Различната вселена на Емил Стойчев
Творчеството на Емил Стойчев е свят, подчертано отличаващ се от околната натурата на битието. Различността е заявена с всички възможни средства на живописната материя - пластическа и цветова, а оттам и смислова. Но тази различност не се движи по оста "pro" или "contra" спрямо реалността, както всички класически идеи на модерността. Светът на Емил Стойчев не е видян през призмата на "-изма" - реализма, експресионизма, сюрреализма... И той не би произнесъл сакралната за много художници фраза "...Аз го виждам така...". [...] Той е един от много малкото художници в съвременното изкуство, които се посвещават на развитието на сетивността си. Ако при класическите модернисти методът е рационално постигнат и овладян и те работят, тиранично използващи тази установеност, то при Емил Стойчев усилието е съсредоточено върху особеностите на самия метод; върху това за какво би послужил той, какви са неговите граници и възможности, какво обема и включва като поле на интерпретация... Резултатът от този процес действително е уникален: Емил Стойчев напуска общоприетата конвенция на приближаване или отдалечаване от реалността, на нейната критика или апологетика - той създава друга, собствена реалност, която тече успоредно и пълноводно с нея. Забележителни са и резултатите от този своеобразен демиургичен акт: платната са еднакво изкушаващи както при заявен драматизъм, така и при неутрален сюжет. Раздиращата присъда е изказана чрез благата мекост на нюанса, простотата на предмета проблясва с опаловата неочакваност на скъпа вещ. Хора, предмети и природа са обхванати от равностоен живописен интерес, в който всички обекти са еднакво важни. Живописта на Емил Стойчев не настоява за разработени планове, динамика на жестове или пък развиваща се последователност на събития. Внушението за тези основни за всяка художествена творба категории отново и пак се заемат от цветовата звучност и живописната материя. Тя се оказва способна да внуши усещане за самотност или приобщеност, да спре протичането на събитието или фиксира важен момент от него, да осветли безкрайността на небето или внуши усещането за клаустрофобична полуда от потисната душевна болка. С други думи, художникът е движен от непресекващото изкушение да опита все нови и нови възможности. И така, в един непрекъснат път на търсене, тази негова реалност придобива обхвата и характера на отделна, различна вселена.

Борис Данаилов
(Фрагмент от словото му
при откриване на изложбата на 17 май 2005 в НХГ)