти с тормоза си над сръбското население в митрополията. "В Скопие и в Скопско, уточнява авторът, си бяха дали среща сръбската и българската пропаганда, които провеждаха аспирациите и официалната империалистическа политика на сръбската и българската държава. И на двете тия пропаганди липсваше моралната чистота, както в поставените цели, така и в средствата за печелене на привърженици и за постигане на големите цели. Турската власт умело криволичеше между тия две пропаганди и всякога се явяваше в поддръжка на оная от тех, която - според мястото и времето - беше по-слаба." По въпроса Манджуков дава думата и на вилаетския полицейски началник Дервиш ефенди. Като го питали кой имал повече право в Македония, сърбите или българите, колоритният полицейски началник на Косовския вилает отговарял на свой ред с въпроса: "Ако разделиш едно лайно на две - коя от двете половини смърди по-малко?".
Вместо да въоръжи македонския народ с парите на митрополит Синесий, Манджуков, арестуван от местни българи и предаден от тях на османските власти, ще се запознае по-отблизо с народа си между зидовете на "Старата Апсаана" и "Куршумли Хан", та петдесет години по-късно да напише за четиримесечния си престой в тези османски затвори четирийсет страници великолепна проза, която просто плаче за киносценарист. Осъден през март 1899 година на доживотен затвор за конспирация, Манджуков чрез адвоката си обжалва присъдата и още през април същата година съдът, след преразглеждане на делото му, го освобождава по недоказаност. "Колко държави биха могле да се похвалят с такова бързо правосъдие?", възкликва Манджуков и се отправя за София, където във фоайето на хотел "Батемберг" вече го чакат групиралите се около Гоце Делчев стари и нови другари и гробокопачи на отоманския поробител. На лично място сред тях са естествено Слави Мерджанов и Петър Соколов. Месец по-късно Манджуков на свой ред влиза в ролята на съдия над предполагаемия си предател, съзрян случайно по софийските улици. На 24 май в чест на празника Манджуков и приятелите му го осъждат на смърт. Няма адвокат, няма право на обжалване. Още на другия ден въпросният Димитър Шагманов, другарче на Манджуков от детските му години в Скопие и чест посетител на турското консулато в София, е посред бял ден заклан като прасе на улица "Пиротска".
Тясно е пространството между автора на спомените и разказаното "аз" в тази възхитителна книга. Тясно и деликатно поради чезнещата на моменти авторска дистанция към разказаното. Единствено благодарение на спасителната дебела връв на самоиронията на Петър Манджуков читателят успешно се промъква по лъкатушещия коридор на това наивно наглед повествование. Без тази самоирония четенето на моменти щеше да е непоносимо, а разказаното щеше да си остане един донякъде комичен, но, общо взето, банален документ за усилията на шепа млади хора, препъващи се в кухите си фрази и в недомислените си начинания, да осмислят битието си като исторически субекти и да намерят в смъртта изплъзващия им се в живота смисъл.
Ах, пустите му идеали и идеалисти! Три са целите на легендарния Гоце Делчев, когато през юни 1899 година се отправя с четата си за все още османска Македония. Първо, да стегне "Организацията" по македонските села. Второ, да се споразумее с дупнишките харамии (които всяко лято се прехвърлят на разбойничество в Македония) занапред да упражняват занаята си в полза на "Организацията". В замяна на това пък "Организацията" ще ги вземе под свое покровителство и ще изплаща пенсии на евентуалните харамийски вдовици. Третата цел на четата е да понапълни касата на ВМРО чрез отвличането на някой и друг заможен изедник. Тъкмо тази трета цел привлича интереса на анархистическата тройка Манджуков-Мерджанов-Соколов. Те тръгват с четата при условие половината от откупа за отвлечени изедници да бъде за тях, та с тези пари да финансират своята си идея за освобождението на Македония посредством убийството на султан Хамид.
Цяло лято Гоце Делчев и четата му стягат "Организацията", като се припичат по чукарите и гладуват из сокаците на Сремско и Серско. Общо взето, трепят дните си с приказки за прочути харамии и в очакване да мине някой от серските бейове или богаташи. Дупнишките харамии обаче, каква изненада, никак не са очаровани от идеята на Гоце за наемно разбойничество в полза на ВМРО и поемат по своите си пътеки. Набелязаният за отвличане и откуп чифликчия Илаз-бей пък се оказва гърмян заяк и така отчайва с хитрините си македонствуващите харамии-самодейци, че те през септември изгубват търпение и решават да увенчаят екскурзията си с отвличането на гръцкия чорбаджия, кръчмар и лихвар кир Димитро. 600 златни турски лири откуп иска легендарният Гоце от близките на богатия старец, вързан и забран от младите идеалисти като говедо по чукарите. Читателят така и не узнава развръзката на начинанието и по-нататъшната съдба на кир Димитро, защото месец по-късно Манджуков и Мерджанов преждевременно напускат екскурзията и се завръщат в София. "Ний допуснахме - пише Манджуков 50 години по-късно, - един човек да бъде вързан и каран като добитък, нещо повече - ний участвувахме в това принизяване на един човек до равнището на добитъка. Това беше атентат срещу достойнството на един човек, на човека изобщо, на самите нас..."
Тази осъзната несъвместимост между престъплението и възвишените идеали на анархизма Манджуков реконструира в спомените си като резултат от една среднощна полемика между кир Димитро и охраняващия го Мерджанов. "Всеки богаташ е или крадец, или наследник на крадец", атакува Мерджанов с приглушен глас чорбаджията, сякаш и сам не е много сигурен в моралното си превъзходство над жертвата си. Кир Димитро не е съгласен с тази максима: "Ами вий, като бастисахте селото, като ме грабнахте, вързахте и подкарахте тука - това почтен начин ли е да се печелят пари? (...) Много чудноват начин сте избрали, за да премахнете световните неправди и да подобрявате хала на сиромасите.(...) С парите, които ще изцедите от мене, нема да подобрите хала на никой сиромах, само ще направите да осиромашея и аз..." - "Не мога повече да имам идеите на безвластието и едновременно с това да участвувам в насилието", отсича на другия ден Мерджанов и заедно с Манджуков напуска четата.
Уви, това просветление в македонските глави на двамата побратими се оказва твърде мимолетно. Само година и половина по-късно, през юли 1901, Мерджанов и Соколов в нова чета отвличат момчето на одринския чифликчия Дертли Мустафа, за да искат богат откуп от бащата, и изправят невръстния си заложник като щит срещу куршумите на обкръжилия ги аскер. Загива момчето, загива и Соколов, а заловеният по-късно Мерджанов увисва на бесилката в Одринския затвор. Непрогледен мрак продължава да цари и в съвестта на самия Петър Манджуков. Закъсал за пари, през лятото на 1902-ра в София младият 24-годишен идеалист скроява убийството на свой бегъл познат от Цариград, след като предварително без негово знание го застрахова на свое име за крупна сума, която да бъде изплатена на трето лице. 53 години по-късно авторът с разоръжаваща непринуденост и чистосърдечност разказва как избрал и подработил жертвата си, каква смърт й отредил, как щял да подмени самоличността на жертвата си със своята и как успял да разсее надигналите се подозрения на застрахователя. Начинанието се проваля в деня на заколението поради внезапното отпътуване на неведомата жертва, някой си Петър Шопов, предназначен от адаша си Манджуков да финансира с живота си освободителното дело. "Всичките ми планове рухнаха в един миг", резюмира авторът; "в мен остана само застрахователната полица, която вече беше безпредметна, и съжалението за парите, които платих като първа вноска по застраховката."
След провала на поредното си идеалистическо начинание Манджуков известно време се препитава с рекет в полза на Върховния комитет, "продавайки" облигации от така наречения "Македонски патриотичен заем". "В помощ на всекиго от нас, спомня си авторът, бе даден по един от хъшовете, които се навъртаха в Комитета.
Предназначението на тези наши помощници беше да упражняват "морално влияние" върху лицата, на които щехме да предлагаме за пласиране облигациите и да привеждат в изпълнение нашите нареждания при пласирането." През септември 1901 година Манджуков начело на малка чета предприема опит да освободи от Одринския затвор клетия си приятел Мерджанов, като за целта плени Ориент-експреса и отвлече като заложници пътниците. Начинанието претърпява провал още при прекосяване на границата и Мерджанов увисва на бесилката. С нова чета след това Манджуков се отправя да разруши железопътната линия Ени-Кьой - Ксанти, за да предотврати прехвърлянето на османски войски към Солун след избухване на заплануваното Илинденско-Преображенско въстание. Бдителността на турската железопътна охрана проваля и това начинание. В края на 1903 година някъде край Карлуково Манджуков чете във вестниците за Солунските атентати, за гибелта на стотици невинни хора и за смъртта на самите атентатори, сред които най-близките му приятели: "След прочитането на новините за Солунските събития аз се почуствувах сам, съвсем сам в безкрайната вселена. Всичките ми близки по душа хора беха свършили своите сметки с живота: едни беха избити и избесени в Одрин, а останалите - загинали в Солун. Аз немах вече живи близки по душа хора, следователно за мене немаше вече место върху земята."
В заблудата си, като четник на Върховния комитет да ратува за анархокомунистическите си представи за освобождение, Манджуков извършва и първото си убийство по поръчка на комитета. Набелязаната жертва е някакъв турчин, тероризиращ българското население в региона. "Не убий!" - минава през главата на наемника шестата от Божиите заповеди миг, преди да натисне спусъка; "Какво ще направиш, нещастнико! Ще скъсаш връзката между тебе и Вселената! Между тебе и вечния извор на Правото и Истината! Не убий!" Само четири дни след това убийство край поречието на Арда следва нова мокра поръчка на Комитета, този път за убийството на някакъв българин от Лъкавица, набелязан от Комитета като изедник. "Ще бастисате къщата, ще му вземете парите и ще го очистите", гласи лаконичната заповед. Най-после! С въздишка на облекчение читателят от последните редове узнава за очистителния катарзис, обзел най-сетне протагониста на тази дивна и трагикомична "македониада". Часовой на заспалата край Лъкавица чета, Манджуков осъзнава ролята си на наемен убиец на една организация, съвършено чужда на идеалите му за безвластие и социална справедливост. "Решението биде взето. Аз сложих моята собствена къса манлихера на земята, свалих поясока с пачките манлихерови патрони и го поставих до пушката; свалих раницата с всичко, което принадлежеше на организацията в с. Карлуково. (...) На душата ми бе леко. Съзнавах, че разума и нравственото чувство в мене бяха взели връх. Редко съм бивал така доволен от себе си, както тогава."
Като художествена проза и мемоаристика "Предвестници на бурята" от Петър Манджуков се извисява над всичко в българската литература след 1990 година. Набави си, читателю, тази книга, която с достойнство ще подпре отляво записките на Захари Стоянов в библиотеката ти. Потърси я, та дано се намери кой да я извади отново на пазара. В ново издание, без досадните полиграфични слабости на първото, под веща и деликатна редакторска ръка, и на всяка цена отново с послеслова на Николай Хайтов.

Жерминал Чивиков



В кафене Жална Македония или как преди 12 години видя бял свят книгата на Петър Манджуков Предвестници на бурята, а светът не я видя