Театърът е там,
където живее с душата си
Имах късмет да попадна на място и театрално събитие, което ми позволи да почувствам и да погледна на нашия театър с добронамерено отношение, с разбирането за съпричастие в един общ живот на днешното "сега и тук" и с приемането ми като отговорно задължение да изразя своето професионално мнение. Мястото е Шумен, а събитието е "Друмевите театрални празници" и 14-то издание на фестивала "Нова българска драма - 2005", проведен в пространствата на ДКТ "Васил Друмев". Не знам как е започнал, но мога да кажа, че 14-то му издание е успешно и видимо натрупаният опит е осмислил и подплатил днешното му добро самочувствие. За това говорят много неща.

Първо - фестивалният афиш, който включва три програми. Официална и състезателна - със спектакли (без селекционер) на български пиеси от десет различни театъра. Програма "Радичков" с три постановки на "Лазарица" (на ДТ- Русе; копродукцията на Фондация "Сцена Балкани" и Народен театър "Иван Вазов"; на продуцентска къща "SHINY WORLD") и "Части от цялото" по Радичков на ДСТ. Паралелната програма включваше "Другата смърт на Жана Д'Арк" от Стефан Цанев на театър "Валах" от Гюргево (Румъния), "Топлината през ноември" от Яна Добрева на Държавен академичен театър от Орел (Русия), "Не ме снимай мен" - авторски спектакъл на Елена Панайотова и група "Торна" от София, "Спящата красавица" от Кева Апостолова на театър "Възраждане".
Второ - с добре организирания "Авторски прочит", включващ представянето на 11 нови, непоставени български пиеси, с прочит от самите автори или друг начин за запознаване с текста в рамките на 30 минути. Важни и любопитни ми се сториха тези срещи "на живо", особено с новите и непознати автори, с възможността да се чуят мотивите и съжденията им да пишат и мислят за съвременния театър, с личностното им присъствие и поведение. За жалост, а и като ирония на съдбата, от тук ще остане и последният ми спомен за актрисата Мариана Димитрова, която представи част от пиесата "Аутопсия" на Захари Карабашлиев в изпратен от него видеоклип, заснет по негов сценарий в къщата му в Южна Калифорния и представен на фестивала от бившите му студенти в Шуменския университет.
Трето - с добре обмислените и изпълнени рекламни печатни материали, както и с цялата рекламна кампания около фестивала, която го превърна в събитие, в празник за града и зрителите, не оставили празен театралния салон за всяко от представленията.
Четвърто - с атмосферата на гостоприемство от домакините и сърдечното посрещане на различните гостуващи трупи, без да се усеща и натежава нервното напрежение сред многобройния, но стегнато работещ екип от персонала на театъра, отзивчив и подготвен да се справи с всяка трудна ситуация.
И не на последно място - с всичко случващо се в клуба на театъра, където пианото, свещите, телевизорът и хората от барчето поддържаха атмосферата от непресекващия поток на започнали и незавършили разговори, на мернали се и изчезнали призраци от стари и нови роли, на избуяли внезапни идеи и неясни закани в отпускащи и стресиращи емоции, в неочаквано възбудени и подминати чувства и желания... С две думи - театър, живеещ с отворената си душа.
Изглежда, че всичко това ми повлия в опита да откроя за себе си онези истински театрални припламвания в показаните спектакли от официалната програма, в които най-ясно откривам силния и доведен до художествен резултат душевен порив за театър, където чувствата са искрени, а разумът е подчинен на търсещ и неспокоен дух. Веднага правя и уговорката, че такъв вдъхновен, неочакван и разтърсващо дълбок като мечтата ми спектакъл не можах да видя. Затова в рамкираната и определена от българската драматургия среда на фестивала, театралната картина ми прилича на притихнала жарава, тук и там с припламвания на живи пламъчета. Като количество, те трепкат най-силно в полето на актьорските присъствия. Тук като че ли е вложена най-много самоинициатива и желание за професионална и личностна изява. Този открояващ се актьорски устрем е разпръснат в различни цели. Едната е към писане на текстове и тяхното поставяне на сцена ("Почивен ден" от Камен Донев, Народен театър "Иван Вазов"; "Псета" от Георги Велчовски, ДТ-Варна), другата - към режисиране на чужди пиеси (Михаил Петров - "Игра на мъж и жена" от Кирил Топалов, театър "Възраждане"), третата - към актьорска игра и изпълнения, които разчитат на собственото си усъвършенстване и справяне с ролята в синхрон, или въпреки режисурата.
Определено считам, че сценичните варианти на собствено написания текст и в двете представления страдат като режисура от основни недостатъци. Липсва концептуален подход към текста, организация и ситуиране на действието в контекст, който обобщава смисъла му с всички средства на сценичната среда, освен играта на актьорите. Затова център в показаните спектакли са етюдните фрагменти (едни сценки са добри, но други - не), темпоритъмът на действието е разкъсан и неравномерен, играта е в различен стил, мярката на добрия вкус в избраната естетична среда на сценографията и костюмите някъде прескача границите на грозното и пошлото. За сметка на това - актьорите са предизвикани с видимо удоволствие да дават всичко от себе си, а тези с талант и собствен усет към проблематиката на текста успяват и да запълнят с играта си празнините на постановъчната работа. В този смисъл считам за личен успех изпълненията на Мария Каварджикова и на Захари Бахаров от "Почивен ден", както и на Юлиана Чернева от "Псета". И все пак, независимо от степента на успешност, изпитвам някаква симпатия и към двамата автори-актьори и постановчици. Заради искрения им театрален жест и най-вече поради това, че с чувство за хумор и оптимизъм се опитват да отразят социалните абсурди, в които живее днешният българин, със съчувствие към объркания, нормално невъзможен и даже неслучващ се, а често и илюзорен негов живот. Тази творческа нагласа среща подкрепата ми, защото разчупва, макар и с превес на бързата емоционално-сетивна реакция, огледалните изображения на театралната и житейска несигурности.
И други две актьорски "припламвания" разширяват територията на живия театър, като се възползват от крехките опори на режисьорските намерения. Силна, красиво притегателна, чаровно арогантна, еманципирана, но наясно със слабостите на характера и чувствата си към Мъжа, подложен на коментар от текста, е женският образ, който Стефка Янорова предлага в ролята на Мери ("Безсмъртно танго" от Кева Апостолова, режисьор Бойко Илиев, ДКТ-Плевен). Актрисата съумява да прелее особена виталност в поведението на персонажа си с умението да играе драматично и смешно, да сменя бързо и нюансирано емоционалните си състояния, да не изпуска ритъма в общуването с партньора и същевременно да иронизира част от действието. Освен умения, тази актриса излъчва професионално самочувствие, което бързо грабва доверието на зрителите. Повече на партньорството, отколкото на режисьорските маркировки на Михаил Петров се опира изпълнението на Йорданка Стефанова в ролята на Жената от пиесата на Кирил Топалов. И тъй като тя не се е уморила да развива и осъвременява актьорските си умения, успехът и този път не я отминава. Той е доказателство за това, че индивидуалното й усилие, искреното й желание чрез персонажа от сцената да признае и сподели до разголеност объркания си, наранен, но горделив и чувствителен душевен свят, може да спечели зрителя, въпреки скромните черти на образа от текста.
В "жаравата" на театралната картина от Шумен тлеят и няколко представления с превес на режисурата като амбициозна първопричина за успешен художествен резултат ("Продавате ли демони?" от Боян Папазов, режисьор Крикор Азарян, ТБА; "Плебеи по рождение" - сценарий и режисура на Маргарита Младенова по мотиви от класически творби, ДСТ; "Големанов" от Ст. Л. Костов, режисьр Мариус Куркински, МГТ " Зад канала"; "Майстори" от Рачо Стоянов, режисьор Петринел Гочев, ДТ-Габрово; "Един български виц" от Иван Кулеков, режисьор Пламен Панев, ДСТ). Но и тук успехът е само частичен. Мотивите, проблематиката, посланията на спектаклите са различни, изразните средства са от разнообразни естетики, но излъчването от сцената няма мощта да завладее зрителната зала и да ангажира нейното очакване и съучастие. Като че ли всеки от режисьорите прекалено се е вторачил в собственото си "аз", извадил е познатия набор от инструменти с марката на личната работилница, за да го защити. Но и видимо е капсулирал индивидуалния си свят, вероятно, за да го опази от "позора" на днешната пошлост. А всъщност, не е ли обезсърчил и затворил душата си за рисков, за екстремен порив? Такъв, който ще преоткрие нови обеми във вечните истини, или пък ще напипа сетивно, с докосване човешките терзания, болки и преживявания днес, ще извади на светло спотаените отчаяния, тревоги и надежди, със съчувствие или добронамерен трепет за помощ в объркания живот на всеки от нас. Къде е гневът, театралният, страстният, който страда със страданието на всички? Събудил се е до известна степен след сладникаво-карнавалния сън на Големанов в ангажираното и силно драматично изпълнение на Христо Мутафчиев, в осъзнатото желание на неговия сценичен герой да сложи лична точка на амбициозните безобразия и предателства, които е вършил, спрямо човешкото в човека, по принуда или по собствен избор.
Фестивалът в Шумен показа и други представления. Те влизат в потока "редови". И те "тлеят" с енергия и амбиция, но се отлагат в пепелта. Искат, но просто не успяват да се "разгорят", може и да е само в "жаравата" пред моите очи. Затова не ги посочвам. Уважавам усилията - понякога и те могат да лумнат. Все пак, душата на театъра е жива!

Светла Бенева