Егоистичната инертност на Франция - драма за Европа
Надделяването на отрицателния вот във френския референдум наруши положителния ход на европейското изграждане и отвори скоба на колебание и нужда от самовглъбяване. Конституционният договор, подписан от държавните глави миналия 29 октомври, не можеше да влезе в сила без одобрението на двадесет и петте членки на Съюза.
Отхвърлянето на договора от страна на някоя малка или дори средна сила щеше да доведе до прегласуване, но това на Франция, основателка и двигател на ЕС, натиква Конституцията в задънена улица. Главно защото (за разлика от Испания) допитването до народа протече след изключително разгорещен и демократичен дебат, а големият процент участници в гласуването гарантира на изхода му непоклатима легитимност.
Отговорността за фиаското тежи на първо място на плещите на френския президент, който, ако имаше някакво политическо достойнство, щеше вече да си е подал оставката. Много от гласувалите с "не" го направиха, за да накажат него. Ширак успя да се настани на мястото си благодарение на хазартна хватка, която принуди избирателите да решават него ли искат, или Льо Пен; влачи след себе си обвинения в корупция; бе неспособен да артикулира последователен и привлекателен европейски дискурс, докато определени сектори от левицата и крайната десница се мобилизираха с пълна сила; доказа, че няма нито таланта, нито политическата воля да измъкне Франция от нейното вцепенение. Последното бе решаващо за вчерашния провал на положителния вот. Незавидната икономическа ситуация на французите (10% безработица и крайно муден растеж) подхрани страховете на виждащите в Конституцията пореден инструмент за ненавистния либерализъм и отворена врата към разширение на изток, което ще задълбочи безработицата и прехвърлянето на производството към периферията. Всичко това поощри естествената склонност на французите към егоистична инертност и към безогледна отбрана на собствените им привилегии и сегашната им система на социална протекция, която едвам удържат. Чувствителните въпроси бяха манипулирани с демагогия и сръчност както от антиглобалистките движения и Комунистическата партия, така и от втория човек в Социалистическата партия, Лоран Фабиус, който с резултата от референдума печели точки за сметка на Оланд. Големият въпрос е: ами сега? Неведнъж се каза, че Европа няма план Б в случай, че във Франция възтържествува "не"-то; и това е самата истина. Ако вероятността за отрицателен вот в Холандия преди беше висока, сега тя граничи със сигурност, а холандското несъгласие окончателно ще довърши Конституцията. Договорът от Ница, който все пак ни остава, не е утешение, защото съдържанието му е морално остаряло спрямо реалността. Така че сега възможните развития са поне няколко, но всички минирани с неясноти. От една страна, ще се намерят поддръжници на спасяването поне на някои ключови елементи от текста на Жискар Д'Естен (европейски министър на външните работи, постоянен президент на ЕС или разпределение на властта според броя жители на страните-членки). Но консенсусът на двайсет и петте по тяхното прилагане изглежда непостижим. По-скоро всичко сочи, че политическото единство, което целеше Конституцията, няма да се осъществи, а ЕС ще трябва да наблегне на икономическото сътрудничество и двустранните договори между отделни държави.
Е, явно се връщаме към епохата на национал-егоизмите и защитата на частния интерес за сметка на ангажимента и солидарността. Лоши новини за Европа и за Испания, която до момента бе една от най-облагодетелстваните от изграждането на ЕС.

El Mundo, уводна статия, 30 май 2005 г.