Артистите са знак за състоянието на обществото
- За начало бихте ли казали няколко думи за вас, за вашата работа и за участието ви в конференцията "Изкуство и политика"?
- Трудно е в няколко думи да опиша работата си... Роден съм в Берлин, живея в Мюнхен и имам професура в Академията за изобразителни изкуства. В продължение на четири години бях директор на тази академия. Обичам да работя със студентите - имам не само германски студенти, но също и български, от Турция, от Казахстан... Аз на първо място съм артист, творец. И от артистичната си работа мога чудесно да живея. Но за мен много важна е връзката с младите хора - нея възприемам като обществено и културно задължение. То е от огромно значение, защото ние живеем в много голям свят, той става все по-голям чрез глобализацията. И все по-често се получава така, че отделният човек става част от някакви системи на турбокапитализма, в който ние сме само машинки. В този смисъл много млади хора, както и по-възрастни колеги, в един момент започват да се отчайват, да не знаят как да съществуват като индивидуални творци. Точно затова смятам, че е абсолютно важно, особено когато си успял като творец, да даваш ясни знаци за работата си на обществото. За мен първото и основното е как се появявам в медиите, как говоря, как се тематизирам там. Тоест действам не като затворен артист, правещ нещо само за себе си, а търся връзка с медиите.
- Струва ми се, че все повече художници застъпват подобен възглед. И тази тенденция продължава да заличава границите между изкуство и не-изкуство. Но няма ли в това навлизане на изкуството в обществото и някакво връщане към идеите на футуризма от началото на ХХ век и към утопиите за онова изкуство, което би могло да промени обществото? В този смисъл как виждате днешната роля на художника - дали тя е артистична, дали е гражданска, дали е мисионерска...
- През 1987 г. за "documenta" в Касел направих телевизионен филм с германската национална телевизия, който се казваше "Загуба на утопии". Ставаше дума за политическата ситуация във Федерална република Германия през онези години. По това време, всъщност малко по-рано - през 1984, работех във фабрика за бетон. От една страна, си изкарвах прехраната, а от друга, търсех възможност от тази работа, от това сътрудничество с работниците, от този материал да постигна творчески процес. Това е важно и определящо за стила на моята работа въобще - винаги търся връзката между двете. И винаги се намирам на една много тънка линия, която не е граница, а е свързваща тези две области. На английски съм я формулирал като Living context, т.е. контекст, който се изживява. Като директор на Академията за изобразителни изкуства в Мюнхен за мен беше от огромно значение да се изразя и като артист. Вчера показах как например моето директорско бюро се превърна в инсталация - за ужас на по-възрастните ми колеги, а и на цялата администрация. Защото тази инсталация беше един огромен хаос... Тоест търся начин да покажа връзките и пътеките между тези две объркани и натоварващи дейности, при това по начин, който може би от един момент нататък ще стане достъпен за обществото.
- Да, разбирам. Но въпросът ми беше по-общ: какво преследват съвременните художници с активната си намеса в обществото? Затова ви попитах дали ролята на художника днес е мисионерска или някаква друга?
- Естествено, по никакъв начин не мога да се идентифицирам с ролята на "мисионер"... Миналата година бях в Албания. И си мислех, че преди 15 години за хората там не беше възможно да пътуват на Запад. По същия начин и аз преди 15 години не можех да отида в Пекин или в Москва, или в Албания. Правил съм изложби и проекти в Италия, във Франция и т.н., но в последните години се появява възможност да пътувам в Източна Европа. Започват да се правят нови международни проекти, в които аз все по-често срещам колеги - художници от България, от Румъния, от други страни в Източна Европа. Появява се съвсем нова база за създаване на мрежа, на контакти, обмяна на опит и артистични виждания.
В Германия, като казах: "Отивам в София", първата реакция беше: "О, София, никога не сме били, какво въобще става там". Тоест първото нещо, което се случва с мен, е, че аз пренасям на информация. Естествено, когато идвах, вече бях научил от колеги художници, че политическата ситуация в България е изтласкала съвременното изкуство на много заден план. И попитах колегите си: "Мога ли да направя нещо за вас?". Те ми казаха: "Не, за нас е важно да дойдеш, да говориш за твоята позиция и за твоята работа". Вчера я представих подробно с много снимков материал. За част от нея искам да разкажа сега. Предоставих на моите студенти в Мюнхен материали от германската телевизия, от ток-шоута, от разговори в културни предавания, в които аз влизам в диалог с медии, с политици, с други хора. Казах на студентите: ето, имате този материал, направете от него мой портрет, който да мога да покажа на други хора. Получи се 8-минутен портрет, имам го на DVD и го показах на конференцията.
Колкото до темата на конференцията - "Изкуство и политика" - аз точно в това отношение съм натрупал богат опит. От личен опит знам, че лавирането между тях е изключително трудно. На мен самия ми бяха необходими четири години административна борба за построяването на нова сграда на Академията на изкуствата в Мюнхен за 34 милиона марки. Казвам това, защото вчера поисках да видя Музея за съвременно изкуство в София. А колегите казаха - нямаме такъв, но искаме да продължим да се борим, да правим нещо в тази посока. В рамките на конференцията имах възможност също да чуя и мнението на български политици. Тогава разбрах, че появата на такъв музей в България граничи с утопията.

- Защо?
- Слушайки политиците ви, получих впечатление, че в повечето случаи това са бюрократи, технократи, които само говорят, говорят, говорят... Така е не само в България, но и в Германия, а и навсякъде по света - говорят в един затворен дяволски кръг, от който в един момент не може да се излезе, така че и след 30 години имаш чувството, че се намираш на същото място. Зададох съвсем конкретен въпрос: "Представена ли е България на биеналето във Венеция?". Отговорът на политика траеше над 5 минути, навлезе в някакви лабиринти, завъртя се, продължи и в крайна сметка, след големи заобиколки, ми стана ясно: не, България не е представена на биеналето.
Този факт е много, много тъжен. Защото влизането на България в Европейския съюз, европейската интеграция на България трябва да се мисли точно от тази изходна точка - от представянето на творци, на художници, на артисти на Запад. Никога не трябва да забравяме, че творците са най-важният знак за развитието на обществото, за състоянието на даденото общество. И връщайки се на темата за музея, искам да подчертая, че съседната държава - Румъния, също има свои големи проблеми, артистите там също водят борби с администрацията и бюрокрацията. Но Румъния е една крачка по-напред - там художниците и държавата успяха да създадат Музей на съвременното изкуство. Получава се разлика между двете държави, и то точно когато те трябва да направят всичко възможно, за да влязат заедно в Европейския съюз.
Просто е смешно да се говори за култура, изкуство и туризъм, както се прави в България. Най-важното е да се наблегне на факта, че има съвременно изкуство и от тази изходна точка да се обмисли миналото на художествения живот в България. Защото, пак искам да припомня, ролята и задачата на артиста е по някакъв начин да рефлектира това, което ние сме сега, което е сегашното общество, което се случва точно в този момент. И не бива във времена, когато толкова неща се променят, да не се знае как художниците реагират на промените, по какъв начин тези промени се отразяват в изкуството им.
Много интересно е как на Запад хората стоят на огромни опашки пред музеите за съвременно изкуство - с какво любопитство отиват да видят тези произведения. Обмяната на опит, на информация, на възприятия е от огромно значение. Затова не бива да се случва така, че българските художници да имат име на Запад и нещата им да се представят в много важни музеи за съвременно изкуство, а тук... Би трябвало да е точно обратното: тези художници тук трябва да се познават, тук трябва да имат своя аудитория, да влязат в диалог с обществото.
И сега идва най-важното - парите за такъв музей. Не може постоянно да се оплакваме, че държавата трябва да направи, държавата, държавата... Трябва да се започне от креативността на самите художници. Необходими са и други връзки, други стратегии; към тях се отнася връзката с икономиката - с големите фирми, концерните..., тоест необходим е маркетинг. Маркетингът означава да се проследи каква е стратегията на тези от бизнеса и да се работи в същата посока - така да се каже, с техните средства да се обърнем към или срещу тях. Поне моят опит е такъв. Големите фирми имат много важни управителни съвети, които по принцип са заинтересувани да се свържат със съвременното изкуство, искат да се украсят с него. Успее ли художникът да убеди такива хора, половината работа е свършена. Когато аз като художник осъществя връзка с тези големи фирми, държавата започва да се пита каква всъщност е моята връзка с тях. Дори може да се каже, че се появява чувство на ревност...

- В България държавата е далеч от тази мисъл, да не говорим пък за чувство на ревност. Тя свърза културата и туризма в едно министерство като че ли именно за да не мисли.
- Просто не може да е истина, че в България култура, изкуство и туризъм се слагат под една шапка. Култура и туризъм да се свързват по такъв брутален начин, за мен означава пълно затъпяване. То е все едно да замислиш като стратегия на черноморския бряг да се правят изложби за Мики Маус. Това означава, че България изоставя собствената си национална култура, което е недопустимо. Всяка страна в Европа - и това е изключително важно - има специфична национална идентичност. Трябва там да се прокарва точно и с голямо желание пътят на художественото развитие на отделната държава. Защото различните европейски национални идентичности - това е основното и най-важното, което може да различи Европейския съюз от САЩ. Много е важно в тази посока да се мисли европейската интеграция.
- Това е дълга и сложна тема. И е свързана с редица проблеми. Например съвременното изкуство в България като че ли не се възприема от обществото като част от националната ни идентичност. То се мисли по-скоро като чуждо и извън нашата културна ситуация. Оттук и острата необходимост от Музей за съвременно изкуство, който да го легитимира в очите на обществото, първо, като изкуство, и второ, като "свое". По тази причина в дискусиите около музея се оказва толкова важен проблемът какво да представя този музей - какви видове и форми изкуство да показва, защото в основата му стои въпросът какво е съвременно изкуство и в частност какво е съвременно българско изкуство.
- Действително това е много важно. Връзката с обществеността, с мнението на гражданството е абсолютно необходима. Откъде въобще да започне да се мисли, да се говори за такъв музей - точно тук е въпросът. Да се направи прозрачна идеята, че трябва да се създаде такъв музей и тя да започне да се обмисля точка по точка: къде да бъде той, какво да съдържа, дали да има някакъв магазин в него, дали да има кино, дали да има затъмнени помещения, каква светлина да се използва... Да започне да се върши просветна дейност с гражданството. Защото музеят няма просто така да дойде. Тези неща никъде не се случват от само себе си. В този смисъл искам да кажа, че художниците в България така, както са солидарни помежду си, е много важно да започнат упорито и последователно да трупат идеи - в случая конкретни идеи за проект за Музей за съвременното изкуство, но не само един с друг, а в диалог с обществото, с гражданите - за обмяна на виждания, на мнения и за дискусии. И трябва постоянно да се обяснява на обществеността, че парите, които ще се инвестират в този музей, със сигурност ще се върнат.
- Трудно е да се обясни - не толкова на обществото, струва ми се, колкото на политиците, че става дума за инвестиция в бъдещето, в развитието на българското изкуство, в излизането му на международната художествена сцена, в припознаването на европейската сцена като "своя". Свидетели сме как самата поява на музеи за съвременно изкуство в съседните ни страни за няколко години активира неимоверно артистичните им общности и те започнаха да мислят в европейски мащаби.
- Тук ми се иска пак да направя сравнение със ситуацията в Румъния. Финансовото състояние там също не е цветущо, но румънците успяха да направят във Венецианското биенале свой павилион и кураторът на този павилион (който е мой студент) успя с малката сума от 8000 евро да направи не нещо голямо, а просто да заяви участие: името на Румъния да присъства на биеналето, да е ясно, че румънците са част от общото културно развитие. А те не работиха само с румънски пари. Кураторът направи всичко възможно да събере пари и с европейски проекти.
Не трябва да се забравя обаче и ролята на държавата. Защото тя носи отговорност за младото поколение. Тя носи отговорност то да знае, че има съвременно изкуство - тези неща са свързани, те са преплетени във възпитанието и въобще в бъдещето на тази държава.

- Разбира се, но въпросът е дали държавата осъзнава тази своя отговорност. Ето, напоследък в медиите се заговори за два милиарда евро, които България не е успяла да усвои чрез инфраструктурни проекти и фактически връща обратно на Европейския съюз. А тези пари за мен означават стотина доста луксозни музеи за съвременно изкуство в България. Разбира се, те не са били отпуснати за тази цел, но все пак...
- Убеден съм, че България също получава финансова подкрепа от европейските институции за развитие на културната инфраструктура в страната, а и за връзки с другите европейски страни. Това е възможност, която трябва да се използва. Мен лично много ме интересува дали ще има финансиране за създаването на Музей за съвременно изкуство в България. Но е важно да се мисли постоянно и за съвместни проекти - с художници, също и с млади хора, със студенти; от това съм особено заинтересован, защото съм го правил в Португалия, във Франция, в Гърция. При такива проекти младите хора успяват да създадат свои структури, успяват по свой начин да разработят система за творчески взаимоотношения. От личен опит знам, че младите художници и студентите веднага успяват да намерят общ език, връзка, за да разкрият не само проблемите на съвременността, но и да търсят пътища и стратегии за решаването им от тяхна позиция. България получава и ще получава възможности за подкрепа и насърчаване на такива контакти. И ако държавата пропуска тези шансове, ще е изключително тъжно.

13 май 2005

Разговора води Диана Попова
със съдействието на Грета Ганчева


Разговор с
Олаф Метцел



Олаф Метцел бе гост на конференцията Политика & Изкуство - Изкуство & Политика.
Тя се проведе в Гьоте-институт София на 11 и 12 май 2005.